— Обещахме да ги дадем на този, който предложи най-висока цена.

— Това е Китай — напомни й той.

— А ти предлагаш доста интересен компромис — отбеляза тя.

— Ще го приема като комплимент — усмихна се той.

Нокс така и не беше успял да се свърже с Ейми и притесненията му за нея се увеличаваха с всеки изминал час. Но въпреки това бе успял да наеме Ранди, за да ги консултира по предоставянето на доказателствата за живота на похитените на витрината на онзи магазин.

— Дали ще се справим? Аз и ти, имам предвид? — попита Нокс и я погледна.

— Ще се справим — кимна му Грейс.

11:00 часа

квартал Жабей

Син миниван „Буик“ спря край тротоара, пробивайки си път през гъстата колона от велосипеди, скутери и мотоциклети, претоварени с хора и багаж. Нокс отвори страничната врата и слезе. На предната седалка до шофьора имаше голяма пътна чанта, закопчана с предпазния колан, за да не пада. Нокс я откопча, взе я и затвори вратата със замах. Миниванът потегли и след миг изчезна.

Двамата с Грейс се срещнаха три пресечки по-нататък. Тя пристигна, носейки подобна пътна чанта. Седнаха един до друг на една пейка в парка със стоте хиляди долара в брой, прибрани в чантите на коленете им.

Нокс непрекъснато оглеждаше обстановката, скрил се зад чифт класически тъмни очила на Рей Бан.

— Метростанцията — изнервена, каза Грейс. — Очакват ме там за парите.

— Само минаваш набързо и ги оставяш.

— Да, чух, че господин Праймър спомена нещо подобно, но не разбрах точно какво имаше предвид…

— Нарича се „Мръсния Хари“ — опита се да й обясни той. — Това е герой от филм, ченге… Казва се инспектор Хари Калахан. Той трябваше да остави един откуп, като притича от един уличен телефон до друг, за да бъде отделен от подкреплението си.

Грейс пое дълбоко дъх, сякаш някой я беше блъснал в гърдите.

— Какво? — озадачен попита Нокс.

— Нищо.

— Уплашена ли си?

— Може би съвсем малко — каза тя, но в очите й се четеше решимост.

Нокс виждаше в погледа й всичко друго, но не и страх.

— Ще ми кажеш ли?

Грейс мълчеше.

Той само кимна. Каквото и да я беше накарало да потрепне, то тя се беше съвзела бързо и не искаше да го обсъжда.

Но въпросът си оставаше.

Мелсчой разтърка чуканчетата на двата си пръста, изгубени от измръзване преди година и половина, прогонвайки болката в костите, която предвещаваше идващата буря. Благодари на боговете за добрия си късмет; за това, че се возеше на мотоциклета си, вместо да е заседнал в някое задръстване. Отправи се към мястото, където се беше разбрал да се срещне с човека на Фен Ки — неговия вътрешен човек в екипа на Йонг Ченг. Той му звънна преди малко, а това бе четвъртото подобно обаждане от негова страна.

— Властите са прихванали разговор на изпълнителния директор на „Бертолд Груп“ — докладва човекът, — говорил е с жена на име Чу. Тя ще предаде парите за откупа. Ще трябва да отиде до един магазин на улица „Нанджин“, откъдето ще получи доказателството, че заложниците са все още живи.

— Какъв магазин? — попита Мелсчой.

— Не е известно.

— Вашите хора ще я наблюдават ли?

— Улица „Наиджин“ е дълга и има много магазини — отвърна мъжът.

— Ето какво ще направиш: ако хората ти я забележат, ще ми се обадиш незабавно. А ако аз ти се обадя, ти ще докладваш, че сте видели жената на мястото, което ти кажа — заяви Мелсчой.

Отсрещната страна на линията замлъкна, но обаждането не прекъсна.

— Имам портфейла ти. Имам адреса ти. Имам и адреса на семейството ти — напомни му Мелсчой. — Недей да мислиш. Просто го направи.

— Фен даде на полицията видеозапис с жената — осведоми го човекът.

— Защо?

— Все още се опитвам да разбера.

