Козловски бе поработил здраво, за да си изгради кариера, която в днешно време бе прераснала предимно в попълване на документи и доклади и изпращане на имейли, а някога работата му бе включвала изпълнение на секретни задачи по най-опасните места в Найроби и Делхи. Господи, колко много обичаше работата си като оперативен агент! Но бракът и детето го бяха накарали да стане по-внимателен към живота и кариерата си, а за него това представляваше една професионална трагедия…

Понякога завиждаше на Нокс за опасностите и разбираше важността на собствената си роля, но въпреки това му липсваше желание да се лиши от удобствата на досадните часове писмена работа, които го бяха довели дотук — четири години преди ранното пенсиониране на 49 и с цял живот пред себе си. Но тази видеокамера и записаното на нея представляваха златна мина и главната му задача бе да разкрие изчезването на американския оператор.

— Ще се радвам да получа видеокамерата — каза Козловски.

— След като приятелите ми и аз се измъкнем оттук — отвърна Нокс.

Последва мълчание.

— Ако те арестуват, оставам без нищо. Нямаме сделка. Искам камерата. След това ще направя каквото мога.

Слабото припукване и смяната на интонацията допълнително подчертаха думите му.

— Може ли да се направи? — попита Нокс.

— Може да се уреди контакт, но какво ще стане… Ами нищо не мога да ти обещая. Това е Китай — напомни Козловски.

— Каква е уговорката? — попита Нокс.

— Ще ти дам един служебен номер на който да се обадиш. Официално е фирма за недвижими имоти. Мога да ти помогна с това.

Служебен номер. „ЦРУ“, осъзна Нокс.

— Е, обясни ми — съгласи се той.

— Първо ми кажи къде се намира камерата. Ще се заема с нея, след като се чуя с теб или след като ми се обадят, че си бил задържан от китайските власти. Но трябва да я видя преди това. Това са условията — каза Козловски.

Нокс му описа тясната уличка в мюсюлманския квартал. Обясни му, че ще е по-лесно лично да го заведе дотам.

— Това е моят град, Нокс — припомни му Козловски и в следващите няколко минути му обясни по какъв начин да се свърже с компанията. — Все още ми дължиш един мотоциклет — добави той накрая и прекъсна обаждането.

14:30 часа

Тридесет минути по-късно Нокс се чу с Ранди за трети път.

— Изпратих запитване по имейл до магазина — каза Ранди на развален английски. — Магазинът ми върна имейл. Така имаме IP адреса и маршрутизатора на кода.

— Обясни ми го на прост език — настоя Нокс, който нямаше търпение да изслуша техническите обяснения.

— Нали твоя беше идеята да проследим евентуалното видеопредаване до източника му?

— А това какво общо има с имейла? — попита Нокс.

— Общото е от техническа гледна точка. Това ще ми помогне. За теб не е проблем. Проследяването на видео обратно до източника ще отнеме време, може би четвърт час, може би половин…

— Твърде много време… — каза Нокс и си представи как пристига на мястото и намира Лу и Данър мъртви вече от десет минути. — В мига, в който изпратят видеото, могат да направят всичко… Ще имам по-малко от тридесет минути, за да стигна до указаното място.

— Възможно е… — колебливо каза Ранди.

— Давай! — насърчи го Нокс.

— Виж, на мястото на тези хора аз бих проверил канала за предаване на данните предварително. Може би около час преди това или поне половин час предварително. Така ще съм сигурен, че излъчването ще бъде успешно.

— Това ми дава времето, от което се нуждая — съгласи се Нокс.

— Да, така е.

Но по този начин поемаше дяволски голям риск.

— Ами ако изпратят видеозапис вместо излъчване на кадри на живо? — попита Нокс.

— Това е много голям обем файл. Всеки имейл се движи на пакети — една част тук, друга там. Накрая всички части се събират и пристигат на твоя компютър. Това създава проблем за нас.

