Иззад гърба й се чуха забързани стъпки. Стигна до следващата междустълбищна площадка и изведнъж се натъкна на мъжа, който стоеше там. Стресна се и неволно затаи дъх.

Скована от страх, Ейми трябваше да се овладее, за да не припадне. Чувстваше се така, сякаш се опитваше да достигне до повърхността, плувайки от много надълбоко.

Нозете й се свлякоха надолу по стълбите. Втори мъж я хвана откъм гърба, а първият я повдигна за краката.

Слязоха до последната площадка и стигнаха до една редица врати. Ейми зарита силно, за да се освободи, хвана се за една от отворените врати и я запрати с всичка сила към главата на мъжа, който я държеше за краката. Той я пусна, а Ейми успя да измъкне дясната си ръка от хватката на този отзад. Заби лакът в гърлото му и падна на стълбите, когато и той я изпусна. Една от вратите край тях се затвори с трясък. Ейми успя да се изправи и изтича обратно в сградата, минавайки покрай редица коридори и павилиони.

Избутваше продавачите настрана, опитвайки се да избяга от преследвачите си. Имаше предимство, че познава мястото: както магазините, така и собствениците им.

Двамата мъже след нея се разделиха и поеха по отделни коридори между павилионите. Опитваха се да я приклещят в капан. Тя се затича, падна на ръце и колене и пропълзя в първия магазин за дрехи, изпречил й се отляво.

— Сестро! — извика тя на продавачката. — Обирджии! Крадци! Трябва да ми помогнеш! Вратата! Вратата!

Жената зад щанда не се поколеба нито за миг. Изтича до задната част на магазина, плъзна няколко от закачалките с дрехи настрана и отвори скритата врата на складовото помещение. Повечето магазини имаха такива тайни малки складове.

— Не казвай нищо! — предупреди я Ейми, докато припълзяваше вътре, и вратата бързо се затвори зад нея.

19:40 часа

Двамата мъже достигнаха едновременно до мястото, където коридорите между павилионите се пресичаха, и си размениха безмълвни погледи. Бяха я изпуснали. Водачът махна с ръка на партньора си и двамата отново се заеха да претърсват мястото павилион по павилион.

Надничаха зад щандовете, смъкваха полици и закачалки на пода и ругаеха шумно.

19:41 часа

Ейми чу виковете на продавачката, последвани от трошене на стъкло и пластмаса. Оглушителна плесница накара жената да замлъкне. След това се чу тракането на закачалки.

Вратата на скритата стая се отвори.

Ейми удари първия от нападателите с една телена закачалка и одраска гърдите му дори през дрехата. Мъжът извика и скочи към нея, но тя успя да му се измъкне и да цапардоса и втория нападател. Ноктите й оставиха дълбоки червени следи по шията му и той я пусна.

Промъкна се покрай него и избяга, но тъкмо набираше скорост по алеята между павилионите, когато някой рязко я издърпа отзад и я събори на земята. Извиха ръцете й зад гърба и само след миг Ейми усети, че някой я изнася извън сградата.

В момента, в който свежият въздух лъхна лицето й, тя чу странен звук, сякаш някой беше изпуснал диня на пода. По лицето й се разля топлина.

Беше кръв.

Мъжете я изпуснаха, а единият от тях се просна на цимента, кървящ и умиращ.

Някакво чудовище с издрано до кръв лице, монголец или северняк, беше халосало втория от нападателите й.

Преди да успее да се задържи на краката си, някой я сграбчи отзад и я замъкна в някакъв микробус. Хвърлиха я вътре и похитителят й скочи след нея. Зад тях вратата се плъзна и се затвори. Гумите изсвириха.

Последва цяла канонада от ругатни на шанхайски. Шофьорът каза нещо на мъжа, надвесил се над нея, от което тя чу само: „Да се върнем за него“. Последваха още ругатни. Изведнъж в устата й беше натъпкан парцал, а някой залепи широка лента тиксо отгоре.

Ейми изгуби съзнание.

19:53 часа

Мелсчой завлече човека навътре по алеята, обезкуражавайки го да се съпротивлява чрез методични удари и ритници в гърдите. С всеки удар мъжът отскачаше като парцалена кукла.

