Народната въоръжена полиция бе служба, която действаше сама за себе си и не се отчиташе пред никого. Нейните офицери притежаваха твърде много власт, често работеха без началници над главите си и бяха известни с това, че пазеха делата си в дълбока тайна. Козловски усети, че колкото повече се доближаваше до инспектора, толкова по-напрегнат ставаше.

Поздравиха се с бързо кимване, а шумотевицата в ресторанта скри напълно тихия им разговор.

— Видеокамерата е намерена — каза Козловски.

Шен го погледна в очите, но Козловски не можа да разчете нищо в погледа му — стори му се толкова тъмен и неопределен, сякаш се взираше в празна стоманена тръба.

— Имам адреса, но не мога да го предам поне в следващите няколко часа. Искаше ми се да ви дам време да съберете хората си — продължи той.

— Нямам хора. Сам съм — каза инспектор Шен.

Козловски никога преди не бе чувал офицер от Народната въоръжена полиция да действа абсолютно самостоятелно. Това го накара да се замисли дали всъщност не разговаряше с агент на МДС — Министерството на държавната сигурност, което беше китайският еквивалент на ЦРУ.

— Първо ръката, сега и камерата… — продължи Козловски и добави: — Между другото намерена е в доста лошо състояние. Това не говори добре и за оператора… А ние искаме да го намерим. Както и вие…

— Само мотивите ни са различни — прекъсна го Шен. — Очаквам вашето съдействие по този въпрос.

И двамата мъже знаеха, че това беше малко вероятно. Доброволното предаване на камерата беше максималното, което Козловски би направил в случая. Лишаването от подобно доказателство, дори и в името на американското правителство, бе невъзможно, без от това да последват сериозни порицания, а и колкото и да му се искаше, ръцете му така или иначе бяха вързани от протокола в посолството.

— Ще ви съобщя местонахождението веднага щом мога. Ако американецът бъде намерен мъртъв, настоявам за щателно разследване, в което да участват и моите хора — каза Козловски.

— Да, както се разбрахме — съгласи се Шен.

Козловски отдавна подозираше, че Шен лично бе убил човека и в момента неофициално се опитваше да премахне доказателствата, водещи към него самия. Подобен сценарий обаче предпазваше Козловски от опасността да навлезе твърде навътре в случая и да рискува някой ден скутерът му неволно да бъде размазан от огромен военен камион.

— Доколко сигурен сте, че камерата е негова? — попита инспекторът.

— Не съм я виждал лично — уточни Козловски, — но от това, което ми разказаха, съдя, че не може да е на никого другиго.

Шен го изгледа продължително.

— Той нарушава условията по входящата си виза — каза инспекторът. Използваното сегашно време прозвуча така, сякаш човекът, останал без ръка и без камера, може би все пак беше оцелял.

Ако операторът беше арестуван и китайците търсеха доказателства, за да предявят обвинение срещу него, то Козловски се намесваше директно в плановете им.

Миризмата на пържено откъм фритюрниците бе силна и започваше да дразни стомаха му — дори само от нея му се образуваха киселини. Проклетият му стомах бе истинска развалина след заболяването от дизентерия преди четири месеца. Сега в Консулството шегите за стомашни проблеми бяха станали по-популярни от вицовете за блондинки.

— Само лъжите са ни довели до тази ситуация — заяви Шен.

— Лъжите и тайните — добави Козловски. Имаше поне едно нещо, за което и двамата бяха съгласни.

— Ще ми запишете ли къде се намира камерата? — попита инспекторът.

— Когато имам потвърждение — побърза да отговори Козловски.

— Сега, моля. Няма да действам, докато не получа обаждане от вас. Имате думата ми — настоя Шен.

Козловски разбираше деликатността на момента — думата на този човек бе също толкова надеждна, колкото и неговата. Едно и също беше и в Сомалия, и в Атина, и в Шанхай — можеше да спечели много повече от изграждането на дългосрочни добри контакти с Народната въоръжена полиция, отколкото ако се опитваше да прикрива гърба на Джон Нокс. Така печелеше guanxi — най-тънкия и важен аспект от бизнес взаимоотношенията с китайци.

