— Възможно е. Но за какво му е да взема лаптопа, ако е излязъл на поръчка?

— В Китай притежаването на лаптоп е знак за престиж — отвърна Грейс. — Хората ги разнасят като ръчни чанти — допълни тя и посочи към другия край на бара, където двама млади китайци се бяха надвесили над отворени лаптопи.

— Аха — съгласи се Нокс, — не съм изненадан.

— Интонацията ти говори друго — усмихна се тя.

— Да не би вече да ме познаваш толкова добре?

— Достатъчно — отвърна тя и отпи от водката си. Отвори портфейла на монголеца и започна да изважда картите, които бяха вътре. Имаше карта за градския транспорт и китайска лична карта. „Ако е фалшива, много добре е направена“, помисли си тя.

— Звучеше като монголец — настоя Нокс. — Аз също разгледах документите, но май ще излезе, че е бил китаец.

— Възможно е. Сигурно е влязъл в страната нелегално.

Нокс никога преди не беше чувал за хора, които искат да влязат нелегално в Китай.

— Беше професионално обучен в ръкопашен бой — продължи Нокс. — Владееше самбо. Ти владееш ли го?

— Да, разбира се — отвърна Грейс.

— Беше wai guo ren — изрече Нокс на китайски и се сети за онзи охранител, който му беше споменал, че в апартамента на Данър е влизал чужденец.

След като преполови бирата си, Нокс поръча по още едно питие и за двамата. Грейс не се възпротиви и на него това му хареса.

— Утре ще предам SIM картата на Дулич, но преди това се надявам тази вечер някой да се обади. Или пък ние можем да звъннем на някои от последно набраните номера — предложи той.

— Имай търпение.

— Моят човек в Американското консулство може да провери автентичността на личната карта. А и може той да е същият, който е взел лаптопа на Данър, и вероятно ще е склонен да сподели информация с нас.

— Ами мотоциклетът на Еди? — попита тя.

— Какво за него?

— И двамата — Еди и господин Данър — са били на мотоциклети, когато са ги отвлекли, нали така?

— Правилно — съгласи се Нокс.

— Е, какво се е случило с мотоциклетите им? Къде ли са сега?

— Ти си гениална! — възкликна Нокс, щом се сети за липсващия джипиес от апартамента на Данър.

Тя сведе поглед и посегна към второто питие, което им бе сервирано.

„Китайците явно имат проблем с приемането на комплименти“, помисли си Нокс.

— Тъй като полицията все още официално не е уведомена, че е било извършено отвличане — каза Грейс, — вероятно нито един от мотоциклетите не е бил прибран като доказателство.

— Госпожице Грейс, трябва да пиете по-често — усмихна се Нокс.

— Защо? — не разбра шегата му тя.

— Това беше друг комплимент.

— Приема се.

Нокс явно постигаше напредък. Той вдигна халбата си с бира и чашите им леко се докоснаха.

Една от сервитьорките мина покрай тях и погледът му се плъзна по нея.

— Знаеш ли какво означава изразът „гений със затруднения“? — попита я той.

— Опасявам се, че не.

— Това е човек, който има някакъв физически или психически недостатък, но затруднението му се разглежда по-скоро като нова възможност, а не като ограничение.

— Това е много хубаво — каза тя.

— Брат ми е такъв — добави Нокс. — Той е мой бизнес партньор.

Бирата явно започваше да заплита езика му. Грейс продължаваше да отпива малки глътки от водката си и да го наблюдава с любопитство.

— Просто ми се искаше да го знаеш — каза той, допивайки на един дъх бирата си.

Тя му отправи дълъг изучаващ поглед.

— Всъщност искам да прегледаш счетоводството ни — каза той.

— Тогава ще го направя — отвърна тя с усмивка.

— Ами Едуард Лу? — пробва я той. — Ти имаш ли някакви роднински връзки с него?

— Все още не… — отвърна тя и поднесе чашата към устните си.

