— Сега трябва да внимаваш! — обърна се той към монголеца, надвиквайки шума от проливния дъжд и ръмженето на двигателя. Откачи веригата и отвори металната преграда, монтирана на перилата на ферибота. — Тази лодка заминава за Пудон. От теб зависи дали там ще слезем двамата, или само единият от нас.

Мелсчой го изгледа сърдито, търсейки начин да се измъкне. Опита да разхлаби връзките около китките и глезените си, но те бяха пристегнати толкова силно, че нямаше как да се освободи.

Единственото му предимство в тази невъзможна ситуация бе явният факт, че ченгето пред него се чувстваше крайно некомфортно на борда на клатушкащата се лодка. Изглежда, мъчеше го морска болест и всеки момент щеше да повърне.

— Къде е сниман видеозаписът? — извика инспектор Шен.

— На остров Чунмин — извика Мелсчой. Като ченге той също знаеше, че в момента не е време да увърта излишно.

— Кой те нае?

— Виждал съм човека само веднъж. Не знам имена. Някакъв държавен служител. Обаче заплашваше с изнудване и се наложи да го елиминирам — отвърна Мелсчой.

— Wai guo ren ли беше?

— Не, китаец. Беше само наблюдател. Убих го. Но онзи wai guo ren беше забелязан, снимаше с камера. Не му беше там мястото. Убих и него — разказа накратко монголецът.

— Ти ли отряза ръката му?

— Нарязах го целия. Проклети журналисти! — извика Мелсчой.

— Отлично!

— Хвърлих частите от тялото му в реката за храна на рибите.

Инспектор Шен изпитваше вътрешно задоволство от чутото.

— Все повече започваш да ми харесваш! — възхити се той. — А какво снимаше онзи?

— Мисля, че знаеш.

— Кажи ми тогава — отвърна Шен, — каква беше целта на полагането на онзи асфалт?

— Човек прави само това, за което му плащат — отвърна Мелсчой.

— И защо да убиваш човек заради нещо толкова обикновено? — попита инспектор Шен.

— Правя това, което ми кажат.

— Но кой би ти поръчал подобно нещо?

— Плащанията ми бяха оставяни на задните седалки на различни таксита или ми ги донасяха с поръчки на храна за вкъщи. Никога не повтаряха един и същи начин на плащане два пъти. И недей да си мислиш, че не съм се опитвал да разбера — срещнах се с човека, но така и не научих името му. Обаче крушата не пада далече от дънера… Той се намира някъде в Пекин, това го знам със сигурност. И очевидно зад него стои някой с много власт. Колата му беше с шанхайска регистрация, но определено я ползваше назаем от някого.

Шен Деши предвкусваше удоволствието от успеха. Само ако успееше да идентифицира този човек, можеше да го използва като скрито предимство в собствената си игра.

— Дай ми телефонния му номер тогава — настоя той.

— Онзи проклет ebpon — чужденецът… Той ми взе телефона — отвърна Мелсчой.

Шен Деши реши, че очевидно беше време да намери онзи wai guo ren и да се погрижи за него. Трябваше отново да се обади на капитана от полицията.

— Сигурно го помниш — настоя Шен.

— Първо ми развържи китките и глезените, а когато слезем на брега, ще говорим — отвърна Мелсчой.

— Не съм толкова глупав, че да пробвам да разпитвам бивш полицай! — ухили се агентът и скръсти ръце пред гърдите си, но от това движение изгуби равновесие и тялото му залитна напред.

Мелсчой реагира светкавично, наведе се и го удари с глава в коленете.

Инспектор Шен се строполи по гръб. Мелсчой се опита да нанесе повторен удар с глава, но получи ритник в лицето, носът му се счупи и започна да кърви.

Шен Деши го сграбчи за косата и го замъкна до отворената преграда в перилата на корабчето.

— Не! — изкрещя Мелсчой, опитвайки се да го изблъска.

— Телефонният номер! — яростно извика Шен Деши.

— Твой е, ако ме освободиш.

— Ще те затрия, ако не ми съдействаш! — извика Шен Деши и започна да го рита в гърдите и корема.

Зад гърба му колата скърцаше и се мяташе, вързана за обезопасителните вериги. Целият ферибот се люшкаше от огромните вълни.

— Дай ми проклетия номер! — изкрещя Шен Деши.

