Шофьорът си спомняше за трима мъже, двамата от които чужденци. От описанието му Грейс разпозна Престън Чи и Алън Маргарт, но нямаше представа кой ли би могъл да бъде третият. През по-голямата част от времето говорил само Чи, а Маргарт бил заровил поглед в екрана на блекбърито си.

— Ще можеш ли сега да ни заведеш дотам? — попита Грейс.

— Имаме споразумение, госпожо… — оправда се шофьорът.

— Нещо май не е наред — обърна се Грейс към Нокс, говорейки на английски.

— Защо? — попита я той.

— Ами за какво му е да ми напомня за това споразумение?

Нокс се наведе напред и преднамерено бавно и на идеален мандарински заяви на шофьора:

— Ако не удържиш на думата си за това, за което сме се разбрали, майка ти няма да успее да познае собствения си син. — След което спокойно се облегна обратно назад.

— Няма нищо за гледане! — отвърна мъжът, извръщайки се към Грейс. — Кълна се, че ще останете много разочаровани. Това е само земеделска земя, нищо повече.

— А спомняш ли си по кой път стигна дотам? — попита го тя.

— Да, разбира се. Все пак тук съм израснал — отвърна шофьорът.

— Аз също — каза Грейс. — Затова не се опитвай да си играеш с мен.

— Бяха само някакви разкаляни пътища, сестро, кълна се! Нищо повече.

— Покажи ни — настоя Нокс.

Грейс го изгледа оживено. „Разкаляни пътища. Разработване на земи.“ Той долови явната гордост в погледа й и усети превъзходството от сладката й победа. А може би всичко се дължеше на водката.

Миг по-късно тя наведе глава, настани се удобно, въздъхна и бързо заспа, а леката усмивка все още играеше по устните й.

Само след няколко минути път извън града човек усещаше, че се е върнал двеста или триста години назад във времето. Пейзажът бе изпълнен с малки оризови ферми, изпипани до най-дребния детайл. Покрай пътищата се издигаха западнали селски къщи. Деца водеха домашен добитък, вързан на вериги през носа, или носеха живи пилета, увесени за краката.

— Къде сме? — обърна се Грейс към шофьора, щом отвори очи.

— На крайречния път за Чунанцун — отвърна той.

— Това Чунан Сан Дуй ли е? — попита тя.

— Точно така, сестро! Личи си, че си от острова! — отвърна мъжът, отби микробуса и спря край пътя. — Ето тук беше първата ни спирка — каза той.

— По какво разбра, че е било тук? — попита Нокс. — Те какво точно ти казаха, за да ги докараш дотук?

— По името на селото — отвърна шофьорът.

— Само това ли? И нищо друго? — учуди се Нокс.

— Името на селото беше достатъчно — отговори мъжът.

— Само до това село ли дойдохте? — поинтересува се Грейс.

— Не. След това отидохме до Ван Бейкун.

Нокс направи няколко снимки с айфона.

— Закарай ни дотам, моля — обърна се той към шофьора.

Пътуването се оказа трудно и бавно, тъй като се наложи да се движат по тесни разкаляни пътища, предназначени само за двуколки или волски коли. Преминаха през половин дузина бедни селца и двадесет минути по-късно стигнаха до първия кръстопът. Микробусът отново спря.

— Това ли е? — попита Грейс.

— Това беше последната ни спирка, преди да се върнем в Чунмин Сити — отвърна шофьорът.

— Дай ми джипиеса си — каза Нокс и след като го получи, изписа настоящото им местоположение на латиница. Помоли шофьора да им покаже къде се намират на картата, която носеше.

Нокс говореше с Грейс на английски, но много тихо, така че шофьорът да не го чува.

— Имало е и втора кола — каза й той. — По някое време са се прехвърлили във втора кола.

Грейс разбра и кимна едва забележимо.

— По дяволите! — изруга тя.

Беше първия път, в който Нокс я чуваше да изрича подобни думи.

— Така нито един от шофьорите не е имал цялостен поглед върху пълната картина на поземления парцел — отбеляза той.

