— Има десетки офиси на „Шерпа“ из целия град и все пак всички доставки са били извършени само от един.

— Значи доставчикът работи там — досети се Нокс.

Тя го изгледа със стиснати устни и продължи:

— Няма начин един wai guo ren да влезе в някой от офисите на „Шерпа“ и да започне да задава въпроси — отбеляза тя. — Следователно трябва аз да го направя.

— Ще дойда с теб. Ако този човек е предал Лу, откъде знаеш, че няма и други, които работят с него? Може да са замесени цяла банда служители на „Шерпа“.

— Мога да се справя и сама — настоя Грейс.

— Ще те наблюдавам отстрани. Ще поддържаме връзка по айфоните, така че да мога да чувам какво става — предложи той.

— Трябва да се върна в офиса — отговори Грейс. — Ще се преоблека. Така ще мога да напусна сградата незабелязано. Не искам да ме виждат как се опитвам да се изплъзна на преследвача си, не и на този ранен етап. Трябва да внимаваме.

— Съгласен съм — отвърна Нокс.

— Ще се срещнем след един час — каза тя. — Нека да е пред градския магазин на улица „Шанкси“.

— Вземи тези неща с теб — каза той, сочейки счетоводните документи на фирмата си. — Ще ми се да ги прегледаш.

— Както кажеш — отвърна тя и започна да събира листовете.

15:15 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Преобличането на Грейс й осигури прикритието, от което се нуждаеше, за да напусне сградата, незабелязана от преследвача си. За да се увери в успеха си, без да бърза, тя тръгна пеша по булевард „Хуахай“ и сви по улица „Шанкси“, а след това се забави пет минути в огромния супермаркет в един подлез, преди отново да се появи на улицата.

Точно в уговореното време Нокс се приближи и спря до нея, яхнал скутер, който явно бе виждал и по-добри времена. Грейс взе каската, която той й подаде, и се качи зад него. Под прикритието на каските двамата можеха да се придвижват съвсем дискретно.

— Откраднал ли си го? — попита Грейс.

— Назаем е. Даде ми го приятелка на една приятелка — отвърна Нокс на шанхайски. — Не се притеснявай.

Скутерът беше собственост на счетоводителката на Фей, която му го беше отстъпила временно срещу сума, която на Нокс му се струваше смешно малка, но за жената бе цяло състояние. Сега той можеше да го задържи за колкото време му трябваше.

— Добра приятелка ли? — учуди се Грейс.

— Няма за какво да се правиш на изненадана…

Пътните платна за автомобили бяха задръстени, но на алеята за велосипеди и мотопеди движението беше нормално. Спряха на светофар, а Нокс вдигна визьора на каската си и се обърна към Грейс:

— Преговори ли това, което трябва да кажеш? — попита той и добави: — Не трябва да се сблъскваме с вдигнати вежди.

— С какви вежди? — не разбра Грейс.

— С подозрение.

— Да не мислиш, че съм чак толкова неспособна? — засегна се тя.

— Ами малко попрекали в апартамента на Лу с това огледало на тавана — припомни й той.

— Като единствени деца в семейството, в някои отношения китайците сме привилегировани, дори бих казала глезени. Получаваме веднага това, което искаме. Агентката би очаквала подобни капризи от такова момиче, все пак бях в ролята на любовница на wai guo ren. От сега нататък остави китайските порядки на мен, става ли? Знам какво правя.

Бавнодвижещият се поток от превозни средства се плъзна напред. Нокс гледаше скутерът да не изостава. Десет минути по-късно той я свали на тротоара.

— Набери ме. Веднага. Трябва да направим връзка — каза той.

Грейс набра номера му и преметна белия кабел на слушалките около врата си. Щеше да й трябва само микрофонът им. След това тръгна по тротоара към паркираните наблизо моторни скутери и електрически велосипеди, носещи оранжеви кутии с надпис „Шерпа“, монтирани зад седалките.

— Ако не ме чуваш — каза тя, а Нокс я чуваше силно и ясно, — в момента не можем да направим нищо по въпроса.

Спря се пред необозначен офис, чиято сивкава витрина бе изцапана от дъжда.

Нокс остана да я чака наблизо.