Мелсчой отвори уста, за да му отговори, но корабът се люшна силно и следващият ритник на Деши попадна право в гърлото му. Смаза трахеята и ларинкса му. Мелсчой започна да се задушава и да се бори за глътка въздух.

Фериботът отново се издигна и се наклони на една страна. Шен Деши инстинктивно се пресегна да го спре, но столът на Мелсчой се плъзна настрана по мократа палуба, падна през отвореното ограждение и се изгуби сред разпенените тъмни води на Хуанпу.

12:00 часа

Крайбрежният булевард

До полунощ бурята вече бе преминала. Полицията бе успяла да озапти побеснелите тълпи, бе арестувала доста хора и безредиците бяха потушени. Нокс наблюдаваше случващото се от прозореца на хотела, докато Грейс спеше тихо на леглото. Щом дъждът спря, водата бързо се оттече от улиците, градът се възстанови от наводненията и както само в Шанхай можеше да се случи, огромният мегаполис отново се върна към живот, сякаш нищо не беше станало…

Разчистиха боклуците и трафикът се върна към нормалното си състояние. По улиците от всички посоки се появяваха хора, такситата се движеха отново. Градът приличаше на огромен мравуняк, който някой бе разровил с пръчка, но само минути по-късно мравките пъргаво започваха да го строят отново.

Нокс така и не събуди Грейс, за да го смени в наблюдението, остави я да спи. Когато най-накрая утрото дойде и закусиха, а Нокс изпи няколко чаши черен чай, двамата седнаха да си поговорят.

— Е, ето докъде я докарахме.

— Да — съгласи се тя. — Да разбирам ли, че имаш някакъв план?

— Островът — отговори той.

Грейс кимна.

— Приятелят ти — продължи Нокс.

— Знам, че аз го предложих, но не ми се иска да го правим — отвърна тя и го погледна крадешком. — Предпочитам да започнем с наетия от Маргарт шофьор или с хотела, където двамата с Чи са били отседнали.

— Все още го обичаш… — отбеляза Нокс.

— Вие, западняците, възприемате любовта като нещо, което има начало и край. За китайците обаче не е така — отвърна тя.

— Най-краткото разстояние между две точки минава по права линия — отвърна Нокс. — Каквото и да ни каже шофьорът, все ще ни бъде от полза. Можеш да му се обадиш и да си уговорите среща. Но братът ще знае повече от всеки друг, наясно съм какви са братята. В този случай от значение е времето. Сержантът ще попадне в затвора, ако вече не е задържан.

— Не мисля, че Праймър ще позволи това да се случи — отвърна Грейс.

— Дори и неговите връзки не стигат толкова нависоко.

Грейс поклати невярващо глава.

— Дори и един ден, прекаран в китайски затвор, е твърде много — каза Нокс.

— Тук вече си прав…

— Тогава да се свържем с брата. Но преди това се обади на шофьора и гледай да го уредиш така, че той да ни кара.

Тя го изгледа учудено.

— Моля те — настоя той.

— Май за пръв път те чувам да изричаш тези думи — подразни го Грейс.

— За всяко нещо си има първи път — изрецитира друга поговорка Нокс.

Той открадна една от тойотите в покрития паркинг в подземията на хотел „Индиго“, като свърза кабелите й накъсо. Беше си сложил тъмни очила, лента за коса, която прикриваше ушите му, и грим, който Грейс му помогна да нанесе, така че скулите му изглеждаха по-широки, а брадичката му се стесняваше. С тази дегизировка се надяваше да заблуди всевиждащите очи на охранителните камери, които разполагаха с най-добрата система за разпознаване на лица в света.

Шофираше Грейс, а Нокс бе залегнал на задната седалка, така че през предното стъкло на автомобила да се вижда само лицето на китайката.

Половината град беше опустял заради празниците и движението не беше толкова натоварено. Прекосиха моста Лупу и навлязоха в квартал Пудон. Половин час по-късно тойотата пое из системата от тунели и мостове, водеща към остров Чунмин.

Вятърът беше утихнал, но дъждът все още продължаваше да ръми. Небето бе покрито с тъмносиви облаци. Улиците на Чунмин бяха все още мокри, на места и наводнени от бурята, а хората се щураха насам-натам и изглеждаха леко замаяни.