— Като например в някоя фабрика — добави тя. — Трябва да проверим всички записани координати.

— Ако се окаже, че сме прави, то който и да го е сторил, искал е да изглежда като злополука, сякаш е бил ударен от кола, докато се е занимавал с геодезическото заснемане. В противен случай е трябвало просто да изчезне.

— Това означава, че изчезването му би породило нежелани въпроси — каза тя. — Въпроси, на които сега трябва да намерим отговорите.

През следващите няколко часа, докато караха по координатите, записани от теодолита, минаха през десетина малки фермерски селища. В два случая от общо десетте координати данните съвпадаха до абсолютна точност с тези, които бяха посетили по-рано с шофьора на Маргарт — в Чунан Сан Дуй и Ван Бейкун. Спряха се и на двете места.

Грейс разгледа внимателно картата, на която Нокс беше начертал свързващи линии между отделните точки с посочените координати.

— Все още ли си мислиш, че това може да е група малки градчета? — попита я той. На картата беше начертал трите страни на идеален правоъгълник.

— Огромно е. Това е твърде голяма площ — отвърна тя.

— Така си е — съгласи се той и се опита да разгадае изражението й, докато тя разучаваше картата. — Имаш ли някакви идеи какво може да е това?

Грейс вдигна поглед към равнинния пейзаж наоколо и към оризищата, които се простираха до края на хоризонта.

— Прилича ми на нов град — каза тя.

Нокс беше запознат с термина. Китайското правителство от време на време създаваше нови технологични или производствени центрове в отдалечени извънградски райони.

— Това не е ли шамар за Чунмин Сити? Нали той бе определен да е седмият град? — попита Нокс.

— Всъщност това даже допълва идеята. Вероятно ще бъде „преселнически град“ — заяви тя малко по-уверено. — Има подобен близо до Ченгду.

Понятието беше ново за Нокс и той си го призна.

— Китай вече не е в състояние да изхранва хората си — обясни Грейс. — Принудени сме да внасяме дори основните храни, като например ориз. Проблемът е в ефективността на фермерството. Да, имаме около седемстотин милиона фермери, но въпреки това средно на всеки от тях се пада по по-малко от половин хектар земя. Правителството ни е направило изчисления, че са ни необходими минимум по хектар и половина на фермер, за да може селското ни стопанство да покрие нуждите на пазара. Това означава, че ще трябва да намерим работа за един от всеки трима фермери. В момента се намираме в центъра на най-голямата миграция на население от зората на човечеството до наши дни. — Думите й прозвучаха някак гордо.

— Преселение… — замислено изрече Нокс.

— Да. Преселническите градове се изграждат върху пусти пространства като това — каза тя и посочи с ръка полята наоколо. — Къщите се строят набързо и в такива градове обикновено се заселват между четири и пет милиона души.

— Господи! — удиви се Нокс, опитвайки се да възприеме цифрата.

— А колко би струвал подобен строителен проект?

— Милиарди юани… — рече той. — Ако трябва да сме точни, би струвал четиринадесет милиарда и седемстотин милиона. Значи това беше числото. Това е цената на проекта.

Седяха в колата и мълчаха, опитвайки се да осмислят новата информация. И двамата осъзнаха, че само така нещата си идваха на мястото…

— Дължа ти извинение — каза Нокс след малко. — Пътуването на Маргарт все пак е означавало нещо.

— Приема се — усмихна се тя.

— Както и червеният плик на Лу…

— Бил му е предаден от някакъв важен човек от Пекин. Първите двеста хиляди вероятно са били предплата, за да може Маргарт да получи координатите и да посети мястото. Така би било по-сигурно да наддава в проекта, ако преди това е виждал земята лично…

— Така е можел да предвиди предварително по-голямата част от разходите и да предложи най-оптимална цена.

— Следващите двеста и петдесет хиляди вероятно са отишли за това да купи информацията за наддаването и да предложи сума, приемлива за Комитета по разселванията — тези четиринадесет милиарда и седемстотин милиона. Това би позволило на Маргарт да подбие предложенията на всички останали потенциални участници.