Нокс беше проучил предварително магазина за електроника, чрез който щяха да получат доказателството, че похитените са живи. На витрината му отпред имаше изложени телевизионен монитор и камера, които показваха случващото се на тротоара пред самата витрина. В мига, в който бе забелязал инсталираната камера, Нокс си беше представил как на монитора се показва видео със заложниците. Похитителите може би имаха втора камера или екип, който да наблюдава улиците, така че да са сигурни, че Грейс е сама. Тогава това му се стори като бърз и ефективен начин да получат доказателствата. Онези на два пъти вече бяха използвали видео, а хората се придържаха към това, с което са свикнали.

— Може ли да предложа нещо? — попита Ранди.

— Казвай…

— Мога да разбия имейл сървъра на магазина. Това ще ги принуди да използват онлайн видеопредаване на живо.

Нокс се опаси, че подобен ход можеше да им изиграе лоша шега, и го сподели с Ранди. По-добре би било да оставят похитителите да смятат, че всичко е нормално.

Нокс погледна часовника си, марка „Таг Хойер“. Беше спрял.

Тъп китайски боклук.

14:55 часа

квартал Луан

улица „Нанджин“

Грейс никога не беше виждала улиците на града толкова претъпкани. Заради предстоящите почивни дни тротоарите гъмжаха от пешеходци. Носейки обикновена пътна чанта, традиционна за всеки пътуващ китаец от провинцията, тя се приближи до магазина за електроника и се залепи за витрината му.

Нокс я беше предупредил да стои нащрек — доказателството за живота на похитените може би щеше да бъде показано на телевизионния екран, на който в момента се виждаше нейното лице, или на някоя от многото дигитални фоторамки, или на широкоекранния монитор, разположени зад множеството камери и фотоапарати… Можеше и някой от служителите в магазина да й даде или да й покаже нещо през витрината. Възможно бе дори самите Лу и Данър да се появят за миг.

Тя остана да чака пред витрината, а времето сякаш спря. Предстоеше й един тежък час. Вече не ставаше въпрос за упражнения, учебници или лекции — сега тя носеше отговорност за живота на двамата отвлечени мъже… Отхвърли от съзнанието си мисълта за това, което можеше да постигне с Джиан Лу, ако мисията й се увенчаеше с успех. Докато по-рано Нокс не й бе намекнал, тя не би признала напълно, дори и само пред себе си, своите скрити мотиви… Може би те я бяха накарали да приеме тази задача. Но дали беше точно така…

Погледът й обходи всички камери, фоторамки и монитори, а очите й трескаво се местеха от един екран на друг. Оглеждаше се за движение или за сигнал от служителите вътре, а невнимателните минувачи я блъскаха и настъпваха. На два пъти дори успяха да я изтикат от мястото й за наблюдение и се наложи да си пробива път с лакти сред тълпата, за да се върне отново пред витрината.

Сред шумотевицата от колите и пешеходците никой не чу възгласа й, когато на екрана на един преносим DVD плеър се появи картина с похитените…

— Еди! — възкликна Грейс.

Той и чужденецът седяха на очукани трикраки дървени столове, а ръцете им, изглежда, бяха вързани зад гърба. Бяха застанали на фона на опънат чаршаф. И двамата бяха с брада по на няколко дни, а в погледа на чужденеца се четеше отчаяние. Чаршафът зад тях помръдна от някакво движение на въздуха — сякаш някой бе влязъл или излязъл от стаята. В опънатото платно се очертаваше нечия сянка. След миг в кадъра се появи и екранът на мобилен телефон, който скри лицето на Еди, за да покаже датата и часа от някакъв уебсайт. Телефонът остана в кадър достатъчно дълго, за да се види добре, след което изчезна. Екранът на DVD плеъра също угасна…

Грейс си пое дълбоко дъх. За втори път я бе обзел пристъп на тревога — първият беше, когато Нокс й бе казал за „Мръсния Хари“, за начина на оставяне на откупа. Сети се и за склада, за резките, издълбани в стола, на който беше седял единият от отвлечените мъже. Резките не означаваха 44, а инициали… Не беше споделила това си подозрение с Нокс. Дори и сега не можеше да го приеме, неспособна да определи чувството, което превземаше съзнанието й като отрова…