— А сега — каза той и даде знак на Селена да напусне — нека да ви покажа гледката оттук.

Селена напусна кабинета, а Маргарт и Грейс излязоха на тесния балкон, притваряйки елегантните френски прозорци след себе си.

— Преди споменах, че ще ми трябва достъп до годишното счетоводно приключване, а не просто до счетоводните баланси — тихо каза тя. — Ще се радвам, ако ми дадете паролите за достъп.

— Ще ги имате — отвърна той.

Петдесет етажа под тях се виждаха пъплещите като мравки коли. Пропитото с гъст смог небе се пресичаше тук-там от стърчащите рамене на кулокрановете, а непрекъснатият шум от строителната дейност и тътенът от натоварения трафик изпълваха целия град.

— Виждате ли сградата с жълтия кран най-отгоре, разположена вдясно от „Джин Мао“, точно до Световния финансов център? — посочи с ръка той.

— Да.

— Наша е. Това е „Ксуан Тауър“.

— Да — каза тя, — означава „малка звезда“, нещо като китайския вариант на песничката „Блести, блести, звездичке“.

Маргарт кимна.

— Сградата е много красива — продължи той. — А и досега получавахме разбиране от страна на правителството, но определено не може да се каже, че бяхме посрещнати с „добре дошли“ на този пазар… — Маргарт я погледна. — Проформа ние сме международна инвеститорска компания със седалище в Пекин, която служи пред света за модел, доказващ, че Китай не предпочита само свои фирми за възлагане на поръчки. Надминали сме много от китайските фирми, Грейс. Знам, че е така. Но не ми е ясно с колко точно стоим пред тях.

— Сградата изглежда почти завършена — отвърна тя, посочвайки последните двадесет етажа от небостъргача, които бяха обвити в зеленикаво платно, опънато върху скеле. Сетне се замисли дали отвличанията не бяха пряко свързани със строителството на сградата.

— Остават още много недовършени неща и се съмнявам дали ще успеем да я завършим. Сега Лу е отвлечен, а това означава край на поощренията и евентуална поява на проблеми. Само от няколко дни се намираме в това положение, а цената на строителството вече започна да скача — на материалите, на труда… Доставчиците ни не могат да си получат плащанията. — Маргарт погледна Грейс в очите и продължи: — Проблемът е в това, че единствено господин Лу беше запознат с тях. Работата, с която се заемате, е изключително важна, госпожице Чу.

— Кои от китайските ви конкуренти биха спечелили от това? — попита тя.

— Ако ще следваме този ред на мисли, започнете от Йонг Ченг. Той е дяволски нагъл тип, който от десетилетия насам не пропуска възможност да ми напомни, че чуждестранните строители нямат работа в тази страна. Той никога не е признавал приноса ни в изграждането на „Ксуан Тауър“.

— Ще се захвана с апартамента на Едуард Лу — каза Грейс. — Колкото по-скоро получа сметките за годишното приключване, толкова по-добре. Мога да ви помогна с това да направим дейността на господин Лу достатъчно дискретна, за да не бие на очи пред финансовите одитори. Това ще е важно, в случай че не успеем да възстановим всички данни.

— Да, разбира се — потвърди той, въпреки че не звучеше много убеден.

Блекбърито в джоба й завибрира.

— Обадете се, ако трябва — каза той.

— Всичко е наред — отвърна тя, след като видя, че се обаждаше майка й, и се изчерви леко, докато връщаше устройството обратно в калъфчето му.

— Интересувате ли се от още нещо? — попита той.

— Да, в компанията ви имаше ли човек, който е осъществявал преки контакти с Едуард Лу?

— Престън Чи — отвърна Маргарт.

— Искам да ми организирате среща с господин Чи. Но да не бъде тук, не и в сградата на компанията. Може би ще е добре да е на някое обществено място. Нека да е скоро.

— Ще се погрижа за това. Но моля, обещайте, че ще внимавате, госпожице Чу — изрече той с приглушен глас, преди да отвори френския прозорец, за да се върнат в офиса.

Грейс кимна.

Щом влязоха, Маргарт умишлено повиши леко тон, така че асистентката му да чуе:

— Вярвам, че ще харесате новото място, на което ще бъдете настанена. В случай че имате други проблеми, моля обърнете се директно към мен — заяви той и след като направи малка пауза, добави: — Удоволствие е, че работите за нас, госпожо Чу.

