Тогава Козловски се свърза с двамата си агенти.

— В момента той е в полицейското управление на Чунмин Сити — докладва единият от тях.

— Останете с него! — нареди Козловски. — Искам да знам за всяка негова стъпка.

13:00 часа

остров Чунмин

Инспектор Шен Деши се беше разположил царствено и с кръстосани крака в ъгъла на ярко осветената конферентна зала на 5-о районно управление на Китайската народна полиция в Чунмин. Носеше тъмни очила и се възхищаваше на младостта на неколцината местни полицейски офицери. Опитваше се да си спомни дали и той някога бе изглеждал така като млад.

Решението да задържи парите го беше накарало да се замисли. Не можеше да изтрие от паметта си изненадата, изписана на лицето на монголеца, когато беше изхвърчал във водата. Може би беше прибързал да го унищожи. Ако имаше нужните връзки, човекът, наел монголеца, можеше да направи живота му ад. Същото можеше да направи и Козловски, ако му попаднеха доказателства, че монголецът е накълцал на парчета онзи американски оператор. Трябваше да постави край на всичко това. И да действа бързо, докато все още можеше…

Полицейският капитан свика групата си на оперативка. Униформите им бяха зле скроени и висяха грозно по телата им. В групата имаше три жени, две „стари кучета“, едва навършили тридесет, и една доста привлекателна мацка, която приятно изпълваше униформата си отпред. Шен Деши реши, че тя можеше да го съпровожда в задачата му.

Изслуша доклада на капитана по ситуацията до момента: опасен чужденец беглец, придружаван от китайка; и двамата издирвани за няколко престъпления, включително отвличане, побой и убийство. Полицията на остров Чунмин считаше за сериозен случай кражбата на някоя кокошка и в момента полицаите се удивляваха от мисълта, че щеше да им се удаде възможност да преследват истински престъпници. И то не защото се наслаждаваха на преследването, което си беше самата истина, а защото единственият изход от адска дупка като остров Чунмин бе шансът да спечелят вниманието и благоразположението на някого от шефовете си и да поискат повишение. И деветте събрали се ченгета смятаха, че в момента капитанът им размахва печеливш лотариен билет под носовете им.

Шен реши, че забавянето все пак си струваше. Искаше му се да се подсигури с подкрепата на местната полиция, в случай че нещата тръгнеха в лоша посока, както и очакваше. Освен това се надяваше да хвърли примамка на кучетата и да ги прати в грешната посока, така че да го оставят да прибере наградата си сам или почти сам — изглежда, не беше чак толкова лошо да вземе младата полицайка със себе си.

Петнадесет минути по-късно двамата вече седяха в колата му и тя се хващаше за всяка негова дума, тъй като добре знаеше, че не трябва да пита къде отиват.

— Имам доста връзки в частния сектор — каза й той, знаейки, че с това ще я впечатли. — В случая говорим за една криминална лаборатория, използвана от европейците и американците. Получих информация от тях, преди тя да стигне до американците. Търся кожарска фабрика на острова — такава, която доскоро е работила.

— Кожарска фабрика „Чунмин“ — веднага се досети тя.

— Какво знаеш за нея?

— Починалият ми вуйчо работеше там, докато властите не я затвориха. Закриването на фабриката донесе много трудности и глад за семейството му — каза момичето.

— Сградата е синя, нали? — попита инспекторът. — И се намира близо до вода? — Беше видял записа на монголеца. Предположи, че е близо до вода, защото ръката на оператора бе намерена в реката.

— Същата е — потвърди полицайката.

— Моля те, заведи ме до това място.

— Завийте вдясно при следващата пресечка — упъти го тя.

Шен сви рязко вдясно. Момичето залитна и се опря в него, за да запази равновесие — точно както той искаше.

— Далеч ли е? — попита я.

— На петнадесетина минути извън града.

— Харесват ми устните ти — изрече изведнъж Шен Деши. — Допада ми формата им.

— Благодаря — изчерви се тя и погледна настрани.

Инспекторът я хвана за косата и рязко обърна лицето й към себе си.

