— Не, Йойа, съжалявам.

— Ами за някакво място… Голяма сграда, боядисана в синьо. Прилича на стара фабрика. В името й се споменава и Чунмин? — попита тя.

— Споменава се в имената на много фирми — отвърна той. — Не знам нищо за подобно място.

— Този човек от правителството… — продължи Грейс. — Мисля, че е свързан със строителния бизнес. Може би осъществява надзор или по някакъв друг начин… Но става въпрос за проекти за милиарди юани.

— Ами не е невъзможно, откакто провъзгласиха Чунмин Сити за седмия по големина град. Несъмнено подобни влиятелни хора вече често посещават града ни.

Преди петнадесет години партийните власти бяха набелязали седем града, всичките в околностите на Шанхай, които трябваше да се свържат с града. Щяха да се изградят железници и магистрали, и да се увеличи търговията с тях, а по-късно щяха да станат квартали на мегаполиса. Чунмин Сити бе последният район, който според главния план трябваше да бъде развит.

— Важно е да разберем кой е бил човекът, когото Еди е проследил на онази среща.

— Разбира се, ти си попитала самия Еди, нали? — каза Джиан.

— За него той е бил само едно лице. Не го е познавал — отвърна тя и се поколеба. — Знай, че един човешки живот зависи от тази информация. Животът на човека, който ми помогна да извоюваме свободата на Еди. Той е мой пряк началник.

Джиан Лу тежко си пое дъх. Очите му се впиха в нея и тя се почувства отмаляла като цвете, оставено на слънце, но миг по-късно той отклони погледа си, опитвайки се да се съсредоточи и да разсъждава.

— Строителство, така ли? — замислено повтори той. — Доста такива проекти се планират в момента.

— Това трябва да е нещо голямо. Много голямо. Нещо, което да си струва измама и предателство, както и ожесточена конкуренция между най-силните в бранша.

— Хотел, офис сграда? Какво? — замисли се Джиан Лу.

— По-голямо трябва да е. Може би е свързано с ландшафтите. Става въпрос за нещо, което би струвало десетки милиарди юани.

— Десетки милиарди! — удиви се той.

— Възможно ли е да поразпиташ наоколо? Трябва ми нещо, за което да се заловя, и то бързо. Искам да знам какви проекти биха могли да привлекат вниманието на чуждестранни строителни компании…

— Чуждестранни ли?

— Имам сигурни доказателства в тази насока — увери го тя.

— Ти спаси брат ми. Ще направя всичко, което е по силите ми — обеща Джиан Лу.

— Ала не искам да поемаш никакви рискове. Тези хора… Предполагаме, че са замесени в много сериозни престъпления — предупреди го тя.

— Вие ли?

— Аз и колегата ми — уточни Грейс.

— Все още ли си сгодена? — попита изведнъж той, а думите сякаш сами избягаха от устата му. В погледа му си личеше, че ако можеше, би върнал въпроса си обратно.

— Да — отговори тя и наведе глава.

— И този човек те чака цели шест години?

— Да. И ако трябва, ще чака още шестдесет.

— Засрамваш родителите си — укори я той.

— Така е.

— И защо?

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос? — смръщи се Грейс, ала той отклони погледа си встрани.

— Ще поразпитам тук-там — обеща. — Животът на брат ми е дълг, който никога няма да мога да ти изплатя.

— Между нас няма дългове — каза Грейс, — само миналото ни.

Той замълча. Тя беше прекрачила границата.

— Как да се свържа с теб? — попита Джиан Лу.

Грейс му написа номера от айфона на Нокс.

— Не трябва да ми звъниш от твоя телефон. Купи си нова SIM карта, преди да ми се обадиш, така е най-безопасно — предупреди го тя.

Той кимна разбиращо.

— Загазила ли си?

— Просто вземам мерки. Ти също трябва да го направиш.

— Но все пак си дошла дотук на свой риск — досети се той.

— Страхувам се, че в момента и двамата сме изложени на риск. Действията ти трябва да бъдат изключително дискретни, Джиан. Трябва много да внимаваш. Не се доверявай на никого.

— А полицията?

— Дори и на тях.

— Можеш да останеш тук — предложи й той. — С мен.

