По дяволите! Защо Нокс не знаеше за бременността й? Би трябвало да поддържа по-добра връзка с приятелите си.

— В момента не мога да изпратя нито един от нашите хора в Шанхай — продължи Дулич. — Официално запитахме дали някой от служителите ни не е изчезнал. Сега Имиграционните ще следят внимателно всеки, влизащ в страната, но тъй като ти често пътуваш дотам по работа, ще имаш възможност да влезеш със собствения си паспорт, все едно за пореден път ще се занимаваш с търговия. Ще се срещнеш с жената и заедно ще намерите счетоводните книги, както и Лу и Данър.

— Не се занимавам с наглеждане на момиченца… — отвърна язвително Нокс.

— Няма и да ти се наложи. Тя е бивш военен, много е умна, а освен това изглежда страхотно.

— Тъпо, много е тъпо… — ядосано въздъхна Нокс.

— Трябва да тръгнем тази нощ. — Дулич погледна часовника си и добави: — По-точно — след час и половина.

Нокс забарабани с пръсти по ратановата масичка и попита:

— А какво ще стане, ако го убият?

— Тогава с теб ще изсипем божия гняв върху тях, без значение какво ще ни струва.

Нокс се изправи бавно и се протегна.

— Ще имам ли време да се изкъпя? — попита той.

— Господи — засмя се Дулич, — искрено се надявам да имаш.

17:00 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Чакалнята в Шанхайското обществено бюро по сигурността, по-известно като полицейското управление на улица „Гуандон“, представляваше сива стая с луминесцентни лампи, изпълнена с тежък мирис на цигарен дим. Постери, обясняващи опасността от птичи грип, бяха окачени по стените. Снимката на „полицая на месеца“ не беше сменяна от юни насам. Над вратата жужеше и припукваше неонов унищожител на насекоми.

Шен Деши, едър широкоплещест китаец, обикаляше нервно напред-назад из чакалнята. Мъжът беше с късо подстригана черна коса, тънки устни и сплеснат нос, който явно беше чупен преди. На врата си имаше златен ланец, носеше черно кожено яке и смъкнати наполовина тъмни очила, които прикриваха недоверчивия му поглед.

Той за пореден път отиде да даде данните си на секретарката, която работеше усилено, за да прикрие притеснението си. Народната въоръжена полиция се ползваше с най-висок ранг и уважение сред всички държавни институции. Като част от въоръжените отряди на военните и полицейските бюра, офицерите от НВП имаха право да носят скрито оръжие и да го използват по своя преценка. Офицерите от елитните полицейски части носеха прозвището Желязна ръка.

Шен Деши опря лакти в ръба на издигнатата преграда пред бюрото на секретарката. Пръстите му бяха широки, кокалести и странно извити — явно всеки един бе чупен поне по веднъж.

— С какво мога да ви помогна? — попита го тя на шанхайски, за да провери произхода му.

— Казвам се Шен Деши — отвърна той също на шанхайски диалект. — Искам да говоря с най-главния дежурен офицер, и то веднага.

Секретарката погледна към телефона, но явно размисли и каза:

— Един момент, моля.

Шен Деши седна на свободното място между две жени, които чакаха на редицата столове до стената. Огледа по-младата от глава до пети и леко й се усмихна, след което впери поглед право напред, сякаш беше съвсем сам в помещението.

Секретарката се върна, придружена от слаб мъж в униформа на капитан. Беше около петдесетгодишен, с хлътнали страни и носеше евтини очила.

— Офицер Шен — каза той, — насам, моля.

В малкия офис на капитана Шен Деши поизтупа ненужно прашинките от стола за посетители, преди да седне.

— Посещението ви е чест за нас — поласка го капитанът.

Двамата си размениха визитки, като си ги подадоха по церемониален начин — с леко кимване.

— Уверявам ви, че честта е изцяло моя — отвърна Шен Деши по приетия маниер, като от тона му пролича, че няма търпение да приключат с формалностите.

— Да ви предложа ли чай?