Грейс се качи в единия от асансьорите и слезе във фоайето. Позвъни на майка си, която започна да й се кара на мандарински:

— Дошла си в Шанхай и не си се обадила? Що за дъщеря си ти?

Грейс се изуми от факта, че жената знаеше, че е в града.

— Как е възможно?… Пристигнах едва тази сутрин! — възкликна тя.

— Тиърдроп Чанг, третата ти братовчедка по бащина линия, е била в същия полет от Хонконг. Как може да не се обадиш на майка си? На жената, която те е носила девет месеца и те е родила?

— Естествено, че щях да ти се обадя — излъга Грейс.

— Ако си се завърнала заради малкия ни Лу, по-добре не казвай това на баща си. Той ще получи сърдечен удар — предупреди я майка й.

— Защо пък да съм си дошла заради Еди? — попита Грейс, опитвайки се да звучи така, сякаш нямаше представа какво е станало, но гласът й потрепна. Майка й нямаше как да знае за съобщението на гласовата поща, което Грейс бе получила преди отвличането на Еди… Съобщение, на което тогава не бе обърнала внимание.

— Малкият Лу не се е обаждал на майка си от петък насам. Не вдига и мобилния си телефон. Никой не го е виждал. Знаеш ли нещо, дъще? Нали си детектив?

— Слушай, майко, аз не съм детектив. Счетоводител съм. Работя по граждански договори. И моля те, не споменавай имена по телефона… — прошепна забързано Грейс, прикривайки слушалката с ръка, след което добави по-свободно: — Не трябва да говориш за неща, които самата ти не си видяла. Подобни заблуди могат да бъдат опасни. Чуваш ли ме, майко? Опасни! Мисли внимателно за семейството си — настоя Грейс.

Позоваването на женското чувство за закрила на семейството бе единственият начин да вразуми майка си, макар че Грейс не желаеше твърде често да прибягва до тази мярка.

— Ех, ако можеше да помогнеш на малкия брат на приятелката си — започна отново майка й. — Бедното момче, трябва да си взема лекарството. Майка му се поболя от притеснение, въпреки че на празненството ми се стори, че той е добре.

Преди години Грейс бе научила за епилепсията на Еди от по-големия му брат, но беше забравила за това и въобще не предполагаше, че той се нуждае от всекидневно лечение.

— Какво празненство? — попита тя.

— На майка му, на Лу Ли. Празнувахме четвъртата година на заека!

— И Еди е бил на празника?

— Разбира се, както и аз.

— Кой ден беше това? — попита Грейс.

— На двадесет и втори септември.

— Сигурна ли си? — попита тя.

Лу беше оставил съобщението на гласовата й поща в петък.

— Да не би да не ме познаваш? Сигурна съм, както съм сигурна в срама, който носиш на баща си с това, че не прие годежа, дето ти беше осигурил — изтъкна майка й, която никога не пропускаше да сипе сол в раната. — Семействата ни се събраха за рождения ден на Лу Ли.

— И Еди е бил там с вас?

— Да не би да се съмняваш в думите на собствената си майка?

— Ще ти се обадя по-късно — отвърна Грейс и затвори.

Петък, 24-и… Почувства се страшно виновна, че така и не бе отговорила на онова съобщение.

Не се беше сетила за здравословното състояние на Едуард Лу, когато го бе препоръчала да започне работа с „Бертолд Груп“. Новината я изненада не по-малко от това, че майка й знаеше за пристигането й в Шанхай. Грейс знаеше за епилепсията от по-големия брат на Еди, Джиан Лу, с когото беше излизала известно време — всъщност връзката им бе започнала още в гимназията и бе продължила шест години след това, докато семейството му оповести, че е уреден годеж с друга жена. Тогава Грейс напусна Шанхай, присъедини се към армията и през следващите две години прекъсна всякакви връзки с родителите си. Сега все още не говореше с баща си, а от време на време се чуваше само с майка си, и то когато татко й не беше вкъщи.

Едуард Лу бе черната овца в семейството. Беше студент по филмово изкуство и тарикат, който се опитваше да продава лед на ескимосите. Той дълго време бе притискал баща си да инвестира във филмовия му проект, а това изсмука всички спестявания на фамилията и ги доведе до банкрут, така че хората нямаха очи да се покажат пред близките си — това бе най-големият срам, който можеше да сполети някого.