— А сега какво, Джон?

— Ще се обадя на Брайън Праймър, за да разбера подробностите около плащането на откупа. Ще ми тегли едно конско, но накрая ще ми каже това, което ни трябва.

Щеше му се да изпие още една бира. А защо не и още няколко?

— Трябва да се обадя на Ранди — допълни той.

— За кода ли? Мислех си, че ти го е казал — учуди се Грейс.

— Да, каза ми го. Но не е заради кода. Заради доказателството, че са живи… — обясни Нокс. — Праймър ще иска да му дадем финално доказателство, че те са живи. Това е единственият ни шанс.

07:00 часа

Шанхай

Петъчният старт на Националния празник на Китай съвпадаше с дните на Есенния фестивал, което означаваше, че триста милиона китайци възнамеряваха да пътуват нанякъде за почивните дни. За по-малко от три денонощия щяха да бъдат закупени почти сто милиона влакови билета за отиване и за връщане за сто и осемдесетте милиона пътници. Двеста милиона други щяха да пътуват с автобус, кола, велосипед, мотоциклет, лодка или пеша, за да се видят със семействата си. Щяха да се организират полети до всички дестинации, а местата в самолетите бяха резервирани още преди месеци. Фериботите щяха да са претъпкани с народ, а означеното ограничение за броя превозвани пътници щеше да бъде многократно превишавано…

Всички китайски граждани се чувстваха задължени да се върнат по родните си места за празниците, а пребиваващите в страната чужденци виждаха в това възможността да ползват цяла седмица почивка за ваканционни пътувания. Китай буквално щеше да изключи за няколко дни: първо, за да отпразнува основаването на държавата си, а след това заради есенното равноденствие — празник, който се честваше вече 3000 години. Отливът на хора щеше да доведе до опразване на улиците и тротоарите на Шанхай и двадесетмилионното население на града щеше да се стопи наполовина.

Сред тези, които нямаше да ходят никъде, бяха и Нокс и Грейс.

След като Нокс се беше обадил на Праймър, двамата с Грейс спяха на смени, очаквайки позвъняването му и предложенията на Маргарт и Йонг Ченг, които наддаваха за счетоводните документи на Лу.

В седем сутринта си взеха по един душ, ядоха традиционни бухтички от количката на един уличен търговец и си купиха кафе от „Старбъкс“. Слънцето вече припичаше, въпреки че Нокс бе видял прогнозата за времето, според която се очакваше тайфунът „Дюан“ — бурята, която бе отнесла Филипините само преди три дни. Следобед трябваше да се развихри над крайбрежието на Китай и да донесе дъжд и ураганни ветрове.

За строителството на небостъргач като „Ксуан Тауър“ появата на бурята точно в този момент би могла да се окаже фатална. Заради почивните дни нямаше достатъчно работници, които да обезопасят стотиците строителни нива по обекта, оставеното оборудване и изградените скелета. Правителството отправи телевизионни и радиоапели към работниците да се завърнат в града, но като цяло никой не им обърна внимание.

Айфонът на Грейс иззвъня. С Нокс го погледаха за момент, преди тя да вдигне.

— Ало? Моля, изчакайте… Ще включа високоговорителя.

— И двамата сте си изгубили ума! — чу се ядосаният глас на Праймър. — Да изнудвате клиента ни?! Да го противопоставяте на конкуренцията?!

Нокс усети яростта в гласа му, но мислеше само за това как Дулич държеше подобен телефон и му бе показал, че е проследил монголеца.

— Получи ли съобщението ми за ДЖ? — попита направо Нокс.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш! — извика Праймър.

— Има ли някакъв напредък с операцията? — спокойно продължи Нокс.

Последва дълго мълчание от страна на Праймър.

— Не говоря с двойни агенти — каза той накрая.

— Ако бяхме станали двойни агенти, нямаше да ви изпратим доказателството за живот и въобще нямаше да отговорим на обаждането — отвърна Нокс. — Питай Маргарт за остров Чунмин. Той крие информация от нас. Ние сме прецаканите. Определено някой с повече кураж би ни свършил работа. Трябват ни точните детайли около плащането на откупа.