При тези думи сърцето й едва не се пръсна от вълнение.

— Много мило от твоя страна, но за съжаление не става. Мнозина знаят за нас… Ако започнат да разпитват, ще ме търсят първо тук…

— Това лошо ли е?

— Страхувам се, че е опасно. Ако някой те попита, трябва много да внимаваш, Джиан. Недей да отричаш, че съм идвала. Кажи им, че си ме отпратил. Обясни им, че съм дошла от любов, а не по работа, и че си ми показал пътя…

— Никога не бих го направил! — възропта той.

— Не трябва по никакъв начин да привличаш вниманието им.

— Имам много доверени хора тук и доста приятели — каза той.

— Сигурна съм в това — отвърна Грейс, а в очите й напираха сълзи. — А сега трябва да си ходя…

— Дори не докосна чая си.

Тя протегна ръка и я сложи нежно върху неговата.

— И теб не съм докоснала.

Той не каза нищо, но позволи на ръката й да се задържи дълго. След малко обаче я отстрани внимателно и се облегна на стола си.

— Ако въобще съществува подобен огромен проект — каза той, — едва ли ще е повече от един. Ще го проверя.

— Внимавай.

Той стана от стола си и докато я изпращаше до вратата, Грейс някак си очакваше, че ще я спре. Заради това неловко се забави, докато обуваше обувките си и си търсеше чантата. Миг по-късно той вече затваряше входната врата зад гърба й, без дори да й каже довиждане.

11:30 часа

Чунмин

Нокс знаеше, че не е лесно да откраднеш нещо в Китай: навсякъде имаше твърде много очи — както човешки, така и електронни. Въпреки молбата на Грейс да стои в колата, той слезе и тръгна по тесните странични улички, където бе малко вероятно да има камери. От паркираните там коли открадна два чифта регистрационни табели и ги напъха отзад под ризата си.

Камерите за контрол на скоростта по пътищата по принцип записваха регистрационните номера на автомобилите. Ако тойотата вече бе обявена за открадната, вероятно някъде по пътя бяха записали номера й. Знаеше, че Брайън Праймър бе прав: не си струваше двама души да се озоват в китайски затвор, опитвайки се да спасят трети оттам. Нямаше намерение да достави на Праймър това удоволствие — да разбере, че е бил прав.

И след смяната на регистрационните номера, рано или късно, щеше да се наложи да зарежат тойотата. Трябваше да намерят място, където да могат да се приютят. С всяко следващо предизвикателство вероятността за грешка ставаше все по-голяма и колкото по-дълго останеха на острова, толкова повече нарастваха шансовете да бъдат заловени.

Грейс се приближи до колата с печална физиономия. Сякаш току-що я бяха изхвърлили. Нокс замълча и само я наблюдаваше от задната седалка, докато тя шофираше.

— Той ще се обади, ако разбере нещо — проговори накрая тя.

— Ако въобще допуснем, че се опита да разбере…

— Ще опита. Честта изисква да го стори. Ние спасихме брат му, той не може да не плати дълга си.

— Той е идиот, щом те е зарязал — изрече ненадейно Нокс.

Очите й го стрелнаха в огледалото за обратно виждане.

— Ами шофьорът на Маргарт? — попита той.

Не беше сигурен като нея, че тайнственото пътуване на Маргарт до острова бе свързано с високопоставения партиен служител, когото бяха видели на видеозаписа — същия, чието име се опитваха да разберат. Но Маргарт бе свързан с монголеца чрез доставките на Едуард Лу, а монголецът беше свързан с важния човек от правителството, така че беше почти невъзможно пътуването на Маргарт да не бе свързано с това… Нямаше към кого другиго да се обърнат.

— Той ще ни чака пред един мъжки клуб — каза Грейс. — Знае се, че често е посещаван от влиятелни хора, и май е едно от местата, където със сигурност няма камери.

— Колко си умна! — похвали я Нокс.

— Това е едно от предимствата на живота на остров: тук има много малко тайни — отвърна тя.

— Ами ти, Грейс? Какви са твоите тайни? Или няма да ми кажеш, защото ако го направиш, вече няма да бъдат тайни? — попита той, надявайки се поне да предизвика усмивката й, но нищо не се случи.