— Чудесно — отвърна тя на шанхайски.

— Няма нужда да ви казвам, че първите четиридесет и осем часа след отвличането са критични, нали?

— Не.

— Но така или иначе, този срок отдавна е минал — продължи Нокс, след като по навик погледна ръчния си часовник, марка „Таг Хойер“. — Сержанта… или Дулич, както вие го наричате, е убеден, че замесването на Дани променя коренно нещата.

— Да, така е…

— Те ще го убият, може би ще ликвидират и двамата само защото той е американец.

— Не и ако ние първи ги застреляме — заяви тя.

Нокс се поколеба. Някак си думите, изречени от нея, не му прозвучаха съвсем на място.

— Разбрахме се значи — каза той накрая.

— А колкото до логистиката ни, аз ще се заема с това как и кога ще се придвижваме — заяви Грейс.

Нокс отвори уста в опит да й се противопостави, но тя го прекъсна:

— Това все пак е моят град, господин Нокс. Не го забравяйте.

19:00 часа

Шанхай

Алън Маргарт седеше зад бюрото си и чакаше офицерът от Народната въоръжена полиция да каже нещо, но мъжът явно се бе съсредоточил в разглеждане на „Ксуан Тауър“ в далечината. Строителните работи по сградата не преставаха и през нощта, осветяваха я силни прожектори. По скелето подобно на мравки пъплеха работници, но Маргарт знаеше, че днес те бяха далеч по-малко от онези, които строяха до вчера. А това беше сериозен проблем.

Срещата с офицера бе организирана набързо и бе прекъснала плановете на Маргарт да прекара една вечер в Шанхайската опера, което не беше особена загуба. От задачите му за днес все още оставаше да се обади в главния офис в Бостън и на една инженерна фирма от Сан Франциско. Очертаваше се дълга нощ.

Той обаче не отклони срещата, за която полицията бе настоявала. В представите му Китайската въоръжена полиция бе нещо като азиатска версия на Гестапо. Маргарт беше запознат със значението на прозвището Желязна ръка, а сега, гледайки офицера пред себе си, предположенията му се потвърждаваха. Инспектор Шен Деши беше доста по-едър от повечето китайци, имаше неразгадаемо изражение, прозорлив поглед и изглеждаше като човек, изцяло лишен от чувства. Маргарт нямаше никакво намерение да злепоставя „Бертолд Груп“ пред него — и без това си имаше достатъчно проблеми.

Както бе инструктиран от Брайън Праймър по телефона, докато пътуваше насам, Маргарт не биваше да споменава за отвличането, да не показва никаква реакция към него, да го отрича и най-вече да помни, че полицията би искала подобна ситуация още по-малко и от самата „Бертолд Груп“. Ако с нищо не го провокираше, офицерът най-вероятно нямаше пряко да повдигне въпроса, а само щеше да подпитва Маргарт, без да го притиска да даде отговори. На един по-късен етап прикриването на престъплението можеше да му се отрази лошо, но засега така беше най-добре. Сложното преплитане на социалните и професионалните порядки в Китай изискваше от него да обмисли всичките си отговори предварително, а колкото по-общо отговаряше на всеки въпрос, толкова по-добре.

— Имали ли сте някакви проблеми напоследък? — попита инспекторът.

Ето, започна се… Маргарт трябваше да покаже уважение, като в същото време следваше да спазва общоприетия етикет и със своя правилен мандарински, изречен със силен американски акцент, отвърна с: „Shi shang wu nan shi, zhi pa you xin ren“ — китайска поговорка, чийто буквален превод бе: „Трябва да се стремим да изпълним дори и привидно невъзможните задачи“.

— Yi ke lao shu shi huai le yi guo zhou — изпробва го Шен Деши.

— Бихте ли повторили? По-бавно, моля — отвърна Маргарт.

Инспекторът повтори своята поговорка и Маргарт успя да си я преведе, въпреки че не разгада истинския й смисъл. Китайският език често имаше много значения. Инспекторът обаче говореше приличен английски.

— Дори една миша курешка е достатъчна да развали цяла паница с оризова каша — каза той на английски.

— За щастие, наоколо няма мишки — отвърна Маргарт.

— Мишките са навсякъде.

