Шумотевицата наоколо прерасна в открита борба, която доведе до увеличаване на натиска от страна на полицията, разположена най-близо до улицата. Единственият изход обаче беше към реката, което доведе до катастрофални последици. Хората, застанали на ръба на доковете, бяха изблъскани във водата. Мнозина се опитваха да прескочат през огражденията в лодките и корабчетата, но не успяваха. Персоналът на фериботите ги изблъскваше настрана. Те падаха във водата, озоваваха се между тежките фериботи и гумените им бъмпери по доковете, и биваха смазвани от люлеещите се кораби. Чуваха се писъци, които докарваха вече изнервената тълпа до необуздана лудост.

Жената поведе групичката на Нокс към южния край на пристана, където положението не беше много по-добро. Тя хладнокръвно ги качи по тясната стоманена стълба, която водеше към корабчето. Китайците се блъскаха в последните ограждения на дока и се опитваха да се доберат до кораба, докато тълпата зад тях ги смазваше с натиска си. Все повече и повече хора падаха през огражденията във водата и крещяха за помощ.

В този момент сред челните редици Нокс забеляза две малки деца, ужасени и безпомощни срещу смазващата сила на множеството. Успя да грабне едното момченце точно преди тълпата да го изблъска в реката. Подаде го на Грейс и хвана и второто — беше момиченце, което се вкопчи с всички сили в него. Двамата с Грейс държаха децата и използваха металните ограждения като щит, за да ги предпазят от тълпата.

— Трябва да преминем през борда на последния ферибот, за да стигнем до нашата лодка! — извика водачката им. — Персоналът на ферибота ме познава, имаме уговорка, но това може да усложни ситуацията.

„Да я усложни ли? — помисли си Нокс. — По-невъзможна от това няма накъде да стане.“

— Трябва да действаме бързо и да разчитаме на екипажа. Моля ви, не спирайте. Отиваме право на лодката.

Тъмните води под тях вече се пенеха от усилията на падналите да изплуват. Ужасените писъци на давещите се хора изпълваха въздуха, смесваха се с воя на вятъра и плющенето на дъжда по палубите на лодките.

Паниката превзе гъмжащото множество. Насилието и боят се понесоха като огън из целия кей и в резултат на това още повече хора се озоваха във водите.

— Ще се придвижваме само заедно, като група! — извика водачката им, а в гласа й за пръв път се прокрадна тревога.

Нокс, все още стиснал детето, вкопчило се здраво в него, погледна към Грейс и срещна погледа на дълбоките й тъмни очи. Дъждовните капки се стичаха по лицето й като сълзи.

— Двама от нас остават! — извика той. — Ще изведем тези деца в безопасност.

Благодарност, граничеща с щастие, се прокрадна по лицето на Грейс. За момент сякаш на дока се намираха само те двамата с Нокс.

— Уговорката не е такава! — възпротиви се водачката. — Няма да мога да се върна обратно дотук.

— Върви тогава! Вземи тези двамата и върви! — извика й Нокс. — Осигурете им медицинска помощ възможно най-скоро.

Водачката погледна първо към Нокс, после към Грейс, а след това към морето от насилие и хаос пред тях. В погледа й се четеше паника.

— Елате с мен! — извика тя, хващайки Данър под ръка, а самият Данър сграбчи неадекватния Едуард Лу.

Погледна назад към Нокс и дори и да му каза нещо, Нокс така и не го чу.

С огромни усилия и използвайки дълги пръчки, екипажът на ферибота успяваше да удържи настрана тълпата от хора, за да направи път на водачката, Данър и Лу да се качат на борда. Най-ужасният момент бе, когато китайците буквално трябваше да бъдат изблъсквани обратно на кея. Грейс погледна назад, а Данър, Лу и жената прекосиха палубата на първата лодка и изчезнаха.

Нокс се доближи до парапета и Грейс го последва. Тръгнаха към полицейския кордон и щом го приближиха, започнаха да викат на мандарински, за да бъдат пропуснати да минат. За негова изненада двама от полицаите се разделиха и му направиха път. Нокс, Грейс и децата минаха през блокадата, убедени, че цветът на кожата на Нокс ги беше спасил.

