Тридесет минути по-късно стигнаха до Чунмин Сити. Грейс вкара тойотата в двора на една пететажна жилищна сграда и паркира там.

Посегна към дръжката на вратата.

— Внимавай! — предупреди я Нокс.

Тя се спря за миг и погледна назад към него. В очите й се четеше само тъга, граничеща с мъка.

— Не излизай от колата, Джон. В този град лицето ти се набива на очи. Тук не е Шанхай — предупреди го тя.

— Значи и лицето на Маргарт се е набивало на очи — отвърна Нокс, знаейки, че тя преувеличава. Все пак тукашните хотели и колите под наем не съществуваха само за удоволствие на местните, а островът скоро щеше да бъде признат като един от кварталите на Шанхай. — Ако реша, мога да бъда още по-незабележим…

— Тук също има охранителни камери — напомни му тя.

Грейс слезе от колата. Нокс се изправи на задната седалка и огледа крадешком сивите сгради наоколо, които до една изглеждаха като извадени от ерата на Мао. Небето над тях също сивееше. Навсякъде се виждаха боклуци.

Искаше му се да излезе навън.

Жилищната сграда беше съвсем обикновена, а местоположението й не се отличаваше с нищо особено. Чунмин бе просто малък остров, който, независимо от средствата, които правителството наливаше в местната икономика, все пак си оставаше едно земеделско селище с оризища и свинеферми.

Грейс знаеше това, макар че някога го бе считала за нещо важно. Ала какво ли не би дала сега, само и само да има ключ от вратата, пред която стоеше в момента…

Сърцето й биеше до пръсване. Вдигна ръка, за да почука, но след миг размисли и я свали. Това не беше обикновена врата. Зад нея щеше да се отвори миналото й. Грейс обаче не искаше да гледа в бъдещето. Беше мечтала и сънувала този момент цели шест години, а сега изведнъж й се стори, че нещата се случваха твърде бързо.

Оцъклената като рибешко око шпионка на вратата примигна. Сигурно той я беше чул… Или бе почувствал присъствието й. Сърцето й примря. Насили се да се усмихне и почука съвсем леко, чудейки се какво ли го беше забавило, за да й отвори. Надяваше се, че щом я видеше, тъгата му щеше да бъде също толкова голяма, колкото и нейната.

Вратата се отвори бавно и той се появи на прага. Моментът бе завладяващ. И двамата можеха да разговарят на английски или на шанхайски, но предпочетоха майчиния си — мандарински.

— Джиан — каза тя.

Въобще не беше остарял, както забеляза, въпреки че винаги бе изглеждал по-възрастен, отколкото бе в действителност. В момента косата му беше по-къса и по-подходяща за човек, работещ като държавен служител. Ръцете му изглеждаха гладки и имаха добре поддържани чисти нокти. От очите му се излъчваше същата позната й отпреди самоувереност. За миг дъхът й секна. Грейс помисли, че ще припадне…

— Йойа — нарече я той с рожденото й име.

— Сърцето ми се радва да те види.

— Все така прекрасна си, както винаги — отвърна той, но думите му й прозвучаха сухо и неискрено. Тя виждаше скрит смисъл във всеки негов жест и поглед. — Ще влезеш ли? — попита я след кратко мълчание.

Грейс пристъпи през прага, свали обувките си в антрето и остави дамската си чанта до тях. Джиан я насочи към скромно обзаведената дневна.

— Чай? — предложи й той.

— За мен ще е удоволствие да го приготвя — искрено отвърна тя.

— Връщам се след минута — уклончиво отвърна той и излезе.

Отказът му я нарани. Той явно не искаше да навлизат в подобна интимност. Изминаха пет минути, в които той правеше нещо в кухнята. В това време Грейс разгледа плоскоекранния телевизор, DVD плеъра, елипсовидния фитнес велоергометър и редицата тежести, поставени в единия край на стаята. Мокрите от дъжда стъкла на прозорците разкриваха гледка навън към безличното сиво небе.

— Доста голяма буря беше — извика тя, опитвайки се да започне разговор отдалеч.

— Почти през цялата нощ нямаше ток, дойде едва преди час — отвърна той от кухнята.

