Нокс измести големия камък, който запречваше чакълената алея, и го използва, за да блокира предната гума на хъмвито. Сега всичко зависеше от военната машина. Линейката бавно започна да се плъзга по мокрия асфалт все по-близо и по-близо до портала.

Двамата полицаи явно разбираха от физика и механика, защото скочиха почти едновременно и се хванаха за металния кабел, но усилията им се оказаха напразни.

Козловски също дотича откъм сградата на Консулството; беше останал без дъх и се отправи директно към вратата на хъмвито. Нокс му препречи пътя.

Единият от полицаите изтича към патрулната кола, отвори багажника и измъкна оттам ножица — секач за метал.

Задната броня на линейката бе само на сантиметри от портала.

— Войнико! В тази линейка се намира американски ветеран! — извика Нокс към командоса. — Ако не успеем да го издърпаме отсам граничната бразда, той отива право в китайски затвор.

Думите бяха отправени и към Козловски, който стоеше точно до Нокс и наблюдаваше как лебедката все повече придърпва линейката към портала.

Нокс беше наясно, че разстоянието между хъмвито и линейката няма да позволи на лебедката да издърпа целия автомобил на територията на Консулството. Той направи знак на Дулич и стана свидетел как човек с превързана глава и гипсирана ръка напада и обезоръжава полицай, седнал на пейката срещу него.

Дулич се наведе и се спусна към задната част на линейката, а в същия момент полицаят успя да прищипе малките челюсти на ножицата — секач за метал, около стоманеното въже. Командосът обаче го изрита откъм американската страна на граничната линия и ножицата падна. В този момент задната броня на линейката навлезе в американска територия.

Полицаят прекрачи границата, опитвайки се да пререже кабела, а войникът извади оръжието си. Ченгето веднага побърза да се отдръпне и се задоволи само да наблюдава случващото се.

— Ефрейтор! — извика Козловски, оставяйки Нокс сам, но не и преди да му изсъска: — Ах ти, копеле!

Нокс се усмихна на притеснената Грейс.

Задната част на линейката вече се намираше на територията на Консулството. Отпред трима от полицаите се опитваха да влязат в нея през страничната й плъзгаща се врата, за да спрат Дулич, а самият той бе в задната част на колата.

Козловски изкрещя на командоса да прибере оръжието си.

— Сър! Това е моя отговорност, сър! — отвърна му войникът, вдигна оръжието си и го стовари върху ръката на единия от полицаите в линейката. — Ей! — изкрещя командосът, за да привлече вниманието му. — Оттеглете се! Намирате се на американска територия!

В усилието си да се отскубне линейката се плъзна встрани и закачи едното крило на солидния метален портал. Тежката врата се изкриви и се стовари навътре към двора сред оглушителен метален трясък. Командосът насочи оръжието си към полицая, който не смееше да помръдне. След цели две минути страничната врата на линейката също пресече граничната линия и Нокс изключи електрическата лебедка.

Дулич слезе от линейката и бе посрещнат от Козловски и Грейс, които му помогнаха да се придвижи по-навътре към сградата на Консулството. Нокс освободи кабела и командосът изрита куката назад към хъмвито. Нокс се пресегна и я прибра.

— Сър! — извика командосът към ошашавения шофьор на линейката. — Автомобилът ви е спрян неправилно на американска територия. Отстранете го веднага!

Шофьорът едва ли разбираше английски, но линейката толкова бързо се стрелна напред, че ченгето в нея загуби равновесие и се свлече на пода, а в бързината автомобилът закачи една от патрулките.

Откъм сградата на Консулството притичаха още шестима командоси, въоръжени с автомати М-16, и се присъединиха към ефрейтора.

Нокс и Козловски подкрепяха Дулич от двете му страни. Единият от командосите се приближи до Нокс и предложи да го отмени.

— Не, благодаря — отвърна Нокс, затягайки здравата си хватка около ръката на ранения.

