4… 3… 2…

Стотиците чакащи превозни средства бавно потеглиха. В това упражнение напредваха само най-бързите и силните: водеха мотоциклетите, следвани от скутерите и електрическите велосипеди, а най-накрая бяха колоездачите. Не изсвири нито един клаксон. Всеки знаеше мястото си на пътя.

Лу зави по широкия десетлентов булевард „Янан“, където трафикът рязко се разреждаше. След още няколко завоя мотоциклетът му сякаш се превърна в машина на времето и го пренесе в една друга епоха — в Шанхай такъв, какъвто бе изглеждал преди сто години.

От прозорците на сградите над главата му висеше разноцветно пране, което се развяваше, окачено на бамбукови пръчки, подобно на шарени будистки молитвени флагчета. По улицата имаше повече пешеходци, отколкото превозни средства. Лу намали и двигателят замърка спокойно. Непосредствено пред него някакъв доставчик бе съборил половин дузина пластмасови бидони за вода от скутера си и беше блокирал движението.

Лу зави вдясно по една тясна улица, претъпкана със сергии. Беззъби старци по бели ризи надничаха през прозорците от вторите етажи на сградите и наблюдаваха какво се случва. Отнякъде отекваше весел смях и възгласи при игра на маджонг, примесени с тоновете на разстроено пиано, на което някой се упражняваше да свири Гершуин.

С периферното си зрение Лу долови движение вдясно и щом обърна очи в същата посока, забеляза, че някакъв мъж с наведена глава се е затичал право към него. Беше попаднал в засада, подготвена от съборените туби с вода! В другия си край уличката беше задънена. Лу погледна към пътната чанта на седалката до себе си.

В този миг нападателят го блъсна силно с рамо, Лу изгуби равновесие и падна настрана. Появиха се още двама мъже, които побързаха да го сграбчат. Замаян от удара, Лу усети, че го влачат нанякъде, а миг по-късно непознатите го натъпкаха в задната част на някакъв микробус, където трети мъж залепи устата му с тиксо и пристегна китките му с найлоново въже.

Тогава всички започнаха да крещят едновременно.

Клейт Данър носеше визьора на шлема си за мотор спуснат, за да прикрие европеидните черти на лицето си. Приведе се към дръжките на кормилото, за да смали ръста си — не бяха много китайците, високи метър и деветдесет и с тегло около стотина килограма. Щом видя мъжа, който заплашително се приближаваше отляво на Лу, Данър опита да даде газ, ала в този миг върхът на дясната му обувка се закачи в бронята на мотоциклета. Той инстинктивно се опита да я освободи, но изведнъж изгуби равновесие и мотоциклетът се прекатури настрана, само на няколко метра от микробуса.

Изневиделица във въздуха се появи нунчаку5, засилено и свистящо като перка на вертолет, чиито алуминиеви пръчки удариха дясната му ръка. Усети как костта се пречупи. Причерня му от болка.

Вдигна десния си крак, за да се предпази, но второ нунчаку го удари по бедрото. Данър успя да ритне мъжа, който се опита да го сграбчи. Нападателят залитна назад, блъсна се в металната броня на буса и се свлече в безсъзнание.

Моментално го издърпаха в отворената задна част на буса и отвътре се чуха викове на мандарински6. Двигателят запали и ауспухът избълва облак изгорели газове. Бусът даде назад и удари Данър. Той рухна, шлемът му издрънча тежко в асфалта и всичко пред погледа му се замъгли…

След няколко секунди изтръпна от нечовешка болка. Счупената ръка, удареното бедро… Издърпаха го във вътрешността на буса, а миризмата на пот, машинно масло и кръв го замая. Вратите се затръшнаха след него и това, което последва, бе порой от гневни думи на мандарински, изречени, докато потегляха. Някой свали насила шлема от главата му.

„Wai guy ren!“, чу да казват — чужденецът. Знаеше, че не е много вероятно той самият да е част от плановете на похитителите. Беше следил Едуард Лу в продължение на месеци. Откъде ли се бяха появили тези? Прикритието му беше разкрито, цялата операция се провали.