Козловски се поколеба само за миг, преди да извади химикалка от джоба си и да напише адреса на една салфетка.

Надяваше се, че с това не подписва смъртната присъда на Нокс.

15:45 часа

квартал Луан

Всред непоносимата задуха, излъчваща се от телата на хилядите хора, проправящи си с мъка път към вратите на пристигащия влак в метрото, Нокс бе опрял гръб на една от цилиндричните колони и се чувстваше така, сякаш бе попаднал в придошла река. Единственото, за което можеше да се хване, бе дънерът на повалено от бурята дърво…

Всеки от околните можеше да е част от групата на похитителите. Изборът на точния ден и час за предаване на откупа беше брилянтен. Милиони хора излизаха от работа и бързаха да напуснат града колкото може по-скоро. Огромната тълпа беше идеално прикритие…

Нокс погледна часовника си за десети път.

Ако искаше да запази някакъв шанс да измъкнат заложниците, спешно трябваше да излезе на място, където мобилният му телефон имаше обхват, и да чака второто обаждане от Ранди. Момчето бе успяло да прихване тестов видеосигнал към магазина и в момента се прикачваше към него с надеждата да го проследи и да даде на Нокс точното местонахождение на излъчването му. Но ако онези успееха да отвлекат Грейс, всичко би било изгубено. Щяха да екзекутират Данър, а заедно с него вероятно и Грейс. Парите за откупа щяха да изчезнат, а Нокс щеше да бъде заловен и вкаран в затвора…

Сега той беше решен да не изпуска от очи Грейс, поне докато тя успееше да остави парите.

Нокс внимаваше да държи козирката на шапката си нахлупена ниско над очите, за да се пази от всевиждащите охранителни камери. Козловски вече го беше предупредил, че китайците разполагат с изключително добра система за разпознаване на лица. Последното нещо, което му трябваше в момента, бе полицията да тръгне по петите му.

Той остана на място, наблюдавайки оранжевия потник на Грейс, който ту се губеше, ту се показваше сред тълпите. Не изпускаше от поглед и преследвача й, който бе влязъл малко преди нея. Не беше много висок, но беше здравеняк. Беше се спрял до една от кабинките за информация, използвайки я като прикритие сред тълпата, за да погледне назад. След това бе провел кратък разговор по телефона. Твърде кратък — такъв, в който човек се обажда просто за да докладва за местонахождението си. Нокс предположи, че този бе един от хората на монголеца, и мислено го добави към списъка с непредвидените усложнения.

Забавена от навалицата, Грейс се придвижи към ескалаторите. Нокс пое през тълпата, следвайки движението на оранжевия потник. Не изпускаше от очи и човека на монголеца. Отбеляза си, когато една шапка с цвят каки се появи зад него и зае мястото до колоната, на което бе стоял допреди малко. Невероятно бързо бяха успели да го проследят.

Оранжевият потник отново се мерна пред него. Грейс се отправяше към стълбището, за да слезе на платформата на линия 2. Нокс продължи да се движи, така че да се намира между човека на монголеца и Грейс.

Изведнъж мобилният телефон завибрира в джоба му — явно бе навлязъл в зона, в която имаше покритие. Погледна към екрана, където пишеше: „Хонгкао“.

Ранди бе успял да проследи видеосигнала до квартал, северно от потока Сужоу — зона, която включваше новото пристанище за круизни кораби и бившето еврейско гето на града. В този район живееха повече от четвърт милион души.

„Повече подробности“, върна съобщение Нокс.

Секунди по-късно се изписа: „Трябва ми повече време“.

„Няма време“, отвърна Нокс.

Не последва нищо повече.

Нокс бе изправен пред избор: дали да изостави Грейс, за да спаси заложниците? Щеше да му отнеме между десет и петнадесет минути, за да стигне до Хонгкао с такси, дори и повече, като се има предвид задръстването. Това беше надпревара за живота на Данър. Ала не можеше да остави и Грейс в лапите на монголеца…