— Ние се пазим от тях.

— Дали? Знам, че снимат някакъв документален филм за вашия строителен проект — продължи инспекторът.

Напрежението у Маргарт леко утихна. Дали неправилно бе предположил, че инспекторът знае нещо за отвличането?

— А, да. Това е нещо, което нашата Национална публична телевизия в САЩ реши да заснеме — отвърна той.

— Приятно ли ви е, когато журналистите се въртят наоколо като хрътки?

— Търпи се. Всъщност свикнали сме с това. Свободните медии са нещо, което сме се научили да търпим.

— В Китай не проявяваме търпимост към неоторизирани разследвания — отвърна инспекторът.

Маргарт не каза нищо. Всъщност намери начина му на изразяване за доста интересен.

— Имате ли някакви проблеми с екипа, заснемащ филма?

— Ако трябва да бъда честен, нямам почти нищо общо с тях. Ще се наложи да говорите с нашия директор по комуникациите — отвърна Маргарт.

— Добре, но сега говоря с вас.

„Задник“, помисли си американецът.

— Впечатленията от контактите ми с екипа на филма са добри — отвърна той. — Хората са приятни. Заснехме първия епизод, но след него не съм виждал нищо. Защо питате?

— Визите за чуждестранни журналисти са доста специфични — отговори инспекторът. — Този екип има разрешение да направи филм за „Ксуан Тауър“, както и за вашите офиси — подчерта той, удряйки ритмично по страничните облегалки на стола, — но няма право да снима другаде!

— Не мога да знам дали не са превишили дадените им правомощия. Ако искате да ги депортирате от страната, имате пълното ми съгласие — отвърна Маргарт, опитвайки се да разбере накъде бие инспекторът. Беше събота вечер, а в офиса му се намираше офицер от Народната въоръжена полиция на Китай и всичко това заради някакво нарушение на виза? Нещата не се връзваха. — Ние сме само обект на филма — продължи на глас той, — снимачният екип не работи за нас и по никакъв начин не сме свързани с него. А има ли нещо, което трябва да знам?

— Наясно сте, мисля, че двама от операторите са свързани с „Уърлд Лайф“ — отговори инспекторът.

— С екологичната организация ли? Не го знаех.

— Те са екстремисти, войнстващи активисти — отвърна Шен Деши. — Ако не работят за вас, то вярвам, че мога да разчитам на съдействието ви за разрешаването на този въпрос.

— Аз… Ами вижте, детектив… — поколеба се Маргарт.

— Инспектор — поправи го Шен Деши.

— Първо, трябва да е ясно, че нито аз, нито който и да било в тази компания знаем за визите на този свободно нает екип, нито пък някой от нас има контрол върху тяхната работа — обясни Маргарт и силно му се прииска да се беше обадил на ръководителя им.

— Трябва да проверя всеки от членовете на филмовия екип — заяви Шен Деши.

— С цялото ми уважение, сър, опитвах се да кажа…

— И това трябва да стане веднага, още тази вечер — прекъсна го инспекторът.

Маргарт усети как напрежението му се покачи.

— Слушайте — започна той, — за тази вечер… — „Въобще не можем да го обсъждаме“, помисли си той, но на глас изрече: — Малко вероятно е да стане… Нашият директор по комуникациите ще бъде тук в десет сутринта в понеделник.

— Това е неприемливо — отговори сухо инспекторът.

— Ще повторя: „Бертолд Груп“ няма никаква професионална или бизнес връзка със снимачния екип, освен споразумението да им осигурим достъп до нашите офиси и до строителната площадка — настоя Маргарт.

— Вие, моля, ще се свържете с вашия директор по комуникациите още тази вечер — отвърна Шен Деши на английски с неправилен словоред, но Маргарт дори не си и помисли да го поправи. — Искам да говоря с целия екип наведнъж, моля — добави инспекторът.

„Истински задник“, помисли си Маргарт, който едва успяваше да овладее гнева си, но побърза да каже:

— В десет часа в понеделник.

Шен Деши бавно се надигна от стола, бръкна в джоба си, извади кожен портфейл и внимателно подаде визитната си картичка на Маргарт, държейки я почтително с две ръце. Маргарт му подаде своята визитка със същия маниер.