Грейс бе запозната със ситуацията от майка си и бе опитала да използва някои от приятелите си в Лос Анджелис, за да пробута сценария на Лу в Холивуд, но за съжаление не можа. Вторият й и по-успешен опит бе това, че уговори Лу да започне работа в „Бертолд Груп“. Беше го направила не толкова заради Еди, колкото поради факта, че все още имаше чувства към брат му и се надяваше по този начин да поднови контактите си с него — надежда, която засега оставаше безплодна.

Ако успееше да върне брата на Джиан Лу у дома, това би й помогнало да постигне целта си…

Отначало смяташе да потърси счетоводните документи в апартамента на Лу, но сега беше важно да намери и лекарствата му.

И то още тази нощ. С или без помощта на човека, когото Дулич обеща да й изпрати. Грейс нямаше намерение да чака никого.

17:20 часа

квартал Чаннин

Шанхай

Човекът, който я следеше, явно бе професионалист. Грейс се преоблече в тоалетните във фоайето, намъквайки чифт тесни джинси и обувки с високи токове, след което излезе от страничния вход на сградата, в която се помещаваха офисите на „Бертолд Груп“. Бе взела всички мерки, за да е сигурна, че няма да я проследи, и беше успяла да му се изплъзне, но сега отново долови, че е по следите й. Ароматът му беше същият — лек мъжествен мирис на мускус и бор, примесен с дъх на пот, какъвто бе усетила за пръв път край един банкомат, пред който се спря, за да огледа тротоара.

Вече знаеше, че е там. Беше минал близо до нея отново, а това показваше, че преследвачът й има кураж и е доста самоуверен. Грейс обмисляше следващия си ход и в същото време разсъждаваше как е възможно присъствието му да й бе убягнало отначало. Не й се искаше да показва специалните си умения — по-скоро й се щеше да изглежда като съвсем обикновена гражданка, но същевременно трябваше да намери начин да му се отскубне. Този път — окончателно.

Сля се в тълпата от пътници, които едва си проправяха път надолу към платформите на метрото. В края на перона бяха монтирани стъклени прегради, които предпазваха някой да бъде изблъскан върху релсите. Хората се тъпчеха, за да заемат позиции пред вратите на подземната железница. Всичко беше като в един нормален работен ден в Шанхай, а Грейс бе просто една от множеството.

Плоскоекранни телевизионни монитори отброяваха секундите до пристигането на влака на перона: 58… 57… Грейс потрепна, когато зърна бежовата бейзболна шапка. Спомни си, че я беше забелязала малко след като излезе от сградата на „Бертолд Груп“.

Дали я бе взел на прицел преди това, или я следеше, откакто се беше спряла пред банкомата? Дали беше чак толкова добър? Или пък просто уменията й да се измъква бяха закърнели?

Отново забеляза шапката, въпреки че не успя да зърне лицето на мъжа. Напрегната до краен предел, Грейс се придвижи по-напред в тълпата, чакаща да се качи в метрото.

26… 25…

Застанала сред група жени, тя извади черен шал от чантата си и го уви около главата си. Сетне си сложи бяла стерилна маска, каквито носеха много от хората, за да се предпазват от мръсния въздух в Шанхай.

10… 9…

Тълпата се люшна към вратите. Спирачките на мотрисата изсвириха остро.

Грейс се изплъзна незабелязано от тълпата и притисна гръб към кабинката пред ескалаторите. Бейзболната шапка продължи да се движи с навалицата — проправяше си път, за да стигне по-напред, и спря, щом влакът пристигна. Обърна се право към нея.

Дали не беше успял да забележи дегизировката й с шала? Чак такъв професионалист ли беше? Нетърпеливите пътници се заблъскаха покрай човека с шапката, но той, изглежда, не бързаше да се качва.

Тя се обърна и тръгна да заобиколи ескалаторите с намерението да напусне гарата пеш.

Погледна за миг зад себе си и видя, че шапката се придвижва към влака. Носеше я китаец. Но движенията на тялото му бяха различни и в този миг тя осъзна, че първият бе дал шапката си на друг. Явно беше много, много добър…

Забеляза го да стои точно пред ескалаторите, обърнат в профил към нея. Мъжът отговаряше на описанието, което й даде Дейвид Дулич. Заля я вълна на успокоение.