— Да — съгласи се тя. — Но това не може да е само един парцел, площта е прекалено голяма. Вероятно е проект, който предвижда разширяването на няколко по-малки града, или нещо такова. Никога няма да разберем. Те успяха да ни победят — въздъхна Грейс.

Докато тя обмисляше провала им, Нокс се замисли колко ли време би отнело на шофьора, ако го оставеха сам в колата, за да се свърже с Престън Чи и да му предаде информацията, че двама непознати се опитват да проследят стъпките му. Колко ли време след това щеше да е нужно на Чи, за да уведоми полицията?

— Ще ни трябва нещо повече от това — каза Грейс.

— Маргарт и Чи определено не са си правили неделен пикник с кола извън града. Предчувствията ти се оказаха правилни — призна той.

— Да, но не разполагаме с нищо друго, освен с местоположенията на две малки селца.

Четиридесетминутното пътуване обратно към Чунмин Сити се оказа още по-трудно и двамата бяха крайно изтощени. Нокс се бореше с тялото си, за да остане буден, докато Грейс подремваше, все още замаяна от водката.

Шофьорът ги остави на две пресечки от мястото, където бяха паркирали тойотата. Нокс тъкмо подменяше регистрационните й табели, когато телефонът му иззвъня.

Грейс вдигна, слуша известно време без да продума, след което прошепна нещо, затвори и притисна телефона към гърдите си.

— Е? — попита Нокс.

— Джиан Лу не е открил нищо, което да е свързано с някаква сделка със земя, било то голяма или малка. Нищо, освен проектите за седемте града, които така или иначе вече са оповестени и се изпълняват. Никъде не се споменава за Чунан Сан Дуй или Ван Бейкун.

— Това вече е потискаща новина — отбеляза Нокс.

— Но докато е разпитвал наоколо, е попаднал на някаква история, на която си заслужава да обърнем внимание — довърши тя.

— И защо?

— Става въпрос за катастрофа с една жертва, при която шофьорът е избягал от местопрестъплението и се е укрил. Случило се е миналия месец с общински служител — геодезист на име Ксулон Яо. Човекът е бил блъснат и убит на място на пътя близо до Юан Ли Киду. Шофьорът така и не е бил намерен.

— И какво означава това? — попита Нокс.

— Юан Ли Киду е малко село, което също е заобиколено само с ферми — поясни тя, грабна картата от ръката му и му показа къде се намира. — Ето тук е, виждаш ли?

Ако се свържеха линиите на двете места, където току-що бяха ходили, с новопосоченото от Грейс място, на картата се получаваха три четвърти от идеален правоъгълник… Беше невъзможно човек да не забележи симетричното разположение.

— Доста огромен район е — отбеляза Нокс.

— Джиан ми каза къде мога да намеря семейството на убития.

— И аз участвам в играта — напомни й той.

— Може да се окаже чисто губене на време — предупреди го Грейс.

— Трябва да се измъкнем оттук — настоя Нокс. — Мисля, че шофьорът все още слухти някъде наблизо.

— Нали подмени регистрацията на тойотата?

— Да, но повярвай ми, те не са чак толкова тъпи.

12:30 часа

Куаксинжен

В малка оградена кутийка, представляваща една от стотиците идентични кутийки офиси в огромното хале в североизточната част на Шанхай, вниманието на една жена, наречена Лон Би, бе привлечено от появилата се на екрана регистрационна табела от обявените за издирване.

Натисна бутона и включи съответния видеоматериал само за да открие, че откраднатата табела беше монтирана на „Тойота Сантана“, която в момента прекосяваше моста тунел към остров Чунмин. На един от видеозаписите се мерна лицето на wai guo ren, който гледаше през задното странично стъкло на колата. Дъхът на жената секна от изненада и тя се обади на началника си, който назначи още двама служители, които да прегледат внимателно записите и да идентифицират регистрационната табела.

Само след двадесет минути информацията беше предадена до всички поделения на полицията, включително и до това на инспектор Шен, който бе заминал за остров Чунмин заради забележката, спомената от монголеца. Благодарение на съобщението Шен вече разполагаше с основание да посети местните полицейски и жандармерийски сили и да изиска информация.