Джъстин отвърна, без да се замисля.

— Когато всичко това свърши.

Шоу изчака няколко секунди, преди да отговори:

— Добре ли чух това, което ми се стори, че чух?

— Нали ти реши да хвърляш въдицата.

— Ама ти сериозно ли?

— Не се шегувам с тези работи.

— Е, този път наистина успя да ме изнервиш — призна Шоу.

— Глупости!

— Добре де, да речем, малко. Но за какво го правиш? Допълнителна мотивация?

— Приеми го както намериш за добре. Свърши ли се веднъж, излизаме на вечеря и пием бърбън колкото си искаме.

Шоу се пресегна и предложи ръката си. Беше изпитал порив отново да докосне Джъстин Бъртън. Тя я покри със своята и я стисна леко.

— Уговорено? — изрече Шоу.

— Уговорено! Но има още нещо.

— Какво?

— Не мога просто да напусна центъра, знаеш това. Там непрекъснато идват жени. Няма да мога да преживея мисълта, че някой ще дойде да почука на онази врата и тя ще се окаже заключена.

— Задължително ли трябва да си ти? Не можеш ли просто да оставиш някого, който да ги насочва на друго място?

— Трябва да съм аз, поне в началото. Не мога да накарам други да вършат нещо, което аз не искам да върша.

— Тогава поне го сведи до минимум. Посниши се малко. Прехвърли хората към други по-безопасни места колкото се може по-бързо. И кажи на жените, които са там и които все още имат нужда от дрога, да си я набавят от друго място. Нека техните приятели или близки, които не се мяркат около приюта, да им я набавят.

Джъстин го изслуша и се намръщи малко, замислена над това, което Шоу й каза.

— Разбрахме ли се? — попита Шоу.

Тя най-сетне вдигна очи и кимна в съгласие.

— Добре, Шоу, ще направя каквото казваш. Но моля те, дръж ме в течение как вървят нещата.

Извади визитка и започна да реди цифри.

— Това е номерът на клетъчния телефон, а това на домашния. Обади ми се, ако има нещо, което трябва да знам.

— Ще ти се обаждам. Сега трябва да потеглям.

— Окей. Благодаря ти.

Шоу се изправи, готов да си тръгне.

— Ей!

— Какво?

— Забравих ти първото име. Как ти е първото име, Шоу?

— Лойд.

— Точно така. — Тя кимна, сякаш одобряваше. — Хубаво име. Отива ти. Защо са те кръстили така?

— Нямам представа. На някой мой дядо, предполагам. А теб защо са те кръстили Джъстин? От „юстиция“, може би?

— Баща ми така и не ми призна, но вероятно.

— Е, и на теб ти отива.

— Благодаря. Не ме оставяй да се чудя какво става там. Знам колко мразите вие, ченгетата, да отговаряте на въпроси, но моля те, обаждай ми се.

— Обещавам.

Мейсън дремеше, когато Шоу се върна при колата. Звукът на отварящата се врата го събуди. Той се наведе и запали двигателя, просто така, връщайки се към рутинната дейност, без да задава никакви излишни въпроси.

Докато караха към магазина за облекла, Шоу му разказа за последния проблем на Джъстин с Арчи. Мейсън само заклати глава, въздържайки се от коментар. Прав е, помисли си Шоу. Какво да каже? Сега ситуацията изисква не да се приказва, а да се направи нещо.

Влязоха в магазина с много сериозен вид. За щастие наоколо не се виждаха едри момчета, търсещи дрехи за наднормения си ръст, така че се наложи да кокошинят перушина, докато притиснат управителя и двамата му продавачи. И тримата погледнаха арестантската снимка на Уоткинс Гирата. И тримата го разпознаха.

— Да имате някакви записи за него? — попита Шоу. — Номерът на кредитната му карта? Адрес някакъв? Телефон?

Продавачът, който изглежда познаваше Уоткинс най-добре, каза:

— Винаги плаща в брой, но имам един телефонен номер, на който му се обаждам, когато дрехите му са готови, след като ги прекроим.

Той излезе да донесе номера. Шоу си представи дебелак, пъхащ се в огромни панталони. Скоро продавачът се върна с телефонния номер на Елард Уоткинс.