Вторник, 5 октомври

06:00 часа

остров Чунмин

Шен Деши седеше зад волана на автомобила си, паркиран срещу сградата на 5-о полицейско управление в Чунмин Сити, в очакване приключилата смяна полицаи да излезе. Беше стоял на това място близо девет часа и бе премислял отново и отново създалата се ситуация. Тази жена полицайка го беше прецакала. Трябваше на всяка цена да му върне парите. Шен Деши щеше да ги подели с подполковника в съотношение, в което се бяха уговорили, и официално щеше да излезе в пенсия. Все още имаше надежда.

Тя се показа от сградата след няколко минути, отключи един от велосипедите, паркирани отпред, и потегли. Шен Деши я последва, давайки й солидна преднина.

Живееше в порутена четириетажна сграда, каквито той беше виждал с хиляди. В нея имаше не повече от шест семейства, като всяко от тях населяваше пространство от около една голяма стая. Деши слезе от колата и я последва. Нямаше по-добър от него в проследяването пеша. Щом жената съвсем спокойно влезе в апартамента си на третия етаж, инспекторът разбра, че тя дори не се беше усетила, че е следена.

Не искаше да й даде време, за да се окопити. Затича се към вратата и я изрита силно. Тя поддаде, удари се в стената и отскочи обратно към него, а Шен Деши скочи вляво и инстинктивно издаде напред раненото си рамо, за да я спре.

В дясната си ръка стискаше камък.

Жената пред него държеше бебе.

Гледката на детето го стъписа и той се спря. Жената беше толкова млада, че Шен си я беше представял как дели апартамента с още четири-пет момичета на нейната възраст, а вместо това, се оказа очи в очи с втори полицай — мъж, при това едър. Униформената му риза беше разкопчана. Определено изглеждаше ядосан. Държеше сгъваем нож.

— Това е той! — каза полицайката. — Онзи със свирката.

Шен веднага съжали за глупостта си. Бе позволил на привързаността и емоциите да ръководят действията му. И откога така? Откакто тази кучка бе откраднала бъдещето му изпод задната седалка на колата…

— Искам само парите си — заяви Шен.

— Какви пари? — попита жената с непоколебим тон.

Съпругът й не каза нищо, само пристъпи към Шен и стисна ножа по-здраво в юмрука си.

— Сигурна ли си? — попита мъжът.

— Съмняваш ли се в мен? — отвърна му полицайката. — Човек не забравя подобно нещо! — изсъска тя и плю на пода. — Все още усещам отвратителния му вкус.

Решимостта в погледа на съпруга вещаеше само проблеми. Шен Деши почти бе готов да се откаже от парите си, но не би си позволил да бъде заплашван и унижаван от двойка пладнешки обирджии.

— Парите! — настоя той. — След това си тръгвам.

Само дето не си беше направил правилно сметката за съпруга. Мъжът скочи и се засили, но не към него, а към вратата, блокирайки единствения изход навън.

Жената бе оставила бебето в креватчето му и също се беше въоръжила с нож.

— Можем да преговаряме! — извика Шен и почувства тежестта на безполезния камък в дланта си. Не че не можеше да надвие мъж и жена, въоръжени с ножове. Можеше да го порежат или намушкат, но, общо взето, би могъл да го преживее. Само че свирепият поглед на съпруга беше това, което смразяваше кръвта във вените му.

— Не тук — обърна се спокойно мъжът към жена си.

— Знам едно място. Далече е и е изоставено. Идеално е — каза полицайката.

Шен Деши си спомни за окървавената вода по масата за транжиране и за звука, с който се оттичаше в канала.

— Нека бъдем разумни — предложи Шен Деши.

16:40 часа

Хонконг

Двама служители на „Ръдърфорд Риск“ посрещнаха Нокс, Грейс и Дейвид Дулич на частния терминал на летище „Чек Лап Кок“ в Хонконг. Успяха бързо да преминат през имиграционните проверки и бяха отведени до черен мерцедес, който ги чакаше на паркинга. Дулич и Нокс бяха оставени в близката болница „Принцеса Маргарет“, където прегледаха набързо залепената със секундно лепило рана на Нокс, сложиха му инжекция с антибиотици и му предписаха някакви лекарства. Той остана там, за да чака новини за състоянието на Дулич.