В този миг болката взе превес над съзнанието му и той потъна в дълбока и благодатна тишина.

11:00 часа

Хонконг

Специален административен район, Китай

Ъгловият офис на двадесет и четвъртия етаж, с гледка към натовареното пристанище на Хонконг и Колун на отсрещния бряг, бе просторен и удобен. В приемната бяха инсталирани три телевизора с плоски екрани. На единия светеше черно-синьо лого с две огледални букви „R“, а над тях стоеше надписът „Ръдърфорд Риск. Сигурността има значение“.

Брайън Праймър ръководеше азиатския офис на „Ръдърфорд Риск“. Беше мъж с правилни черти, проницателни сиви очи и гъста тъмна коса, подчертаваща лекия тен на кожата му, придобит от редовните игри на голф. Той погледна наляво към Дейвид Дулич, един от шестимата оперативни агенти, който му сочеше снимка на някаква кутия за храна с кафява хартиена опаковка и с телени дръжки. Беше една от многото снимки, разпръснати на масичката за кафе пред тях.

— Господи! — възкликна Алън Маргарт, четиридесет и пет годишният изпълнителен директор на „Бертолд Груп“, по момчешки симпатичен. Маргарт носеше тъмносин спортен костюм и вратовръзка в същия нюанс, а от вътрешния джоб на сакото му се подаваше ъгълчето на самолетен билет от „Чайна Еър“. Реакцията му беше породена не толкова от самата фотография, колкото от спомена за отварянето на заснетата кутия, състояло се преди по-малко от десет часа, и за това, което бяха намерили в нея. Вътре имаше снимка на двама мъже: единият беше китаец и държеше вестник, а другият — човек от европеидната раса — стискаше счупената си ръка. Двамата бяха снимани на фона на бял чаршаф, окачен зад тях, а на снимката се виждаха още внимателно сгъната бележка с искане за откуп и две найлонови пакетчета с по една клечка за уши във всяко от тях.

— Този вдясно е от нашите — поясни Дулич. — Казва се Клейт Данър. Той имаше за задача да следи действията на господин Лу. Сигурно се е замесил в цялата тази работа по случайност. И двамата са били живи към момента на заснемането им. Имаме потвърдени ДЖ.

— Това ще рече „доказателства за живот“ — обясни Праймър на Маргарт. — Ще трябва бързо да свикнеш със съкращенията. Ако не разбираш нещо, просто питай.

— Като например: „Защо му е на някого да прави всичко това?“ — подсмихна се Маргарт.

— Това е бизнес. Недей да го превръщаш в нещо лично. През изминалата година американските концерни са платили над четиристотин милиона долара за откупи само в Мексико.

— Хайде де! — не можа да повярва Маргарт.

Въпреки че беше само на тридесет и девет, Дулич изглеждаше на повече години заради замисления си и угрижен вид. На шията му, точно под яката на тениската, се виждаше голям белег от белезникава и избледняла кожа, подобна на восък.

— Предполага се, че клечките съдържат натривки за ДНК проба — каза Дулич. — В момента ги проверяваме, но ще ни отнеме поне още два дни. Сигурни сме обаче, че резултатите ще покажат, че това са именно Едуард Лу и Клейт Данър. Преди ни изпращаха отрязани пръсти, за да сравним отпечатъците, а това с клечките е ново — явно похитителите ни са млади, образовани и доста находчиви. Възможно е да са някое подразделение на „Триад“, известната мафиотска групировка. Но които и да са, определено са умни и действат много внимателно. Те в никакъв случай не са случайни, а ние искаме тази ситуация да бъде разрешена бързо и незабавно да върнем и двамата похитени у дома.

Брайън Праймър подаде на Дулич найлоновия плик с бележката за откупа.

— Подобна кафява хартия се среща често в Китай — рече Дулич, след като обстойно я разгледа. — Може да бъде купена навсякъде. Символите са на улеснен китайски и са изписани с молив, в тях няма нищо особено, а липсата на политическо послание в бележката сочи, че всичко е само бизнес. Вероятно това е по-добре за всички ни.