По пътя към мястото, където бяха паркирали микробуса си, водачът запали цигара и набра някакъв номер на мобилния си телефон.

— Готово е — каза кратко той.

— Записвайте всичко! — нареди мъжки глас.

От другата страна на линията беше Фен Ки, застанал пред входа на парка Шанян. Беше добре облечен мъж, който следеше кога онази жена Чу ще напусне бизнес сградата, в която се намираше офисът на „Бертолд Груп“. Като началник по сигурността в „Йонг Ченг и синове“ той бе този, който отговаряше за следенето на новоназначената служителка в счетоводния отдел на „Бертолд Груп“ — отдела, в който бе работил наскоро изчезналият Едуард Лу. Фен Ки бе силно разтревожен, защото жената не излизаше от сградата, и се надяваше причината да е в това, че през първия си работен ден е останала да се труди до късно.

— Искам пълните аудио- и видеозаписи да ми бъдат изпращани по електронната поща всяка вечер преди полунощ! — продължи той с разпорежданията си по телефона.

— Ще ги имате. Обясненията под записите ще се заплащат допълнително — каза мъжът от другата страна.

— Това може да се договори — отвърна Фен и затвори телефона, тъй като в момента не му се спореше.

В Шанхай всичко можеше да се договори.

18:30 часа

квартал Жабей

Шанхай

Докато се возеха в метрото на път за апартамента на Едуард Лу, Нокс изброи пред Грейс какво беше намерил в жилището на Данър. Грейс пък му разказа, че Лу се нуждае от постоянно лечение, а Нокс прие този факт като добра следа — в крайна сметка можеше да се наложи похитителите да се върнат за лекарствата, а това щеше да им даде възможност да идентифицират един или повече от тях.

Двамата влязоха в една чайна на ъгъла срещу сградата, в която се намираше апартаментът на Лу, и Нокс поръча зелен чай за Грейс.

— От сигурен източник ли са сведенията за лечението? — попита Нокс.

Грейс сведе очи.

— Какво има? — учуди се той.

— Лу Хао, или Едуард Лу — започна тя, — е вторият син в едно семейство, което е много близко с моето. Аз го препоръчах, за да започне работа в „Бертолд“. Колкото до информацията за лечението, знам го от майка ми. За съжаление вярвам, че е достатъчно достоверна. Майка ви жива ли е?

— Почина.

— Съжалявам — отвърна тя.

— Значи Сержанта натресе и двама ни в това, а? — пошегува се той.

— Моля? — не разбра Грейс.

— Господин Дулич. Тази операция е лична задача и за мен самия. Клейт Данър, вторият заложник, е близък мой приятел. Той е кръстник на по-малкия ми брат и негов попечител, в случай че нещо се случи с мен — обясни Нокс, а Грейс видимо се изненада от това. — Личните ни взаимоотношения с похитените показват, че ще положим всички усилия, за да ги върнем…

— А и ако ни заловят от полицията, ще имаме добро обяснение защо сме се замесили в това — довърши мисълта му тя. — Да, това е достатъчно удобно за „Ръдърфорд Риск“.

— Така е — съгласи се той.

— Господин Нокс, уверявам ви, че няма да позволя личният ми интерес да повлияе на изпълнението на задълженията ми — каза тя с тон, сякаш четеше по учебник.

— Не се притеснявам за вас — отвърна Нокс. — Въпросът е в това, че ако нещата станат напечени, „Ръдърфорд Риск“ едва ли ще ни пази гърба.

— Така ли смятате? Не мога да повярвам… — заяви Грейс.

— Добре, да се надяваме, че греша.

— Има и още нещо — продължи тя след миг колебание, а изражението й помръкна за миг. — Получих съобщение от Едуард на двадесет и четвърти септември. Беше оставено на гласовата ми поща, ако трябва да бъда точна.

„Нека бъдем изрядни в детайлите — почти изрече на глас той и си помисли: — Защо ли говори като робот?“

— Звучеше паникьосан. Казваше, че е видял нещо и не е сигурен към кого да се обърне… — обясни Грейс. — Но истината е, че Еди има много живо въображение и все търси помощта на другите, за да го измъкнат от кашите, които забърква. Не ми се щеше да се намесвам повече от това, което бях направила за него. Това е страшно типично за Еди, той много драматизира. А и по онова време бях изключително заета с една задача на „Ръдърфорд Риск“ и така и не отговорих на обаждането му.