Оставиха двете деца на грижите на персонала в хотела и се качиха в стаята горе.

Грейс се зае да подсушава косата си с хавлия.

— Много глупаво беше от твоя страна да останеш — каза й той.

— Добре дошъл в клуба — върна му го тя, без да прекъсва заниманието си с кърпата.

— Тази нощ ще останем тук — каза Нокс. — Аз ще поема първата смяна и ще те събудя след три часа.

— За една китайка не е проблем да пътува за Националния празник, но с един wai guo ren? И то издирван от полицията?

— Благодаря! — отвърна той и се обърна с гръб към нея, оставяйки я да смени мокрите си дрехи.

21:30 часа

Крайбрежният булевард

Баржите пореха разпенените до бяло вълни на Хуанпу точно зад фериботния терминал на „Донгмен Лу“ въпреки бурното време. Между тях минаваше само един малък ферибот за четири автомобила с една-единствена кола на борда. Вълните го подмятаха насам-натам като черупка, докато фериботът прекосяваше водите от западния до източния бряг на квартал Пудон.

Инспектор Шен Деши бе останал за много кратко зад щурвала на ферибота, тъй като не искаше да се отделя за дълго от пътната чанта, която в момента лежеше скрита под задната седалка на колата. Самата кола се мяташе толкова силно при всяка вълна, че инспекторът се опасяваше да не се откъсне от веригите, които я държаха на борда на малкия ферибот. Бе платил на капитана цяло състояние за десетминутното прекосяване на реката, но не му се искаше той да вижда лицето на монголеца и въпреки обилния порой, бе извел пленника си отвън на палубата. Тук се чувстваше малко по-сигурен.

През последните дванадесет години инспектор Шен бе служил в Министерството на държавната сигурност, представяйки се за полицейски служител само като прикритие. Това бяха дванадесет години на жалки заплати и безброй подмолни игри, пълни с хора с протекции, дребни риби и плащания под масата, които само усложняваха работата му. Бяха дванадесет години, в които бе виждал колегите си агенти да се издигат неимоверно много. През последните четири години Шен Деши бе един от малкото офицери, на които можеха да поверят разследване за корупция на всички нива — за това време той бе разкрил престъпления за десетки милиони юани, част от които му бяха предлагани и като подкуп. Ала никога не бе вземал и фен.

Сега му предстоеше да вземе съдбоносно решение, което щеше да предопредели кариерата му. И то без никакво колебание…

Сто хиляди щатски долара. И още сто и четиридесет хиляди юана, които монголецът внимателно бе разпределил в найлонови пликове, скрити в тайника в стената. Всичко това съставляваше сума, по-голяма от заплатите, които щеше да получи за двадесет години напред. Най-накрая бе попаднал на огромни пари, които не можеше да подмине. Щеше да бъде богат до края на живота си, ако успееше да измисли защитен план, който нямаше да събуди подозрения. И смяташе, че познава точния човек, който му трябваше за това.

В момента обаче се налагаше да се погрижи за някои неща. Беше наясно с усложненията, до които водеше едно такова решение — неколцина щяха да загинат от неговата ръка. Щеше да започне с монголеца и капитана на ферибота. Доказателствата трябваше да бъдат унищожени. Трябваше внимателно да си изработи лъжлива теза. По време на цялата си кариера от него бе изисквано да побеждава заподозрените и сега не беше изправен пред нещо ново. Неминуемо беше и някои от тях да загинат, а това, така или иначе, не беше много по-различно…

Досега чужденецът трябваше вече да се намира в затвора или да е пребит от някой особено прецизен в работата си полицейски капитан. Налагаше се да се погрижи за това. Онзи wai guo ren, както и спътникът му, трябваше да бъдат накарани да замлъкнат…

Ако се появяха и други трудности, щеше да намери начин да се справи и с тях. Птиченцето само веднъж кацаше на рамото и той не възнамеряваше да го изпусне…