— Всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Едуард Лу обаче остана да лежи в безсъзнание на пода, с кървяща рана на главата. Всъщност братовчед й изглеждаше полумъртъв.

17:45 часа

Нокс пристигна в бункера с две чанти спортни дрехи и два чадъра. Почука на вратата и Грейс му отвори, а в погледа й се четеше отчаяние.

— Не внимавах достатъчно! — каза тя, щом Нокс видя лежащия и окървавен Едуард Лу. Личеше си, че е в безсъзнание. До него беше разхвърляна изцапана с кръв тоалетна хартия, която Грейс бе използвала, за да го почисти и превърже. — Приятелят ти се събуди разярен — добави тя.

Нокс разбра. Данър все още седеше, облегнат на стената и заровил лице в дланите си. Спеше ли? Лу лежеше по гръб на пода, а главата му бе подпряна изправена на стената. Окървавената закачалка беше захвърлена на пода.

— Исусе Христе! Само допреди час той го защитаваше! — изуми се Нокс.

— Може да е в шок. Кой знае? Сега искаше да го убие.

— Мамка му!

— Еди е в безсъзнание. Ранен е много лошо — каза Грейс.

— Не, не, не… — измърмори, объркан, Нокс, прокарвайки пръсти през косата си.

— Еди… всичко е било негова идея — продължи тя. — На стола не е било издраскано 44, а инициалите LH — Лу Хао. През цялото време ни е насочвал към Лу.

Двамата си поговориха за няколко минути и Грейс му преразказа краткия разговор с братовчед си. Имаше повече въпроси обаче, отколкото отговори.

— Ще го измъкнем оттук — обеща Нокс и потупа вътрешния джоб на якето си. — Дискът с видеозаписа е в мен. С него ще можем да откупим свободата на Дулич. Трябва да се обадя на Козловски. Ако някой може да го уреди… — не довърши мисълта си той и добави: — Освен това купих сухи дрехи за всички ни. Тръгваме след пет минути.

Четиримата с Данър и Лу се преоблякоха в чисти дрехи и си сложиха бейзболни шапки. Нахлупиха шапката на Лу ниско, така че да скрият раната му. Очите му бяха отворени, но мозъкът му даваше заето и той не можеше да каже и дума. Задължително беше възможно най-скоро да получи медицинска помощ.

Данър все още беше в шок, а очите му се взираха тъпо в пространството. Опитите на Нокс да го заговори не доведоха до нищо, освен няколко отнесени погледа.

— Ще пътуваме по двама с наведени глави. Ще ми трябва помощ с Лу. Разбираш ли? — попита Нокс.

Данър кимна.

— Ако още веднъж се опиташ да му сториш нещо, ще отговаряш пред мен — предупреди го Нокс.

— Съжалявам, шефе — отвърна Данър, проговаряйки за пръв път от няколко минути.

Нокс го потупа разбиращо по рамото.

— Не се тревожи, почти приключихме. Дръж се! — окуражи го той.

Данър отново кимна.

Грейс отправи към Нокс угрижен поглед — трябваше да се справят с един, който едва се крепеше в съзнание, с друг, тежко ранен, и с трети, който се намираше в болница.

— Всичко ще бъде наред — увери я той, въпреки че и сам не вярваше на думите си.

Качиха се по стълбите и излязоха на нивото на улицата. Нокс провери дали телефонът му има обхват, след което побърза да се заеме с инструкциите, дадени от Козловски.

Набра номера.

— Фирма „Уайт Стар Риълти“ — чу се гласът на китайка от другия край на линията, но жената говореше много добър английски.

— Обаждам се за Франсис.

— Франсис не е тук.

— Трябваше да ви позвъня снощи — каза Нокс и затвори.

Минута по-късно телефонът му звънна отново и той вдигна:

— „Уайт Стар Риълти“ — каза същият глас.

— Търся двустаен апартамент в Шанхай с гледка към реката — обясни той. Това означаваше измъкване от Шанхай; предпочитан начин за транспорт — по вода.

— Момент, моля — каза гласът.

Нокс зачака. Айфонът превключи линията и издаде слаб писукащ звук.

— С какво мога да ви помогна? — обади се друг женски глас. — Имате ли някакви ограничения?

— Не искам да е по-високо от двадесет и четвъртия етаж — каза Нокс. Тоест: „не по-късно от полунощ“.