— За кого работиш? — попита Мелсчой на приличен мандарински.

— Фен Ки.

— За човека на Йонг Ченг? — попита Мелсчой, стиснал яката му.

— Wei. Да.

Мелсчой претегли внимателно цялата информация, преди да заговори отново.

— Къде я отведоха онези мъже? — попита той.

Раните по лицето му от сблъсъка с асфалта все още не бяха заздравели и в момента монголецът изглеждаше така, сякаш бе имал близка среща с влак. Мъжът забели очи, Мелсчой го губеше. Вдигна го от земята и с всичка сила заби коляно в слабините му, болката щеше да го свести.

— Къде? — попита отново Мелсчой, сграбчвайки гърлото му.

Човекът изхърка и смотолеви някакъв адрес на улица „Моганшян“, бивш район с множество складове, голяма част от които в момента бяха превърнати в галерии за модерно изкуство. Районът му беше познат.

— Вече ще работиш за мен! — изсъска той в лицето му. — Ще те наблюдаваме постоянно. Ако се опиташ да ме измамиш, ще те лиша от мъжкото ти достойнство!

Мелсчой взе мобилния телефон на мъжа и с една ръка набра собствения си номер, за да го запази в телефона на непознатия.

— Каквото и да чуеш, ще ми го предаваш незабавно! — нареди той. — Ако не ми се обаждаш редовно, да знаеш, че аз ще те потърся! — заплаши го той и преднамерено бавно взе портфейла от джоба му, така че мъжът да забележи, че е в ръцете му.

Мелсчой остави мъжа да се свлече безсилен на земята.

— А ако се опиташ да предупредиш приятелите си, да знаеш, че ще се върна за теб! — закани се той.

20:40 часа

Ейми Сю смътно си спомняше, че бе погълнала нещо горчиво. Крайниците й трепереха неудържимо. Опита се да проговори, но думите се объркаха в главата й. Отне й известно време, докато осъзнае къде се намира. В помещението имаше двама мъже; единият от тях бе бит и силно насинен. Нейната риза висеше, разкъсана, от раменете й, разкривайки гърдите и корема й. Виждаше, че не носи бикини, но не усещаше нищо. Китките й бяха завързани с тиксо високо над главата й за бамбуков прът, пъхнат между газопроводните тръби.

Чу нисък мъжки глас да говори на мандарински някъде близо до ухото й:

— Американецът и китайката — каза той. — Искам имена. Телефони. Мястото, където мога да ги намеря.

Досети се, че трябва да излъже, но отговорът й изненада дори самата нея.

— Джон Нокс — чу се да отговаря тя. — Жената се казва Грейс.

— Имаме телефона ти. Кои са техните номера? — попита гласът.

Екранът на телефона се доближи до лицето й, но Ейми не успя да го фокусира. Цялата стая се въртеше неудържимо. Усети, че физически е изтощена до краен предел, а мозъкът й беше като изпразнен от съдържание — сякаш цялата съпротива бе изсмукана от нея. Езикът й отказваше да й се подчинява.

— Най-горният номер е негов — каза тя, когато едва-едва успя да зърне екрана.

Считаше се за изпечен лъжец, беше може би най-добрият търговец на перления пазар в града, ала в момента не можеше да познае жената, която говореше чрез нейния глас.

Светлината в стаята се промени, сякаш някой беше отворил врата. Облаци сивкав прах се вдигнаха към тавана. Каквото и да ставаше, то накара мъжа пред нея да се обърне, за което Ейми бе безкрайно благодарна.

„Направи нещо!“, опита се да заповяда тя на тялото си. Но не можеше. Стоеше там напълно безчувствена.

20:40 часа

Мелсчой разпозна микробуса, който бе видял по време на отвличането пред перления пазар. Аматьори! Беше паркиран на един разкалян паркинг зад складовете, които поне според табелата бяха отдадени под наем на „Йонг и син“…

Мелсчой се качи на покрива на микробуса и погледна в склада. Нямаше оръжия. Предположи, че нападателите не бяха повече от трима, въоръжени най-много с ножове. Бяха съблекли жената, а това силно го засегна. Спомни си за изнасилената съпруга на починалия си брат и това сякаш го изпълни с нова ярост и сила.