— Ксулон Яо явно е разбрал с какво точно се занимава — добави Нокс. — Все пак островът не е чак толкова голям. Сигурно се е досетил, точно както и ние. Може би е предложил да продаде координатите на Йонг Ченг или на друг конкурент на „Бертолд Груп“ или пък просто е искал пари, за да си държи устата затворена. Което и да е вярно, това му е коствало живота.

— Но той определено е знаел с кого да се свърже — каза Грейс. — Бил е наясно на кого да се обади. Възможно ли е да е познавал монголеца?

— Може и да не го е познавал — отвърна Нокс.

— Тогава онзи служител на правителството? — предположи тя.

— Вероятно… Но ако е успял да разкрие кой е той, то и ние ще можем.

Единственото леко изкривяване в идеалната правоъгълна форма, очертана от координатите на картата, се намираше в югоизточния ъгъл, където една неправилна по форма площ свързваше парцела с бреговете на река Яндзъ. И двамата я забелязаха почти едновременно.

— Познавам тази част от острова — каза Грейс. — Преди много години там имаше фериботен док. Сега там се намират складовете и производствата на леката индустрия.

— Химикалите — отвърна Нокс.

— Точно така, химикалите — повтори тя.

12:45 часа

област Хонгкайо

— Проклети китайци! — изсумтя Козловски пред жена си, щом затвори телефона.

— Скъпи! — скара му се тя и погледна към дъщеря им Тъкър, която в момента играеше на някаква електронна игра.

— Неделя е — каза той, — отгоре на това сега са почивните дни на националния им празник, а онази лаборатория точно днес е решила да върне доклада от съдебната експертиза.

— Значи поне те работят — каза жена му и добави: — Но ти няма да работиш.

— Де да беше така.

— Моля те.

— Налага се. Има едно доста високопоставено ченге, което е замесено в това. А участва и Нокс. Нали го познаваш?

— Загазил ли е? — попита жена му.

— Да. Затънал е до шия. Знаех си, че въобще не трябваше да вдигам телефона — ядоса се Козловски.

От обаждането преди малко беше разбрал, че отрязаната ръка, намерена в Яндзъ, е била отделена от мъртво тяло, а не от жив човек. ДНК-то сочеше, че е принадлежала на бял човек с кръвна група 0-отрицателна. Белезите в плътта на китката сочеха химическо изгаряне, а пробите от почва, взети под ноктите на два от пръстите, бяха показали високо съдържание на тежки метали: живак, олово, кадмий, хром и арсеник.

— Какво ще рече това? — попита Козловски лабораторния техник.

— Металите са в съдържание двадесет и три пъти превишаващо нормите, измерени в градинските почви на Шанхай — отговори му той.

„Градинските почви на Шанхай ли? И на кого, по дяволите, му пука за градинските почви на Шанхай?“, помисли си Козловски.

— Това е почва от остров Чунмин — обясни лаборантът.

— Я повтори?

— Почвите на Чунмин са единствените в радиус от няколкостотин километра, в които има приблизително такова съдържание на тежки метали.

Козловски преглътна с мъка. Беше определил двама души, които да проследят инспектор Шен Деши след срещата им в KFC. Хората му го бяха изгубили по време на прекосяването на реката в бурята, но след това го бяха открили отново и го бяха последвали на остров Чунмин.

— За какви точно химикали говорим? — попита Козловски.

— Цяла комбинация са и са намерени по кожата на китката — отвърна лаборантът. — Натриев хидросулфид, натриев карбонат и натриев метабисулфит. Бих предположил, че става въпрос за цех за преработка на естествени кожи.

— Кожарски цех на остров Чунмин… — измърмори Козловски.

— Правилно.

Козловски затвори, опасявайки се, че Шен Деши този път щеше да го изпревари в събирането на доказателства за убийството на американския оператор. Доказателства, които инспекторът щеше да унищожи възможно най-бързо и всички шансове за правосъдие и справедливост щяха да бъдат безвъзвратно изгубени.