— Това да дадете шапката беше добър ход — каза тя зад гърба му.

Мъжът се обърна, огледа я от глава до пети и й се усмихна. Беше по-висок от всички останали наоколо. Имаше приятно лице, леко потъмняло от слънцето, а в тъмната му късо подстригана коса проблясваха няколко сиви косъмчета.

— Хубаво — отвърна той, поглеждайки още веднъж към влака, който тъкмо затваряше врати. — Много хубаво.

— Грейс Чу — представи се тя през маската и двамата си стиснаха ръце.

— Джон Нокс. Шалът и маската са добра идея. Не очаквах да се дегизирате така.

— Следващия път трябва да внимавате повече — отвърна тя.

17:25 часа

квартал Пудон

Шанхай

Трима мъже в работнически гащеризони, понесли кутии с инструменти, се приближиха до рецепцията в просторното лоби на луксозния жилищен комплекс „Кингланд Ривърсайд“. Рецепционистката беше двадесетгодишно кръглолико момиче, облечено в светлосин костюм и с пластмасова табелка с името Шърли на ревера. Все още й беше трудно да произнесе думата.

Първият от мъжете я заговори на шанхайски.

— Госпожа Чу. Инсталация на домашно кино — каза той.

Момичето зад рецепцията два пъти провери в списъка и накрая отвърна:

— Много съжалявам. Не виждам такава заявка за госпожа Чу.

— Тогава, цвете мое, ти ще обясниш на госпожа Чу защо сме си тръгнали, когато дойде довечера и попита къде е домашното й кино. Успех с намирането на нова работа след това! — каза мъжът и направи знак на останалите. И тримата се обърнаха и понечиха да си тръгнат.

— Чакайте! — спря ги рецепционистката. — Ще направя изключение.

Мъжът, който я беше заговорил, бе с гръб към нея и тя пропусна да види доволната усмивка, изписала се на лицето му. Той се обърна с безразличен вид.

— Да или не? — попита я.

Момичето вдигна телефона, но мъжът не искаше тя да замесва шефовете си в тази история. Подчинените винаги се обаждаха на началниците си, а те — на своите и така до безкрай.

— Ако ще свикваш цяло събрание заради това, да знаеш, че си тръгваме — заяви той, обърна й гръб и пое към изхода. — Нямам цял ден за губене. Решението е твое, цвете.

Разколебано, момичето затвори телефона.

Пет минути по-късно мъжът и групата му вече отключваха вратата на апартамента на Грейс Чу. Знаеха, че луксозните жилища като това често бяха бъкани с подслушвателни устройства, поставени от правителството, а фактът, че щяха да монтират нови във вече подслушван апартамент, сам по себе си беше крайно забавен.

Заеха се за работа с бързината и точността на професионалисти. Единият се захвана с видеонаблюдението, докато вторият инсталираше подслушвателите. Водачът на екипа определяше къде да ги поставят. Инсталираха пет микрофона и три миниатюрни видеокамери, както и сензор за натиск, скрит под килима пред входната врата на апартамента. Устройствата се включваха само при натискането му, като по този начин се пестеше енергията на батериите им.

Водачът им използва мобилния си телефон, за да влезе в защитен уебсайт, и няколко секунди по-късно вече наблюдаваше миниатюрното си изображение на цветния дисплей на телефона.

На излизане, докато минаваха през фоайето, мъжете избягваха погледа на рецепционистката точно както им беше поръчано — колкото по-малко лица можеха да бъдат разпознати, толкова по-добре.

— Всичко е наред, цвете мое — махна за довиждане водачът на групата. — Да се надяваме, че повече няма да се видим.

— Покажете ми картата си! — извика след него момичето, което бе забравило да спази това изискване, преди да ги пусне горе. Трябваше да запише точно кой е влизал в апартамента.

Водачът се поколеба, но се върна до бюрото и й подаде визитка. Почти усети облекчението й, когато момичето прочете името на веригата магазини „Бест Бай“ от квартал Чаннин. Мъжът беше взел визитката от един от продавачите в магазина.