— Сигурна съм, че е било така, не се безпокой — отговори Грейс. — Може би ако ми дадеш точните дати… мога да ги погледна, просто за всеки случай… — опита отново тя.

— Беше в средата на септември, но не си спомням точния ден. Трябва да е било някъде към уикенда на втората седмица, но със сигурност не беше в работен ден, в това съм сигурна. Стана ми странно, че господин Чи е пътувал с него! Двамата заедно да заминат за уикенда… — изкиска се Селена.

— Става въпрос за работа — съгласи се Грейс просто за да има какво да каже и да продължи разговора, докато умът й трескаво прехвърляше чутото.

В гласовата си бележка Данър беше отбелязал датата на плащането към монголците — 17 септември, а тя бе получила съобщението от Еди в гласовата си поща десет дни след това — на 27-и. Значи пътуването на Маргарт до остров Чунмин трябваше да е свързано с Еди Лу — семейство Лу живееше на острова, както и нейните родители. Дали това пътуване не обясняваше нежеланието на Маргарт да й покаже по-подробни счетоводни сметки, въпреки че откликваше на останалите й молби? И беше ли това по някакъв начин свързано с отвличането на Лу?

Селена се замисли за момент, отпи от чая си и зарея поглед в прекрасната гледка навън, сменяйки темата:

— Господин Маргарт не харесва господин Чи — предпазливо сподели тя. — Не мога да си представя да са пътували заедно за удоволствие, да са прекарали цял уикенд в един и същи хотел. Трябва да е било по работа — заключи момичето.

— По каква работа? — попита Грейс.

— Господин Чи следи спазването на сроковете за изпълнение на текущите ни проекти — заяви Селена, горда да покаже, че знае толкова много за големите шефове в компанията.

— Тогава това лесно може да се обясни! — усмихна се Грейс. — А проектът на остров Чунмин е…

Погледът на Селена изведнъж се изостри.

— Не искам да любопитствам — побърза да я успокои Грейс. — Опитвам се само да направя най-доброто, за да те държа настрана от евентуални проблеми с американските данъчни власти. Щом това не е зависело от теб…

— Разбира се, че зависи от мен. Самата аз лично се занимавам с делата на господин Маргарт — прекъсна я Селена.

— С всички дела, освен с това пътуване до остров Чунмин…

— Това пътуване е първото подобно, което той предприе… — допълни момичето.

— Но отчетната декларация е била променена — напомни й Грейс. — Значи все пак съществува някакво доказателство за него.

— Разбира се, че съществува! Все още имам оригиналната декларация и копие от нея винаги може да бъде поискано — каза Селена.

Грейс се опита да изрази изненада от чутото.

— Мога да поискам тези данни веднага щом се върна в офиса — продължи момичето. — Ще ти ги изпратя, щом ги получа.

— Ти си много умна — усмихна се Грейс.

13:25 часа

квартал Хуанпу

Рибният пазар беше останал на три пресечки зад гърба му, когато Нокс забеляза отражението на зеления мотоциклет в една витрина пред себе си. Продължаваше да ръми и времето беше мрачно. Нокс се движеше бързо на юг, а монголецът го следваше. Обяснението на Дулич за таксиметровия шофьор и за това как го бе проследил изглеждаше невероятно, дори невъзможно. Много по-реално беше монголецът да го е забелязал, докато двамата с Грейс бяха в тясната уличка в неговия квартал, и да бе проследил регистрацията на скутера. Нокс си напомни по-късно да попита Фей за това.

Запъти се към „Града на електрониката“, огромен триетажен търговски комплекс, намиращ се на пресечката на улица „Ксинян“ и „Фукси“. Отвътре комплексът представляваше лабиринт от дълги и тесни алеи, минаващи между стотиците павилиони и магазини, претъпкани с всевъзможни електронни устройства, странни дрехи и кухненски уреди.

Посрещна го глъчка и разпалено пазарене. Качи се с ескалатора до втория етаж, сви вдясно и плесна една банкнота от сто юана върху издраскания плот на първия изпречил му се павилион. Побутна служителя с табелка „Кени Джи“ на ревера и на развален мандарински му обясни, че го преследва някакъв монголец, който мрази чужденците. „Несъмнено е пладнешки обирджия“, добави той за повече достоверност.