09:40 часа

квартал Луан

Шанхай

Американското консулство се намираше на територията на бивша частна резиденция с площ четири акра, разположена в престижен квартал в самия център на онази част от града, известна като Френската концесия. Нокс вече беше копирал и изпратил SIM картата на монголеца до „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и сега вървеше под сенките на огромните чинари, а топлият вятър галеше лицето му. Вдясно от него се издигаше триметрова стена, опасана с бодлива тел, която обграждаше територията на Консулството. На равни интервали покрай стената бяха разположени будките на охраната и във всяка една от тях, застанал мирно, стоеше по един униформен офицер от китайското Министерство на държавната сигурност. Районът сигурно се наблюдаваше от десетки видеокамери, а китайците заснемаха и идентифицираха всяко лице, което влизаше в Консулството.

Нокс се беше запознал със Стив Козловски чрез съпругата му Лиз — впечатляваща блондинка, която работеше като имиграционен адвокат към Консулството. Любовта й към всичко китайско неизменно я бе довела до Нокс, чиято репутация за намиране на най-добрите антики за ценители го беше направила доста известен сред „колекционерските съпруги“.

По-късно двамата с Козловски бяха открили общата си любов към американския футбол и тъй като в Консулството имаше сателитен приемник, който хващаше американските спортни канали, Нокс неведнъж се беше присъединявал към групата. Тя включваше служители на Консулството, университетски професори и малцина избрани правителствени представители, както и няколко войници от спецчастите, подбрани лично от Козловски, които имаха възможността да гледат мачовете на живо заедно с него, и то точно дванадесет часа преди официалното им излъчване в САЩ.

С времето между тях се беше изградило нещо като приятелство, въпреки че Козловски се ползваше с репутация, че не се сприятелява с никого. Нокс често се беше чудил дали човекът не е шпионин.

Нокс премина през щателната проверка на охраната и бе посрещнат от Козловски. Стив беше висок и симпатичен мъж, който прикриваше оредяващата си коса, като ходеше с гладко избръсната глава. Беше облечен в шит по поръчка тъмносив костюм с яркосиня вратовръзка и носеше идентификационна карта на служител от Консулството, окачена на връзка около врата му. Козловски приличаше по-скоро на Джеймс Бонд, отколкото на чиновник, отговарящ за дейността и пребиваването на всеки американски гражданин, дошъл на посещение в Южен Китай.

Докато вървяха през градината към вековното имение, превърнато преди тридесетина години в седалище на Американското консулство, Нокс и Козловски обсъждаха течащия в момента полусезон на Щатската национална футболна лига. Нокс се поинтересува как е Лиз. Двамата преминаха през пищна градина, в която се трудеха градинари китайци, облечени в сини комбинезони.

Преминаха през охраната на входа на сградата и Нокс бе въведен в просторно фоайе, в което бяха подредени бюрата на множество секретарки и асистенти, а помещението някога бе представлявало красива бална зала. Офисът на Козловски бе разположен в центъра на помещението.

Нокс веднага забеляза отворената папка на бюрото му, в която се виждаше ужасяваща цветна снимка на отрязана човешка ръка. Беше дясната. Сядайки пред бюрото, Нокс успя да прочете датата на обратно — беше отпреди шест дни. Един от пръстите на ръката имаше университетски юбилеен пръстен с надпис „ДУО“. Нокс се опита да си спомни дали пръстените на университета в Оклахома, Орегон или Охайо бяха подобни. „Мъртъв американец“, помисли си той, а след миг се поправи: „Осакатен“. И това, според датата, се беше случило преди шест дни. „Слава богу, твърде отдавна е, за да е Данър“ — помисли си Нокс и си отдъхна.

Козловски го забеляза, че се взира в папката, побърза да я затвори и го изгледа недружелюбно.

— Е, какво става? — попита той.

Движенията на Козловски бяха резки и отсечени, подобно на анимирана пластилинова кукла. Нокс никога не го беше виждал да се държи спокойно.

— По телефона каза, че имаш оферта, на която не мога да откажа — продължи Козловски. — А това, трябва да признаеш, не беше много оригинално, нали?