— Още повече ще ми харесват, ако са в скута ми — заяви той.

Момичето стана още по-червено, а устните й побеляха от притеснение.

— Нали не искаш да ме разочароваш? — предизвика я той.

Радваше се на уплашения й поглед и усещаше силата на страха, който й всяваше. Останалите офицери постоянно получаваха сексуални услуги, но не и Шен Деши и сега той реши да си навакса пропуснатото. С една ръка спусна облегалката си назад, а с другата придърпа лицето й към скута си.

— Може дори да си спечелиш повишение — обеща й той.

Почти излезе от пътя, докато тя го довършваше. Дясната му ръка се беше спуснала под ризата му, а лявата стискаше волана.

Момичето се пооправи и само минута по-късно изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило.

— Сега ще ме заведеш до кожарската работилница! — нареди й той. — Ще паркирам някъде наблизо, но встрани от пътя. Ти ще останеш да пазиш и да ме уведомиш, ако се случи нещо необичайно.

— Районът е доста отдалечен и там няма никого — каза тя. — След затварянето на фабриката останалите фирми също се преместиха.

— Защо? — учуди се инспекторът. Знаеше, че земята бе прекалено ценна, за да бъде изоставяна с лека ръка.

— Местният комитет на Партията обяви района за бъдещ парк — обясни тя.

— А каква беше истинската причина? — попита той. Нямаше особен смисъл да се строи парк на слабо населен остров.

— Това беше единствената причина, за която съм чувала.

— Кажи ми от какво почина вуйчо ти?

— От заболяване. Имаше рак на кръвта.

— Имаше ли и други заболели? — попита я той.

— Тук трябва да завиете вляво — смени темата тя и посочи с ръка. Шен Деши зави наляво. — Този път води до реката. След това трябва да завиете надясно по крайбрежния път.

— Виждам, че съм избрал правилния партньор — похвали я той. — Добре се справяш.

Момичето се изчерви от гняв и срам.

— Радвам се, че ми се удаде възможност да работя с теб — добави Шен. — Взаимодействието между отделите трябва да се поощрява.

— Тук завийте вдясно — каза тя.

— Добре поработихме заедно, нали? — попита той и проследи с пръст линията на бузата й.

Тя потръпна. Изглеждаше така, сякаш й се повдигаше.

— Спрете, моля! — извика момичето изведнъж.

Шен Деши кривна встрани от пътя и спря.

Тя отвори рязко вратата на колата и повърна.

18:00 часа

остров Чунмин

На фона на залеза въздухът над хоризонта на Шанхай изглеждаше като тънка розова мъгла, обгърнала града. Близо до мястото, където река Яндзъ се влива в Китайско море, се разгръщаше най-усиленият корабен трафик и малките баржи плаваха редом с огромни контейнеровози, а самолетите прелитаха ниско, захождайки за кацане на летище „Пудон Интернешънъл“.

Грейс караше тойотата, на която бяха монтирали третия комплект регистрационни табели. Сви с колата по крайбрежния път и спря на един разкалян паркинг, заобиколен с изоставени складове и отрупан с боклуци. В дъното на паркинга се забелязваше силуетът на някакъв стар кран.

— Това е цял град призрак! — възкликна Нокс, щом слезе от колата и се огледа.

Грейс го последва.

— Обикновено е така през почивните дни на националния празник — отвърна тя.

Изоставените сгради бяха отделени една от друга чрез прегради, издигнати с бетонни блокчета. Грейс тръгна покрай една от стените по пътека, която водеше извън чакълирания паркинг.

— Предлагам да застанеш на позиция тук, до купчината пясък — каза тя с тона на бивш офицер от армията, посочвайки към мястото. — Оттук ще можеш да виждаш всички сгради, а и прикритието е добро.

— Съгласен — отвърна Нокс. — Само дето ти ще стоиш да пазиш, а не аз.

— Една китайка, заловена да се разхожда из тези места, ще бъде третирана много по-благосклонно от един wai guo ren — обясни Грейс, но млъкна, тъй като осъзна, че е твърде дребна на ръст, за да се качи сама на стената.