— Монголецът! — досети се Грейс. Тя също беше забелязала, че ги следят.

— Да. Аз ще се заема с него. Но точно заради това те трябва да си тръгнат на мига — настоя Нокс.

Пет минути по-късно всички бяха запознати с плана. Нокс излезе през задната врата, поемайки по улицата зад салона за красота, докато стигна до задънения й край и се наложи да прескочи зид, зад който растяха гъсти бамбукови храсти. Мина покрай една група работници, които поправяха покрива на някаква сграда, и докато бе сред тях, успя да огледа улицата. Забеляза и монголеца, който не беше помръднал от мястото си. Нокс внимателно се озърна за други преследвачи и в далечината забеляза и втори монголец.

Стойката на по-близкия от двамата се открояваше с полицейска арогантност, която го правеше лесно забележим. Заплахата си личеше отдалеч. Ако монголците се бяха прегрупирали през последния час, то Нокс можеше въобще да не го забележи. Тогава за какво ли бе нужно да улесняват задачата му? Какво ли се надяваше да спечели монголецът с това?

Нокс изпрати съобщение на Ейми и минута по-късно тя напусна салона през предната врата и тръгна уверено по тротоара. Нито един от двамата преследвачи не помръдна.

Нокс изпрати второ съобщение и Грейс също излезе, прикривайки лицето си с чадър. За негова изненада тя се спря на тротоара и се опита да си извика такси, но такситата бяха рядкост заради лекия дъжд, който отново ръмеше. След случилото се с Дулич двамата се бяха разбрали да избягват такситата, но както се оказа, ходът й бе предназначен единствено за да може монголецът да я огледа добре. Миг след това Грейс забърза към автобусната спирка. Преследвачът й се качи на мотоциклета си.

Нокс изпрати третото и последно съобщение до мобилния телефон на Ранди: „Тръгвай“.

18:45 часа

За Мелсчой проследяването на автобуса се оказа детска игра. Простотата на това упражнение му носеше задоволство — беше толкова елементарно, като да забележиш самолетоносач сред лодките по река Яндзъ.

Потокът от велосипеди и скутери продължи да се носи във все същия контролиран хаос. Вниманието на Мелсчой остана раздвоено между автобуса и гледката в огледалото за обратно виждане. Намали скоростта, когато отзад го доближи някакъв мотоциклетист с каска. Чужденецът. Дали и той не беше наблюдавал фризьорския салон?

Автобусът отби вдясно и спря, пробивайки си път сред останалите превозни средства. Каската зад него продължи да се приближава и мотоциклетистът не намали скоростта, както би направил човек, който го следи. Мелсчой натисна газта, за да запази същата дистанция с автобуса, като знаеше, че този ход ще му осигури и по-добра видимост към чужденеца зад него. Погледна в страничното огледало, но не забеляза нищо. Мотоциклетистът сигурно бе отбил встрани или бе спрял някъде. В този момент погледът му се отклони към огледалото от другата страна на рамката, но твърде късно. Мотоциклетистът с каската беше пресякъл тротоара, за да задмине бавното множество от превозни средства, и навлизаше обратно на пътното платно само на метри зад Мелсчой. Той неволно сви към тротоара вдясно, избутвайки няколко велосипеда по пътя си.

Последвалата катастрофа му изигра лоша шега — така даде на скутера достатъчно широко празно пространство, в което да се придвижи напред. Мотоциклетистът направи зрелищен остър завой и почти легнал надясно, се придвижи успоредно на Мелсчой, без да се сблъска с нищо по пътя си. Но Мелсчой имаше предимство: трябваше само да направи едно рязко движение встрани и мотоциклетистът щеше да бъде хвърлен в натоварения трафик.

Точно тогава с ъгълчето на окото си забеляза, че пътното платно пред него беше блокирано от строителни работи. Чужденецът беше отвлякъл вниманието му и го бе вкарал в капан. Алеята за мотори пред него се стесняваше и преминаваше към основното платно за движение.

Тези части от секундата, необходими му да осъзнае това, костваха всичко останало, което последва. Мотоциклетистът вдигна крак подобно на куче, което препикава противопожарен кран, и го изрита силно встрани.

