Заедно със семейството ми имахме възможност да прекараме една година в Шанхай (2008–2009 г.) и да живеем в китайски лилонг сред китайския народ. Карахме колела сред водовъртежа на шанхайския трафик, оцеляхме и след бурята, която заля улиците на града с 90 см воден стълб точно на първия учебен ден. Това посещение беше уредено отчасти чрез Мери Гилеспи и връзките й с д-р Джоуел Гласман от Университета на Мисури, Сейнт Луис. Моят приятел имигрант Патрик Кранли ни разведе на много разходки из Шанхай и ми помогна с ръкописа (всички евентуални останали грешки са изцяло по моя вина). Заедно с Тина, негова съпруга и бизнес партньор, Патрик ни показа не само как да се забавляваме, но и много места, които нямаше как да видим без тяхна помощ. Спенсър Додингтън ни показа много от архитектурните забележителности.

Д-р Сун Жиен от Университета Фудан ми осигури работа, много усмивки и много полезна информация по време на двата семестъра, в които преподавах творческо писане в Колежа по езици и литература. Аз, съпругата ми — Марсел, и дъщерите ни — Пейдж и Стори, се запознахме с много нови приятели през тази една година — Стив, Лиз и Тъкър, Мишел, Бруно, Шели Лим и Еди, Бианка Бао, Шие Аи, Джоджо, Шели Ценг, Лорънс Ло. Много от тях (често под друго име) имат малки роли в този роман. Благодаря и на всички в Американското консулство, включително на генералния консул и началника на охраната, за това, че отвориха вратите си за мен.

Фей от Куинтет забавлява искрено гостите ни и ми помогна много с проучванията ми.

Благодаря на редакторката ми в Пътнам — Кристин Пепе, както и на Ми-Хо Ча в рекламния отдел и на Айвън Хелд начело на проекта. Благодаря и на: Ейми Бъркоуър и Дан Конъуей от Райгърс Хаус, Фийби Джейн Маквей, Джен Уд и Нанси Застров от моя офис, Ед Стаклър и Дженевийв Гание-Хоус за съветите и напътствията им, Лоръл и Дейвид Уолтърс и Джуди Смит за редакциите и коректурите им, BigWideSky за рекламата в социалните медии, Роби Фройнд от Creative Edge, Тод Рансъм и създадената от него програма StoryMill.

Написването на роман, чието действие се развива в Шанхай, ми напомни колко дълбоко ценя китайския народ, културата на страната и незабравимата година, която прекарах там. Надявам се, че поне малка част от това усещане ще се предаде и на читателя.

Между 2003 г. и 2009 г. в Китай са разследвани 240 000 случая на злоупотреби, подкупи, неизпълнение на служебни задължения и корупция. През 2009 година 3193 души са подведени под съдебна отговорност за предлагане на подкупи. За периода 2001–2009 г. държавната земя, отдадена за ползване чрез търгове, се е увеличила от 7.3 процента до 85.3 процента.1

През 2009 г. корупционната служба към Министерството на правосъдието на САЩ е обвинило 36 души в корупция и корупционни престъпления.2

По приблизителна оценка за периода 2009–2010 г. са платени между 250 и 400 милиона щатски долара откупи за похищение, при средна стойност на откупа 400 хиляди долара. Няма информация за броя заложници, които са спасени и живи.3

22:07 часа

остров Чунмин

Китай

Лу Хао, слаб и елегантно облечен млад мъж, стоеше прав на покрива на миниатюрната си кола и надничаше над триметровата бетонена ограда към паркинга пред старата работилница.

Гледката от другата страна на оградата дразнеше изтънчените му сетива — оттам се носеше острата миризма на катран, тракане на боклукчийски камиони и потоци от китайски думи, изречени като в скоропоговорка.

Още в невръстните си години Лу Хао бе слушал приказки за решаващата роля, която играеше късметът в живота на хората. Ако не се беше случило така, че да мине точно покрай онази бензиностанция точно в онзи момент, то може би никога не би разпознал противния монголец, когото беше срещал при доставките си в Шанхай. И никога не би го проследил до това затънтено място. И не би станал свидетел на срещата, при която тримата мъже влязоха във фабриката, а след това оттам се появиха само двама…

Преди да излязат, той надзърна през пролуката между двете крила на портала и забеляза как най-дребният и най-млад от тримата спореше с господина и как след това монголецът го смаза от бой с тояга. Миг по-късно, вече извън сградата, монголецът стисна ръката на другия мъж — добре облечен едър китаец, който се отправи към черно „Ауди Седан“ с четири врати, качи се в него и потегли. Регистрационният номер на колата проблесна под светлината на една от уличните лампи и Лу остана поразен от това, което видя: първият знак на табелата беше йероглифът ху, последван от латинската буква а, което в комбинация означаваше, че автомобилът е собственост на правителството. В него се возеше високопоставен държавен служител. Какво ли правеше тук, на стотици километри от Шанхай?

Лу Хао се разтрепери и се вкопчи в бетонената ограда; не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието им. Беше скован от страх, но и осенен от прозрение — това беше възможност, риск, награда… Беше шанс. Съдба.

Какво ли означаваше всичко това? Искаше му се да забрави видяното, да побегне незабелязан и да се скрие някъде из страничните улички. Тъкмо се канеше да го направи, когато монголецът, който оглеждаше павираното пространство пред фабриката, внезапно вдигна глава и се обърна към далечния ъгъл на двора.

Лу Хао извърна поглед в същата посока.

По дяволите! От другия край на стената го наблюдаваше обективът на доста голяма видеокамера, придържана от мъж от европеидната раса. А той беше… беше wai guy ren4 — чужденец!

Лу Хао веднага се спусна по стената, трескаво затърси ключовете от колата си и само след миг се озова в нея. Стига толкова! По-късно на спокойствие щеше да реши как най-добре да се възползва от получената информация. Вероятно щеше да му се наложи да потърси помощ.

Може би по-късно щеше да отиде в храма и да запали тамян.

Но сега трябваше колкото може по-бързо да се махне оттук, да се върне в Шанхай и с цялото си сърце и душа да се моли и да се надява, че не е бил забелязан.

16:30 часа

квартал Чаннин

Шанхай, Китай

Лу караше страхотен реставриран мотоциклет с кош, модел CJ-750, със странична седалка, покрита с водонепроницаем брезент. На седалката до него имаше пътна чанта, която само допреди няколко минути бе пълна с пари в брой. И то доста… Пари, които бяха нужни на Лу Хао — Едуард, за да заплати на баща си за собствената си глупава грешка. Но сега чантата беше почти празна, останали му бяха само няколко хиляди юана. Лу отново се съсредоточи върху улицата пред себе си — и най-малкото разконцентриране при натоварения трафик в Шанхай можеше да се окаже смъртоносно.

13… 12… 11…

Жълтата светлина на светофарите в мегаполиса представляваше само светещ брояч, който показва времето до смяната на червеното и зеленото, давайки кратка възможност на многобройните мотористи поне да се сетят, че съществуват правила за движение по пътищата. Не че някой ги спазваше — така или иначе в Шанхай никой не контролираше това.

Лу форсира двигателя на мотоциклета и се наслади на мощния му рев. Звукът привлече и няколко завистливи погледа от шофьорите наоколо.