Грейс се прибра у дома, за да разопакова нещата си и да се почисти. Шофьорът услужливо отвори багажника на колата и мина отзад, очаквайки да прибере куфара й.

— Всичко е наред — каза Грейс. — Нямам багаж.

— Джентълменът ме помоли да ви предам това, мис — обърна се към нея шофьорът, извади пътна чанта с надпис „Найк“ от багажника и я остави в краката й. — Както и това — добави той, бръкна в джоба си и извади оттам един червен плик.

— Благодаря ви — каза Грейс, объркана. В себе си не носеше дори пари, за да му остави бакшиш.

Шофьорът затвори багажника, усмихна й се, върна се обратно зад волана и потегли.

Грейс усети, че гърлото й е пресъхнало, а ръцете й трепереха. Отвори плика и прочете оставената в него бележка само с няколко думи: „За Едуард. Чест“. Нямаше подпис. Тя се наведе, за да вдигне чантата за дръжката, и си спомни тежестта й веднага щом я сложи на рамо. Беше забравила за това. Нямаше и никаква представа как Нокс бе успял да се сдобие с нея, но бележката не й оставяше никакви съмнения — само той можеше да го е сторил.

Тя се напъха с чантата в асансьора и се качи до апартамента си, а след като влезе, остави багажа на пода, седна на дивана и се взря в него. Сълзите сами избликнаха в очите й, стиснаха я за гърлото и тя зарови лицето си в длани. Събитията от изминалата седмица извираха като петрол от кладенец и сълзите й бяха разтуха, която я остави изтощена, но с ободрен дух.

Така и не отвори ципа на чантата и не провери съдържанието й. Обади се на Еди в хотелската му стая и помоли за разрешение да го посети. Той я покани.

10:00 часа

Хонконг

На следващата сутрин Нокс и Грейс се срещнаха в офиса на Брайън Праймър. Седяха един срещу друг, но Нокс отбягваше погледа й.

Дулич бе освободен от болницата и се предполагаше, че трябва да се е прибрал за лечение у дома, но той се появи на срещата десет минути след останалите.

— Събитията тук се развиват доста бързо — осведоми ги Праймър, облечен във великолепния си копринен костюм и с хубав спортен тен, придобит от голф уикендите във Виетнам. Седяха в същата стая, в която Грейс бе получила първите си инструкции по случая.

Той подхвърли сгънат вестник към Нокс. В долната част на страницата имаше статия за ареста на председателя Жмин по обвинения за вземане на подкупи и корупция.

Очите на Грейс и Нокс най-накрая се срещнаха и тя го изгледа с онзи поглед, който говореше: „Нали ти казах!“.

— Алън Маргарт е напуснал страната — каза Праймър, — но ще му бъдат предявени обвинения. „Бертолд Груп“ на практика е била заловена със свалени гащи. Това няма да им се отрази добре. Китайците обаче не обичат да губят време. Изглежда, „Йонг Ченг и син“ ще са първите, на които ще бъде възложено завършването на „Ксуан Тауър“, поне доколкото може да се вярва на пресата, а това можеше… би трябвало… да отнеме месеци. Всичко обаче се случи за един ден.

— Значи сме приключили? — попита Нокс.

— Никак даже — отвърна Дулич.

— Вие двамата свършихте забележителни неща — похвали ги Праймър.

— Благодаря — отвърна Грейс.

— Възнамеряваме да ви компенсираме добре. Във вашия случай, господин Нокс, това ще включва и използването на фирмения самолет, за да ви превозим, докъдето посочите.

— Искам първо да говоря с Дани — каза Нокс.

— Господин Данър си замина у дома, при семейството си.

— Не, не е заминал. Проверих в „Четири сезона“, има стая на шестнадесетия етаж със самостоятелен асансьор. Бих си направил труда да нахлуя там, но вашата благословия значително би улеснила нещата — каза Нокс.

Праймър сви рамене.

— Това е… гъвкав бизнес, Джон. Нали мога да те наричам на малко име? — попита той.

Нокс също сви рамене. Погледът на Дулич се беше впил изпитателно в лицето му. Той усещаше накъде бие Праймър, но Нокс очевидно нямаше желание да се пазари. Единственото нещо, което все още го задържаше на стола, беше Грейс, но след миг реши, че дори това беше глупаво. Какво чакаше? Беше приключил тук и толкоз.

