По сухия цимент, точно под арката на входа, се виждаха мокри следи от стъпки. Бяха скорошни и водеха навътре към жилищните сгради. „Охранителят“, помисли си Нокс. Или пък куриер, който бе посрещнал волвото и бе взел чантата.

Изкушаваше се да последва стъпките и да не обърне никакво внимание на жените, но знаеше, че така щеше да събуди много повече подозрения. Нямаше време, за да скъсява и без това кратките минути, в които щяха да оставят Данър жив.

— Доста силен дъжд… — каза той на английски.

Най-младата от петте жени — и най-прилично изглеждаща сред тях, кимна леко, въпреки че тарторката им я изгледа неодобрително — явно не желаеше групата им да започва разговор с чужденеца.

— Дъжд — повтори Нокс на мандарински, като нарочно произнесе думата неправилно.

Главната матрона изпружи шията си напред, за да го огледа по-добре. Нокс отново се опита да ги заговори, леко подобрявайки акцента си. Жената кимна и набързо изстреля нещо на шанхайски, казвайки, че wai guo ren говорят китайски така, сякаш имат камъни в устата. Останалите жени се разкискаха. Не се засмя само най-младата и Нокс реши, че в нейно лице може да срещне подкрепа.

— Тук ли живеете? — попита той, отново придържайки се към тактиката да говори развален мандарински. — Тази сграда? — посочи с ръка той.

Тарторката на групата се взря в него с поглед, в който се четеше подозрение. Отвърна му на шанхайски, давайки му да разбере, че не е негова работа, а езикът й бе толкова груб, че една от приятелките й се засрами и заби поглед в основата на тухлената стена, обграждаща района.

— Дръж се възпитано, стара вещице! — сгълча я най-младата от жените на шанхайски. — Той е гост в нашата страна. Той и другите като него носят търговията и просперитета ни.

— Носят само птичи грип и KFC. Всичките да вървят по дяволите! — отвърна по-възрастната, засягайки темата, която се бе превърнала в национален въпрос. В Китай се ширеше мнението, че птичият грип бе дошъл от САЩ.

— Да, ние живеем тук — каза по-младата жена на Нокс, обръщайки се към него на преднамерено бавен мандарински, така че той да я разбере.

— А някакви млади мъже, на моята възраст или по-млади, скоро да са идвали насам? — попита я той.

— Млъквай, момиче, или ще докладвам, че ти и родата ти въртите публичен дом. Ще ви вкарат в затвора за цели поколения. Не си мисли, че не мога да го направя! — изстреля бясно на шанхайски най-възрастната.

Заканата й явно подейства на останалите, като в същото време от думите й Нокс разбра всичко, което искаше да узнае. Той улови погледа на по-младата, която се беше изчервила.

— На кой етаж? Покажи ми на пръсти. Няма да те издам — попита той на английски, знаейки, че матроните не могат да го разберат.

— Какво каза той? Какво каза той? — изстреля ядно старата. — Няма да говориш! Няма да му отговаряш! — извика тя.

Но Нокс вече се беше обърнал и си тръгваше. Бе видял лявата ръка на момичето, чиито свити пръсти, дискретно облегнати на коляното й, показваха три.

Направи две крачки, спря се и отново излезе на дъжда. След това се обърна към най-старата от жените и на перфектен шанхайски изстреля:

— Ти си само една дърта крава с мозък на кокошка. Имах петстотин юана, които щях да ви предложа, за да ми помогнете за статията, която пиша за едно списание. Сега те ще си останат в джоба ми, а вие ще си седите по столовете все така бедни заради грубостта си.

Обърна се и пое с големи крачки, газейки из локвите. Жените веднага наскачаха и се скупчиха около тарторката си, засипвайки я с упреци и проклетии. Нокс знаеше, че спорът щеше да продължи поне петнадесет минути, които с малко късмет можеше да се окажат достатъчни, за да влезе и да излезе незабелязано. По ирония на съдбата се притесняваше само от най-младата от жените, тъй като тя може би се досещаше какви са намеренията му.

В дъното на квартала, но откъм външната му страна, имаше пететажна жилищна сграда, долепена до оградата. Целият изпотен от напрежение и тревога, Нокс се приближи до нея и прескочи оградата. Прегази калта в двора и намери някакъв отвор в сградата, където преди би трябвало да е имало врата.