Отново се възцари мълчание. Сетне Праймър заговори:

— Времето определено не работи в тяхна полза. Те бързат. Договорихме се за сто хиляди. Доказателствата за живот ще бъдат доставени на запис до витрината на един магазин за видеотехника точно в три следобед, както поискахте — обясни той и им прочете адреса на магазина. — Трябва да отиде само Грейс. С парите, в три и тридесет. И никой не бива да я следва. След това отива на метростанцията на Народния площад. Ще бъде операция „Мръсния Хари“ — минава набързо, оставя парите и се оттегля. Заложниците ще бъдат освободени между двадесет и четири до четиридесет и осем часа след успешното плащане на откупа. Устройва ни… — заключи Праймър.

Нокс си записа набързо казаното. Представянето на доказателствата за живот на витрината на магазина обаче го заинтригува.

— Вие за какви се мислите, по дяволите? — попита Праймър.

Нокс побърза да отговори:

— Без доставката на пристанище Гуанжу останахме без пари и ни хрумна, че с предаването на счетоводните записки ценността на двамата заложници би паднала значително.

— Договорили сме се да платим откупа — настоя Праймър.

— Да, договорили сте се… — съгласи се Нокс. — А ние държим да измъкнем заложниците на всяка цена и не ни остават много варианти за действие. Не и след случилото се със Сержанта, с нас… Налага се да импровизираме.

— Маргарт може да събере четиридесет хиляди — отбеляза Праймър.

— Не е достатъчно.

— Няма да правите наддаване за счетоводните записи!

— Опасявам се, че ще отдадем предпочитанията си на този, който предложи повече пари — отвърна Нокс. — Но по-важното е това, че вече можем да изключим Йонг Ченг от списъка със заподозрените за отвличането. Ако той държеше Лу, нямаше да му се налага да плаща за счетоводните му записи. Щеше да ги изтръгне от него със сила.

— Наясно съм. — Праймър въздъхна шумно.

За момент никой от двамата не каза нищо.

— Грейс — обади се Праймър след малко, — предай счетоводните записки на Маргарт. Знаеш защо.

Грейс погледна Нокс в очите и отвърна:

— Опасявам се, че ще трябва да ги дадем на този, който предложи най-висока цена…

Нокс видимо си отдъхна и й се усмихна.

— По дяволите! — изруга тихо Праймър, но те го чуха.

— Планът ни е да ги измъкнем, без да плащаме — каза Нокс. — Трябва да успея да ги изведа от плен преди плащането на откупа.

— Не ставай глупак. Ще ги убият. Я чакай! — досети се изведнъж Праймър. — Да не би да знаеш къде ги държат?

Нокс се пресегна и прекъсна обаждането.

Грейс потисна усмивката си.

— Трябваше да приема предложението за работа на Ченг — каза тя.

В 20:45 личният телефон на Грейс иззвъня и тя отговори почти веднага.

— Госпожице Ву? — извика, така че Нокс да разбере, че се обаждаше асистентката на Ченг. — Да, благодаря ви. Ще ви се обадя веднага — каза тя след кратка пауза и прекъсна разговора. Сетне погледна Нокс: — Двеста хиляди щатски долара…

— Впечатляваща сума за толкова кратък срок — усмихна се той.

— Опасявам се обаче, че не трябва да я приемаме…

— И защо?

— Заради господин Праймър. Клиентът ни е „Бертолд Груп“. Нямаме представа какви биха били последствията, ако предадем тази информация на Йонг Ченг. Той може да я използва по много начини, но преди всичко, за да унищожи „Бертолд Груп“. А те са нашият клиент. Ще бъде голям срам. Представяш ли си? Американска фирма да бъде обвинена в даване на подкупи на хора от властта? Това няма да свърши добре за никого.

— Първо, похитителят е нашият клиент — отбеляза Нокс. — Служим преди всичко на похитителя. Ти искаш ли да доставиш четиридесетте хиляди на Маргарт? Ще вземем четиридесет от Маргарт и шестдесет от Ченг, а след това и на двамата ще кажем, че другият получава счетоводните записки на Лу. Ще дадем на Маргарт декодираната версия, а ще оставим Йонг Ченг да се помъчи да си ги дешифрира сам. Така ще осигурим на Маргарт достатъчно време, за да се подготви за всичко, което Йонг Ченг евентуално би хвърлил срещу него. Това е най-доброто, което можем да направим.