— Е? — обади се Нокс. — Свободен ли съм да си вървя?

Грейс го погледна и му се усмихна. Той й върна усмивката.

— Доскоро — каза й Нокс и се изправи.

— Говорете със секретарката ми, за да ангажирате самолета — гордо му напомни Праймър, като не пропусна отново да му предложи играчката си. — Само им се обадете поне час и половина предварително — добави той. — Секретарката ми е уведомена.

— Благодаря ти — каза Грейс и протегна ръка към Нокс. — За всичко.

Двамата си стиснаха ръцете и след преживяното заедно се почувстваха страшно сковано и неловко от формалния жест, точно като истински китайци.

— Идеята е, че вие двамата… Нали знаете, че изникват и други възможности… — започна Праймър.

— Винаги — добави Дулич.

Нокс пусна ръката на Грейс и тръгна към вратата.

— Томи ме очаква — каза на излизане.

— А като говорим за брат ти — извика тя след него, — най-накрая успях да погледна счетоводството на фирмата ти, Джон.

Той се спря, спомняйки си за непристигналото плащане до Ейми Сю.

— Ще ти трябва помощта ми — каза Грейс.

— Ще можеш ли да го направиш за мен? — попита той.

— Ще мога — съгласи се тя.

— Добре тогава.

Той излезе от стаята, без да се обръща. Спря се пред бюрото на секретарката и не можа да се стърпи да не погледне в плика, който му подадоха. Вътре имаше чек за умопомрачително голяма сума. Нокс сгъна плика и го прибра в задния джоб на джинсите си.

— Искам да резервирам онзи самолет, моля — каза той.

13:00 часа

хотел „Четири сезона“

Хонконг

Нокс почука леко на вратата на хотелската стая и зачака. След малко почука отново. Накрая опита дръжката. Беше отключено, вратата се отвори, изскърцвайки леко, и Нокс влезе. Двамата мъже се прегърнаха братски, а Данър държеше бинтованата си ръка настрана.

— Праймър ми каза, че си ме намерил — каза Дани.

— Почти повярвах, че си се прибрал у дома — призна му Нокс.

Стаята беше просторна и обзаведена в изискан делови стил: с огромно двойно легло и няколко стола около доста голяма дървена маса. На масата имаше свежи цветя в стъклена ваза.

— Ще ми се да се бях прибрал — призна Данър. — Влязох в страната без паспорт. Китайците искаха да ме арестуват, но се съгласиха, че тук ще бъда под наблюдение. Общо взето, обичайните неща, когато някой иска да си тръгне. Ще гледам да ги уредя утре или вдругиден. Персоналът от Консулството вече работи по въпроса.

— А Пеги?

— Сега гледам да не я тревожа с това. Очакваме бебето всеки момент.

— Да, чух. Знаеш ли дали ще е момче или момиче? — попита Нокс.

— Не, но съм наясно как ще го наречем, независимо дали е момче или момиче — отвърна Данър.

— Не можеш да наречеш момиче Джон — пошегува се Нокс. — Ще я дамгосаш за цял живот.

— Грейс е хубаво име — каза Данър.

— Така е.

— Тя е приятна дама.

— Да.

— И е корава мацка — добави Данър.

— Несъмнено — отвърна Нокс.

Данър му предложи бутилка бира от минибара и двамата пиха.

— Е, защо го направи? — попита накрая Данър.

— И ти щеше да го направиш за мен.

— Не, нямаше — отвърна Данър с каменна физиономия.

— Направих го от собствени подбуди — каза Нокс.

— Заради парите ли?

— Не мога да лъжа, определено и те бяха в сметката.

— Заради Томи. Парите за Томи, искам да кажа — добави Данър.

— В момента имаме малко затруднения. Медицинските му разходи са огромни и продажбите на разни дрънкулки не могат да ги покриват — призна Нокс.

— Как е той?

— Стабилен е.

— Това е добре.

— Да.

— А ти? Как се справяш?

Нокс внимателно обмисли думите си, преди да отговори.

— Опитвам се да печеля достатъчно пари, за да прикривам чувството си за вина, когато не съм до него — каза той.