Мъжът прекъсна линията. Днес, осмият ден на десетия месец, беше благоприятен ден за подобно събитие. Фен искаше онази жена Чу да бъде арестувана, преди да успее да плати откупа.

Мелсчой предусещаше наближаването на голям успех. Пчелата не можеше да е далеч от меда. Чужденецът щеше да бъде разкрит и наказан за всички проблеми, които беше създал.

Мелсчой почти усещаше сладостта на успеха и вече виждаше усмивките на децата си…

13:00 часа

квартал Луан

Американското консулство

Големи петна от тъмнозелено и яркочервено изскачаха ритмично на компютърния монитор пред Стив Козловски и показваха неумолимото напредване на приближаващия тайфун. Козловски присви очи. Дъщеря му Тъкър посещаваше Международното училище в Шанхай и всеки ден се возеше на един от осемдесетте училищни минибуса. Последното, което му се искаше да се случи, бе Тък да остане в петъчното предпразнично задръстване в някой от училищните автобуси, заобиколена от метър вода по улиците. Тъкмо обмисляше дали да не се обади на шофьора им Пунг, който да отиде и да я вземе с колата, преди бурята да се разрази, когато телефонът му иззвъня.

— Козловски — отговори той.

— Почти съм направил сделката за мотоциклета — каза познат глас от другата страна на линията.

Последва серия от припуквания и статичен шум от сменянето на линиите.

— Там ли си все още? — попита след малко Нокс.

Козловски отвори чекмеджето на бюрото си и погледна белия айфон, който бе прибрал от американеца в болницата. Беше се обаждал веднъж от него, за да го пробва, и разпозна звука от приложението, което непрекъснато превключваше разговора между различните оператори и правеше подслушването невъзможно. Изненада го фактът, че Нокс също притежава такъв телефон.

— Предупредих те, че може да дойде време, в което няма да имам възможност да ти помогна. Е, това време дойде — каза Козловски и внимателно притвори чекмеджето пред себе си.

— Не затваряй, моля те! Линията сигурна ли е? — побърза да попита Нокс.

— Е, ти как мислиш? — отвърна Козловски. — А как е от твоя край?

Нокс не отговори.

— Показаха ми някакъв запис от охранителни камери, на който се виждаше западняк, който пребива някакви местни, и то неведнъж, а два пъти. Да знаеш, че не обичам градската полиция тук да ме вика по работа.

Нокс нямаше намерение да го лъже, затова не каза нищо.

— Слушай един съвет от мен — каза Козловски. — Китайците разполагат с най-съвременна система за разпознаване на лица. На излизане от страната стой далеч от летищата и гарите и гледай да бъдеш с наведена глава, когато си навън по улиците. Вече си маркиран, Нокс. На твое място бих се изнесъл оттук възможно най-бързо, докато все още можеш.

— Онези типове бяха монголци, а не китайци — отвърна Нокс и се замисли дали не го бяха проследили след излизането от рибния пазар именно чрез системата за разпознаване на лица. — Бяха наети биячи, работещи за някой пекински големец с необичайни финансови връзки с „Бертолд Груп“. Единият от тези глупаци има професионална видеокамера, скрита в тайник в стената. Това говори ли ти нещо?

Козловски задържа телефона настрана от лицето си, докато се опитваше да се успокои. След малко отново го долепи до ухото си, а Нокс все още говореше…

— Я повтори! — помоли Козловски.

— Видеокамера. Скъпа, но доста поочукана играчка, която все още може да възпроизвежда съдържанието, записано на нея. Мислех си, че ще представлява интерес за теб. На камерата има табелка с надпис: „Собственост на «Роуд Уорти филм & видео», Глендейл, Калифорния“.

— Да. Наясно съм, че е била открадната — отбеляза Козловски.

— Това е Китай. Мислех си, че ще можем да се споразумеем — предложи Нокс.

— Слушам те.

— Трябва ми подсигурен маршрут за четирима за напускане на Китай.

От другата страна на линията последва дълго и колебливо мълчание.

— Американското правителство няма практика да… — започна Козловски.

— Или се интересуваш, или не. Трябва ми за днес. Надвечер, може би дори през нощта. Можеш ли, или не можеш? — попита направо той.