— С колко легла? — попита жената. Тоест „колко човека ще пътуват“.

— Пет.

— Моля, изчакайте, за да проверя — каза жената и Нокс зачака. Линията пак превключи. След малко тя се обади отново: — Имаме хубав апартамент с прекрасна гледка, която може би отговаря на изискванията ви. Намира се на южната страна на булевард „Жонгшан“, номер 1800. Една от представителките ни може да се срещне с вас там, за да видите жилището…

Нямаше адрес бул. „Жонгшан“ 1800. Но 18:00 означаваше шест часът вечерта и на адрес „Жонгшан Юг“ 600, където се намираха фериботният терминал „Донгмен Луду“ и хотел „Индиго“.

— На кой етаж? — поинтересува се Нокс. Тоест: по кое време.

— На двадесет и първия етаж. В осем часа — каза гласът. В 21:00 вечерта. Умишлено бяха споменали и час, за да подведат евентуалните подслушвачи.

— Благодаря — каза Нокс. Не беше сигурен как щяха да осъществят връзката, когато отидеха до терминала, но щеше да мисли за това по-късно.

— Оценяваме вашето запитване и възможността да ви бъдем от полза — заключи жената и линията прекъсна.

Нокс прибра телефона в джоба си.

— Петима души ли? — попита Грейс.

— Няма да оставя Сержанта — каза й Нокс. — Първо ще измъкна вас тримата, а след това ще се върна за него.

— Господин Дулич може и сам да се погрижи за себе си — каза тя. — Господин Праймър няма да позволи да му се случи нищо лошо.

— Точно както нищо лошо не се случи и на нас — саркастично отбеляза той. — Сержантът може да бъде пожертван, ние — също. Сами се забъркахме в това. Вие излизате от играта — ти, Данър и Лу. Те и двамата се нуждаят от медицинска помощ. Двамата със сержанта ще ви последваме. Няма да спорим за това! — настоя Нокс.

Грейс го изгледа, готова да възрази, но вече се намираха на улицата, сред хаоса на тълпите и обилно леещия се дъжд.

18:15 часа

Нокс махна и спря две моторикши — те бяха по-безопасни от такситата и градския транспорт.

Грейс и Данър се качиха и седнаха на пластмасовите седалки под скъсания от вятъра гюрук, а Нокс помогна на Лу да се качи при него в първата рикша. Водачите управляваха триколесните моторни колички в лентата за велосипеди и мотопеди.

Двадесет минути по-късно стигнаха до фериботния терминал и хотела зад него. Хиляди китайци се редяха по улиците в очакване на фериботите. Мракът се спускаше бързо и тълпите ставаха все по-нетърпеливи, изнервени и ядосани.

Четиримата влязоха в хотел „Индиго“, отново измокрени до кости. Нокс каза на рецепционистката, че го изпращат от „Уайт Стар Риълти“. Заведоха ги до две стаи на втория етаж, разположени в двата края на дългия коридор. Нокс никога не вземаше стаи на по-високо от петия етаж. Декорацията бе в европейски стил с много елементи от неръждаема стомана и матирано стъкло.

Нокс и Грейс огледаха раната на Лу. Грейс се опита да го заговори на мандарински, но Едуард Лу се криеше някъде зад празния и кървясал поглед на това, което бе останало от него.

— Доста е зле — отбеляза тя.

— Да — съгласи се Нокс. — Не ни остава много време.

Грейс се извини, отиде до тоалетната и се върна със сресана коса. Данър беше заспал в мига, в който го бяха оставили на леглото. Нокс и Грейс изправиха Лу и сложиха лед на раната му.

Нокс поръча румсървис и много черен чай. Очертаваше се дълга нощ.

— Трябва да поговорим — каза му Грейс. — Да отидем в другия край на коридора.

— Не можем да оставим тези двамата сами — отбеляза той.

— Само за пет минути — настоя тя.

— Имам разменната монета — каза Нокс, потупвайки отново джоба на якето си. — Тук е записът от видеокамерата. С това трябва да успея да купя билет към къщи за Сержанта, но не ми остава много време за действие. Може ли да поговорим по-късно, когато се върна?

Грейс поклати глава, но не се опита да го спре.

— Обещавам ти, че ще поговорим — успокои я той, излезе от стаята и се запъти към другата в противоположния край на коридора.