Влезе в тъмен коридор, по който се стичаше дъждовна вода. По пода се стелеха купища боклуци, счупени тухли и дебел слой прахоляк и мръсотии. По стените си личаха останките от избелели плакати, приковани с кабарчета. От тавана висяха жиците на импровизираното окабеляване. Нокс докосна една от тях. Най-чистата жица беше телефонен кабел. Изглеждаше нов. Обитателите на подобни места за живеене едва ли биха си инсталирали телефон, но банда похитители биха се вързали нелегално към някой от стълбовете, за да ползват безплатен интернет.

Увереността на Нокс растеше с всяка изминала крачка. Качи се тихо по мръсното стълбище, спирайки се на всеки няколко метра, за да се ослушва. Единственият звук, който се чуваше ясно, бе трополенето на поройния дъжд навън.

Ако парите бяха вече доставени, то с Данър беше свършено.

Нокс стигна до първия етаж и провери двете най-близки стаи — вратите им бяха отворени или липсваха. И двете изглеждаха необитаеми и бяха пълни със строителни отпадъци.

Коридорът на втория етаж беше по-тъмен, тъй като прозорецът в края му имаше шперплат вместо стъкло. Тук жиците се разделяха и се виеха като лозови филизи към различни стаи. Кабелите бяха два — по-дебелият явно бе електричеството, а по-тънкият — телефонната линия. Бяха усукани един около друг и се насочваха и към следващия етаж.

Затаи дъх, а сърцето му заби бясно, предусещайки сцената, която щеше да завари в края на жиците. Приближаваше целта, заради която беше дошъл: Данър. Следвайки кабелите се качи на третия етаж, като внимаваше да не вдига шум. Стигна до третата врата вляво по коридора, където чифт следи от мокри обувки се бяха отбелязали на дъсчения под пред вратата. Скорошен посетител…

Погледът му бе привлечен от новия и лъскав патрон в ключалката на вратата — аматьорски ход. Много внимателно натисна дръжката и се опита безшумно да отвори.

Беше заключено.

16:30 часа

квартал Хонгкао

Иззад заключената врата се чуваха приглушени гласове, които явно водеха разгорещен спор. Нокс долепи здравото си ухо до вратата и долови шепот на шанхайски — говореха двама или трима души, а поне един от тях приказваше на мандарински. Вгледа се в мокрите стъпки, оставени по дървения под.

Докато подслушваше, несъзнателно преброи на пръсти гласовете в стаята. Бяха четирима. Това затрудняваше нещата, имайки предвид, че той разполагаше само със сгъваемия нож, взет от монголеца.

Обмисли дали да не излезе през прозореца в края на коридора и да заобиколи сградата отвън, увеличавайки елемента на изненадата, но фасадата беше прекалено открита, а и старите вещици в двора можеха да го забележат.

Наведе се и погледна през процепа под вратата. Виждаха се четири чифта крака, застанали край някаква маса — два чифта от тях бяха обути в платнени обувки, носени от мнозина шанхайци. Отличаваха се и чифт маратонки „Найк“. Седналият от мъжете не можеше да стои спокойно и краката му „танцуваха“ и потропваха по пода. Не бяха завързани за стола, както забеляза Нокс. Четвъртият чифт обувки бяха черни и с гумени подметки, а глезените над тях бяха закопчани с белезници за краката на стола. Вдясно до стената се виждаше и пети чифт крака. Нокс не можа да ги огледа добре, но забеляза, че обувките им бяха с много голям номер — Дани! Значи в стаята бяха петима.

Нокс приседна на пода до вратата, облегна гръб на стената и въздъхна. Бореше се с желанието да разбие вратата с ритник и да се остави на бушуващия в него бяс. Трябваше да помисли…

Но не беше дошъл дотук, за да размишлява — беше дошъл заради Дани.

Изправи се и изрита вратата близо до бравата. Резето се счупи, а рамката се разкова от стената. При втория ритник вратата вече зееше отворена.

Трима от мъжете в стаята веднага скочиха на крака: двамата бяха вляво, до масата, а третият — в дъното. Вдясно имаше още един. Дани седеше на стол вдясно от Нокс, беше със завързани очи и с лепенка на устата. Изглеждаше силно изтощен, но беше жив.