— Ni hao12 — чу я да поздравява той.

— Ni hao — долетя вял мъжки глас.

Говорейки на много бърз шанхайски диалект, Грейс помоли управителя на офиса да й помогне да поправи една грешка. Тя заяви, че неволно е върнала по-малко пари на един от шофьорите му и не искала мъжът да си има проблеми. Връзката по телефона предлагаше достатъчна яснота на разговора и Нокс я чу как четеше на глас от някаква касова бележка.

Управителят й благодари и предложи да приеме парите вместо шофьора. Грейс се извини, както бе прието, изтъквайки колко е виновна, но настоя сама да плати на шофьора.

— Опасявам се обаче, че това няма да бъде възможно — отвърна управителят, говорейки малко по-бавно. — Много съжалявам да го кажа, но с Лин Ки се случи нещастие.

— Болен ли е? — попита Грейс и добави: — Може би ще се поободри, ако получи малко пари.

— За съжаление му се случи инцидент — отвърна управителят. — Ранен е, има много счупени кости. Лош късмет.

— Разбирам — отвърна Грейс.

— Ще бъдете ли така добра да ми позволите да му предам за вашата щедрост? — каза управителят, но в гласа му се четеше по-скоро настояване, отколкото въпрос. Търпението му явно се изчерпваше.

— Много бих искала да се извиня лично.

— Не е възможно.

— Мисля, че вчера го видях да минава по улица „Нанджин Лу“ и тогава се сетих за дълга си, разбирате ли? — настоя отново Грейс.

— Вчера ли? — заинтригуван попита управителят.

Нокс се впечатли от начина, по който Грейс успя да подпита за точната дата на раняването му.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Инцидентът се случи във вторник.

— Във вторник ли? — повтори тя.

— Точно така. Беше в късния следобед.

— Но аз бях толкова сигурна, че е той.

— Няма как да е бил — отвърна управителят.

— Ето тогава — каза тя и му подаде пари. — Това е дългът ми, плюс още нещичко отгоре заради това, че му причиних неприятности.

— Наистина сте много щедра.

— Нали ще се погрижите да ги получи?

— Разбира се, имате думата ми. Сега ще изпратя някой към дома му. Не трябва да се тревожите повече за това.

Грейс излезе пред офиса заедно с управителя, който се доближи до един от шофьорите си и му подаде нещо, което вероятно бяха парите.

Отдалеч Нокс включи мотора на скутера и мина покрай Грейс, така че тя да го забележи. Срещнаха се след няколко минути на близкия ъгъл.

— Шофьорът носи зелена жилетка — каза тя, качвайки се зад гърба му.

— Видях го.

— Тръгна на запад по булевард „Ксинкун“.

Нокс обърна скутера, за да заобиколи през съседната улица.

— Побързай! — настоя тя. — Ще го изпуснем!

— Сериозно? Наистина ли мислиш, че мога да го изпусна? — попита той.

Нокс натисна педала на газта до дъно, принуждавайки Грейс да го хване здраво през кръста, за да запази равновесие. Той започна да си пробива път през безкрайния трафик в алеята за мотоциклетисти.

Настигнаха доставчика и започнаха да го следват, ориентирайки се по оранжевата кутия, закрепена на задния му калник. Мъжът прибра поръчка от един индийски ресторант на улица „Дагу Лу“, близо до хотел „Четири сезона“, след което пое на североизток. Следващата му спирка бе пред един тайвански ресторант, откъдето мъжът взе втора поръчка. Следваха го още петнадесет минути. Първата му доставка бе за квартал Луан, а втората в Чаннин, а оттам шофьорът се отправи към Путуо, бедняшки квартал, съставен предимно от тесни глухи улички.

Нокс забави ход, оставяйки на мъжа значителна преднина.

— Пристигнахме — каза той, извръщайки глава назад.

Между сградите се виеха стари тесни улички, задръстени с ръждясали велосипеди и скутери. Къщите бяха разкривени и схлупени, сякаш отдаваха дължимото на гравитацията, а повечето покриви бяха направени от вълниста ламарина, закърпена тук-там с тъмносини късове. Подобни квартали в Шанхай все още съществуваха — в контраст с модерните небостъргачи и жилищни сгради.