Грейс забеляза, че в апартамента нямаше признаци за намеса на женска ръка. Вероятно жената, с която го бе видяла на снимката на Едуард, не бе нищо повече от мимолетна връзка. От друга страна, ако той се беше оженил, майка й никога нямаше да й каже от страх, че Грейс можеше да направи нещо крайно неразумно. Забеляза снимките на семейството му и дъхът й спря за миг, когато зърна и собственото си лице сред тях. Спомни си деня, в който бяха направили снимката — двамата бяха излезли заедно на пазар. Спомни си и усмивката му… Не забеляза снимка на друга жена и прие това за много добър знак.

— Това е традиционен китайски черен чай — каза той и сложи таблата пред нея.

— Чувствам се неудобно — прошепна Грейс.

Той се засмя.

— И за теб ли е така? — попита тя.

— Да, предполагам… — отвърна той, опитвайки се да потисне усмивката си.

Тя се учуди защо…

— Тъй и не отговори на нито едно от писмата ми — отрони се от устата на Грейс.

Можеше да му каже милиони други неща, но вътрешно се намрази за това, че бе нарушила строгата формалност на разговора им.

— Какво можех да ти кажа? — попита той.

— Баща ми…

— Не искам да го чувам отново — прекъсна я той. — Баща ти е човек с чест и аз уважавам желанията му.

„Лъжец! — прииска й се да му изкрещи. — Ти още тогава не уважаваше родителите ми и ако беше направил и най-малкия намек за това, щях да пренебрегна волята им и да избягам с теб.“

— Видя ли се с тях? — попита той. — С родителите ти, имам предвид.

— Не. Дойдох първо тук — прошепна тя и след кратко мълчание добави: — При теб.

Той очевидно остана изненадан и не намери какво да каже. Престори се на зает с чая и побърза да налее две чаши.

— Еди е свободен — каза тя. — В момента вече е извън страната и е в безопасност.

Джиан Лу остави чайника настрана, преви се на две, зарови лице в ръцете си и, изглежда, заплака. Тя се пресегна внимателно и сложи ръка на рамото му, а й се искаше да направи много повече.

— Откъде би могла да знаеш подобно нещо? — недоверчиво попита той миг по-късно, щом се съвзе и избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.

Тя се замисли колко от истината можеше да му разкрие.

— Аз бях тази, която му намери работата, нали си спомняш?

— Нищо не съм чул. Така и не са се свързали с родителите ни за това.

— Не. Неофициално е.

— Но си сигурна, нали?

— Да, разбира се.

— Би ли ме извинила за момент? Ще се обадя на родителите ни, за да прекратя и тяхната мъка.

— Не, Джиан, моля те… Има известни усложнения. Нуждая се от твоята помощ — помоли тя.

— Ти ми донесе много радостна вест, Йойа Чу! Много, много радостна — каза той със сълзи на очи.

— Трябва ми… една услуга.

— Каквото и да е! — отвърна той, обзет от еуфория.

— Ти си важен служител… Поне доколкото знам от майка ми… — започна тя.

— Е, тя преувеличава, както винаги. Опасявам се, че не съм толкова важен — отвърна той и за пореден път показа, че амбициите му — или по-скоро липсата на такива според баща й — бяха основна черта от характера му.

— Чух, че си се издигнал доста бързо — започна тя отново. Бе чула много повече, но не беше съвсем сигурна как да изиграе картите си с информацията, която имаше.

— Имам предимството да притежавам невероятна мотивация — каза той, а погледът му се впи в нейния.

Амбициозността му в този момент показа, че баща й бе грешил.

— Еди е бил тук в средата на септември — рече тя.

— Да.

— На гости на семейството ли?

— Беше за рождения ден на майка ми — отвърна той.

— Трябва да я поздравиш от мое име.

— И защо те интересува това посещение? — попита Джиан Лу.

— Еди е видял един човек и го е проследил до едно отдалечено място.

— Така ли?

— Не ти ли е споменавал нещо за това?

Джиан Лу поклати отрицателно глава.

— Този човек, когото е проследил, се е срещнал с някаква важна правителствена клечка. Еди споменавал ли ти е за такъв човек?