— Недейте да се измъчвате от това — успокои я Нокс, въпреки че тя не му се стори твърде изтерзана.

Той побърза да смени темата, насочвайки вниманието й към претърсването в апартамента на Данър, като не пропусна да спомене за липсващия лаптоп и джипиеса.

— Мислите ли, че от полицията са били там първи? — попита тя.

— Според охраната е бил wai guo ren. Мисля си, че може да е бил един човек от Американското консулство, когото познавам. Напълно в негов стил е да се захване с нещо подобно. Мога да го попитам директно, но мога и да го поръфам преди това…

— Да го „поръфате“ ли? — не разбра играта на думи Грейс.

— Да, на малки хапки — обясни с усмивка Нокс.

— Аха… — съгласи се неопределено тя, въпреки че Нокс не забеляза и следа от смущение у нея. — А колкото до нас, господин Нокс, какво ще бъде прикритието ни? Изцяло професионални отношения или нещо по-лично?

— Аз ще бъда ваш клиент! — отвърна Нокс. — Работя в една фирма за внос и износ. Наистина се занимавам с това. Вие току-що станахте китайският ми съветник и счетоводител… — Той се усмихна и протегна ръката си за поздрав, но тя увисна във въздуха, понеже Грейс не я пое. Нокс се отдръпна.

— Вносът и износът винаги са ми се стрували елементарна работа — отбеляза тя.

— А на мен счетоводителите ми изглеждат скучни хора — не й остана длъжен той.

— Ето защо аз постъпих в армията — не се предаваше Грейс.

— Което пък обяснява защо аз не постъпих — усмихна се Нокс. — Доставях им само бутилирана вода и лосион за ръце.

— Такива като вас май ги наричат користолюбиви…

— Не точно. Предпочитам да се наричам опортюнист.

Грейс бе свикнала винаги тя да има последната дума, затова смени темата:

— Първата стъпка към това да намерим заложниците, е да открием записките на Едуард Лу. Той е водил сметките за раздаваните поощрения.

Нокс се подсмихна на използвания евфемизъм.

— А записките могат да ни доведат до някого, който е имал мотив да го отвлече, нали така? — продължи тя.

— Май това е планът на „Ръдърфорд Риск“, но Дани… искам да кажа господин Данър, той не се занимава със задържането на хора. Това, ако може така да се каже, е достатъчно показателно, че ако са знаели за потенциалния риск да бъде отвлечен, то Данър щеше да ни остави малки следи, по които да го намерим. Мисля, че лаптопът на Дани в случая е най-ценният ни играч.

— Трябва да работим заедно, господин Нокс — припомни му тя.

— Така е.

— Значи първо ще се заемем със сметките на Лу. Вече съм получила нареждания.

— Пък аз имам чувството, че времето ни изтича, а страшно много държа да намеря Дани жив… — отвърна Нокс.

— Не трябва да игнорираме китайските конкуренти на „Бертолд Груп“. Там има замесена много лоша кръв. Тези компании биха спечелили много от това да спрат поощренията или да се доберат до списъка с получателите им, а това е достатъчно добра причина някой да бъде отвлечен и измъчван. Господин Маргарт спомена „Йонг Ченг и син“, а „Йонг“ и „Бертолд Груп“ имат доста тъмно минало и доста конкурентни битки помежду си. Не съм съвсем наясно как да подходя към това, но вероятно ще изскочи нещо в тази насока.

— Да, възможно е — уклончиво отвърна Нокс, — но аз все пак ще се заема с Дани и неговото проучване — настоя той. — На вас дадоха ли ви айфон? — попита той след кратко колебание.

— Да, така комуникациите ни ще бъдат по-сигурни.

— Можем да си изпращаме текстови съобщения.

— Със сигурност, както и да си оставяме гласови.

Въпреки двете години обучение в Южна Калифорния понякога Грейс все още говореше английски така, сякаш повтаряше реплики от аудиоурок.

— Следващия път, когато се срещнем, ще донеса и счетоводните си книги за прикритие — поясни Нокс.