А това да бъдеш наречен „пладнешки обирджия“ в Китай се възприемаше като кръвна обида.

Кени изруга. Нокс пристъпи в сянката зад павилиона и се сви в ъгъла. Точно зад него се намираше аварийният изход.

Изминаха две минути, но монголецът не се виждаше никъде. Нокс огледа съседния щанд, на който се продаваха цифрови фотоапарати. На витрината му бяха наредени безброй камери и апарати със светещи екранчета, на които непрекъснато примигваха разни изображения. Една от дигиталните фоторамки показваше снимки от Великата китайска стена и Сиан, а през екрана на друга преминаваше непрекъснат рекламен надпис: „Присъединете се към революцията в цифровото съхранение на данни! Сега ще имате място за над 1000 снимки и 5000 песни!“.

Грейс му бе показала снимка на дигиталната фоторамка в апартамента на Лу. Не й беше хрумнало да я вземе. Но като всяко цифрово устройство, рамката също имаше вътрешна памет и можеше да приема информация с USB.

Лу беше скрил неофициалните си счетоводни файлове точно под носа им!

Изведнъж тревогите на Нокс за това да заловят монголеца и да изкопчат информация от него, което беше предложил и Дулич, секнаха. Сега много по-необходимо беше да се добере отново до апартамента на Лу и да вземе дигиталната фоторамка.

Забеляза, че Дулич се мотаеше из долния етаж на търговския център. След няколко минути Сержанта се качи с ескалатора и се присъедини към Нокс в импровизираното му „скривалище“ зад щанда на Кени Джи. Двамата бързо си размениха якетата и шапките, като Дулич облече спортния елек на Нокс и си сложи бейзболната му шапка, а Нокс взе сивото пилотско яке на Дулич, в чиито джобове имаше смачкани опаковки от шоколадови блокчета. Предвид дъждовното време навън, прикритието им можеше и да свърши работа.

— Забрави да се занимаваш с този човек. Имаме нова следа, която трябва да проверим… — каза Нокс и обясни за дигиталната рамка, видяна от Грейс в апартамента на Лу, която можеше да служи като цифров тайник за търсените файлове. — Трябва само да се отърва от този, който ме преследва…

— Планът ни все още е изпълним — отвърна Дулич. — Той е някъде там и се оглежда за нас. Ще нанесем удар. Сега.

— Той не знае нищо — отговори Нокс. — Именно затова е тръгнал да ме преследва.

— Наясно е с нещо, което ние не знаем. Той има човек в Пекин, а това го прави източник на ценна за нас информация.

— Само го отведи настрана, махни го от мен. Имаш местонахождението му на телефона си и по всяко време можем отново да се заемем с него.

— Действаме или сега, или никога — продължи упорито да настоява Дулич.

— Тогава никога — отвърна Нокс. — Само да не е сега. Дигиталната рамка е по-важна.

— Както кажеш. Ще се чуем. — Дулич се обърна и се запъти към ескалаторите.

Нокс успя да си проправи път до третия етаж, където имаше щандове за традиционни уреди за приготвяне на ориз, миксери и електрически скари. В края на дългата редица от павилиони се намираше един от малкото прозорци на този етаж — неотваряем стъклен панел, широк към четиридесет сантиметра и висок над три метра. Нокс залепи лице за него.

През дебелото стъкло успя да забележи монголеца, който не обръщаше никакво внимание на усилилия се дъжд и чакаше пред магазина, застанал с мотоциклета си в специалната лента от пътното платно. Миг след това очите и на двамата се приковаха в Дулич, който сега носеше якето и шапката на Нокс и си проправяше път сред множеството от чадъри към стоянката за таксита. Едно от тях вече го очакваше. Дулич отвори задната врата и се качи. Колата потегли и се включи в натоварения градски трафик.

Нокс мислено се поздрави за успеха им — краткото разстояние за придвижване до таксито бе направило размяната им незабележима. Монголецът стартира двигателя на мотоциклета си, но остана на място, загледан след отдалечаващата се кола.