Мелсчой се опита да го отблъсне, но изгуби контрол над предното си колело и се сблъска с движещия се пред него велосипед. Строполи се на асфалта с цялата си тежест и с гумите напред. Предният му калник се закачи за ръба на тротоара и го изстреля като тапа.

Последното нещо, което видя, преди главата му да се сблъска с асфалта, беше дървената строителна барикада отпред.

19:35 часа

квартал Хонгяо

Шанхай

Ейми Сю се качи по бетонното стълбище в задната част на сградата на Международния перлен пазар, проправяйки си път сред купищата боклуци, изоставени от служителите, които идваха да обядват тук. Проклет да е Нокс! Нямаше начин да напусне града без никакви пари. Изруга и заради проблемите, които й беше стоварил, въпреки че не посмя изцяло да пренебрегне предупреждението му: затова беше влязла в огромната сграда през аварийния вход. Нейният магазин за бижута разполагаше с пряк достъп до стълбището.

Изненада Ли Шу и Ми Хо, две от най-добрите й моделиерки, които тъкмо заплитаха нов модел колиета по дизайн на клиента. Момичетата не бяха свикнали шефката им да се появява откъм задното стълбище и едва не изпопадаха от изненада. Ейми ги поздрави и се отправи директно към сейфа.

— Питал ли е някой за мен? — заинтересува се тя, докато все още беше с гръб към тях.

— Само някои от редовните ни клиенти — отвърна Ми Хо.

— А непознати?

— Не.

— Ако идват такива, да знаете, че не сте ме виждали. Разбрахте ли?

Сейфът пред нея се отвори. Ейми свали колието си и използва един от двата ключа, прикрепени към него, за да отвори по-малката вътрешна врата.

— Да — отвърнаха в един глас момичетата.

— Нали ще ми съобщите веднага, ако някой подозрителен пита за мен?

— Да, разбира се… — отвърна Ми Хо от името и на двете. И попита: — Наред ли е всичко?

— Така като ме гледаш, дали всичко е наред? Да не мислиш, че се шегувам — ядосано отвърна Ейми.

— Съжалявам — сведе поглед Ми.

И двете момичета не бяха виждали шефката си толкова напрегната. Ли Шу забеляза пачките юани, които Ейми прехвърляше в чантата си — бяха поне 40 000, ако не и повече. Цяло състояние!

— Искам магазинът да работи нормално! — даде нарежданията си Ейми, докато заключваше сейфа и затваряше външната му врата. — Ако някой пита за мен, кажете, че съм излязла на среща с клиенти и не знаете къде съм. Ще ми се обаждате само в краен случай, а след това ще им казвате, че не сте могли да се свържете с мен. Отивам извън града за националния празник.

— Много добре — каза едното от момичетата.

— Ще говорите само това, което ви казах — предупреди ги още веднъж тя.

— Разбира се.

— И без излишно бърборене! — обърна се тя директно към Ли Шу. — Това не е игра, племенничке. Дръж си устата затворена. Чистият ум означава и чисто сърце. Клюкарстването ти може да ми навлече много беди.

— Добре, лельо, обещавам… — изчерви се момичето и сведе поглед.

— Заключете вратата след мен. Защо досега не бяхте го направили? — попита Ейми. — Що за глупост да оставите отключено! Заключете и не отваряйте повече!

Близо до изхода бе поставена голяма табела с надпис на мандарински, че аварийните изходи никога не трябва да се заключват. Ала нито една от двете млади жени не възрази.

Ейми се измъкна от задната врата на магазина и се насочи към аварийното стълбище. Щом чу ключалката да се превърта зад гърба й, всичките й сетива се настроиха за тревога. Усети силен аромат на мъжки одеколон, който със сигурност не беше доловила преди минута, и тъй като беше предпазлива по природа и бе станала крайно изнервена покрай Нокс, забърза надолу по стълбите.

Няколко пъти прокле наум хората от поддръжката на сградата, които не бяха сменили много от изгорелите крушки по стълбите. „Толкова тъмно ли беше допреди миг?“, замисли се за момент тя.