— За мен е удоволствие, но не желая да притеснявам нито вас, нито персонала ви — отвърна Шен.

— Уверявам ви, че за нас това не представлява притеснение — отвърна капитанът, включи интеркома и поръча чай.

Двамата не си казаха нищо повече цели пет минути, докато не им донесоха чая.

Шен Деши прие чашата и веднага побърза да я остави настрана.

— Благодаря ви — каза той.

— За мен е удоволствие — процеди през зъби капитанът.

— Трябва ми всичко, което имате за отрязаната ръка, която сте извадили от река Яндзъ. Не искам да криете нищо — заяви той, облегна се на стола си и погледна към димящата чаша чай, но не посегна да я вземе. — Чакам!

Капитанът натисна повторно копчето на интеркома, за да поиска всички доказателства и документацията по случая.

— Доста необичаен случай… — започна колебливо той.

Шен Деши го удостои единствено с неодобрителен поглед.

— Разбира се, при работата си сме следвали всички законови процедури — продължи капитанът.

— Това означава, че ще мога да напиша чудесен доклад — рече Шен.

Капитанът преглътна мъчително.

— Подобни открития следва да се докладват незабавно — додаде Шен.

— Боклукчиите, които ровят в устието на Яндзъ, редовно намират мъртви тела — докладва капитанът. — Но повечето са на моряци, загинали при инциденти.

— Разбира се — съгласи се Шен Деши. В едно утопично общество не се гледа с добро око на самоубийците.

— Не знаех по какъв начин да докладвам за тази отрязана ръка — внимателно продължи капитанът. — Наличието й предполага извършено тежко престъпление или инцидент, но вероятно това е станало някъде нагоре по течението, в далечната част на Шанхай.

— Ситуацията е сложна — съгласи се Шен Деши, въпреки че погледът му говореше друго.

— Проверих докладите — продължи капитанът.

— Разбира се.

— Но не намерих нищо, което би могло да има връзка.

— Сигурен съм в това — отвърна Шен Деши. — Министерството се интересува от тази ръка… — Той имаше предвид Министерството на държавната сигурност, разузнавателната агенция на Китай. — Бързото разрешаване на разследването по този случай би било от полза за всички.

— Цялото ми внимание е насочено към това — увери го капитанът.

— Смятаме, че придвижването на определени членове от екипа на една американска филмова продукция в страната може да има нещо общо с това.

— Така ли?

— Да предположим, че вероятно са се отклонили от параметрите, заложени изрично във визите им. Министерството иска да знае къде са ходили и което е по-важно — защо.

— Визите им може да се прекратят…

— Възможно е — заяви Шен Деши, а в погледа му се четеше предупреждение към капитана да внимава с предположенията си.

Няколко минути изтекоха в пълно мълчание. Капитанът се опита да направи комплимент на госта си за доброто име. Шен на китайски означаваше „неотстъпен“, а Деши — „благороден“. В комбинация двете звучаха впечатляващо. И очевидно гарантираха много късмет.

Шен Деши пропусна да изтъкне, че името на капитана всъщност бе безлично, а звученето на фамилията му много наподобяваше числото пет, което носеше лош късмет.

Капитанът се пресегна за телефона, когато на вратата се почука и в кабинета влезе униформен офицер с прозрачен найлонов плик, в който се намираха отрязаната ръка и купчина снимки и документи.

— Съхранявахме я при постоянна температура от два градуса — обясни капитанът.

Шен Деши я огледа през найлона и я върна на офицера. Посъветва го да продължават да я държат замразена. След това се зае да изучава снимките, листа с частичните отпечатъци от пръсти и съпътстващите документи.

— А пръстенът? — попита той накрая.

— От Държавния университет в Оклахома е — отвърна капитанът.

— Виждате ли? — Шен Деши изгледа изпитателно полицая. — Не е толкова трудно да се досетите, че е американец, ала това не е записано никъде — продължи той, подразнен от факта, че капитанът бе пропуснал да отбележи и да докладва, че вероятно става въпрос за мъртъв чужденец.