Шоу съобщи номера на Уолтър Уонг, който на свой ред се свърза със службата за телефонна регистрация. Измъкнаха му някакъв адрес в Браунсвил, отговарящ на телефона.

Попита продавача дали някога са доставяли поръчки на този адрес.

— Не. Ние не доставяме.

— Колко често си купува той дрехи?

— О, може би веднъж месечно. Редовно пазарува при нас.

— И винаги се обаждате по телефона, когато дрехите са готови?

— Понякога, когато просто не мине лично.

— Мейс, обади се на този телефон и направи същото като този продавач. Да видим дали няма да го намерим вкъщи — обърна се Шоу към Мейсън.

— Вие нямате нищо готово за него в момента, нали? — попита детективът продавача.

— Не.

Шоу забеляза, че продавачът и управителят нервничеха да се отърват час по-скоро от тях. Сигурно им беше светнало, че можеха да последват ужасни наказателни мерки от това, че са насочили полицията към Уоткинс Гирата. Лоша работа. Това е цената, която плащаш, когато продаваш на дебели престъпници, помисли си Шоу.

Мейсън позвъня на телефона и му отговориха.

— Ало, тук е „Класическо облекло“, търсим господин Уоткинс. Той вкъщи ли е?… А-ха… А-ха.

Шоу забеляза загрижената физиономия на продавача, докато Мейсън споменаваше името на магазина. После се обърна към детектива. Видът на стария му партньор в действие му доставяше удоволствие. Знаеше много добре, че Орестъс Мейсън е стабилен мъж. Не си поплюваше. Стабилен — физически и емоционално. Беше го виждал неведнъж как се оправя в тежки ситуации с трудни типове, без изобщо да изпуска нервите си. Но Мейсън продължаваше да го интригува, защото въпреки всичко запазваше спокойствие, и този свой обезкуражаващо кротък глас на духа, които чудесно демонстрираше в телефонния разговор.

Шоу си представи Мейсън в ролята на преподавател в колеж за чернокожи момчета някъде в Юга. Подкарал лекцията си в този свой разсъдлив, муден стил. Съветващ кротко младите си войнствено настроени афроамерикански събратя за техните законни политически права и цели. Грижливо насочващ ги към една малко по-реалистична гледна точка за живота.

Внезапно осъзна, че никак не му се иска ужасът и жестокостта на войната между Сините тапи и мюсюлманите да засегнат по някакъв начин Мейсън. Искаше му се полицията да им стане длъжник. Искаше му се Албърт де Лука силно да задлъжнее пред този добър, честен, праволинеен чернокож мъж. Но не искаше Мейсън да пострада.

Управителят връчи на Мейсън копие от последната разписка за покупка на Уоткинс. Вторият продавач също даде ухо на разговора. Въпреки страховете им, те също не можеха да издържат на изкушението да погледат действията на Мейсън.

— Ами, хм, с кого говоря, моля? Госпожа Уоткинс? О, разбирам, вие сте майката на господин Уоткинс. Ами, госпожо Уоткинс, ние току-що прегледахме записите си и забелязахме, че при последната покупка на сина ви… А-ха. Точно така. Та казвам, Елард трябваше да плати половин цена за втория чифт панталони, но ние по погрешка сме му взели пълната цена. А-ха. Точно така. Тъй че, когато се върне господин Уоткинс, моля ви, кажете му, че има кредит тук, за… Чакайте да погледна… За осемдесет и шест долара. Точно така. „Класическо облекло“. Кога очаквате да се върне? Окей. Ами, предайте му, ако обичате, мадам. Благодаря.

Мейсън сложи слушалката на вилката.

— Е?

— Това беше майчицата му. Каза, че Елард се прибира и излиза когато му скимне. Не знае кога ще се върне, но ще му предаде съобщението.

Не беше кой знае какво, но за усилията, които бяха вложили в това, не беше лошо.

— Господа, благодаря ви за съдействието — обърна се Шоу към продавачите. — Бих искал да запазите естеството на разговора ни между нас. Ако господин Уоткинс се появи тук в следващите няколко дни, дайте му тази компенсация и ми се обадете веднага. Ще дойда за броени минути. Пет най-много. Много е важно.

Шоу връчи на управителя една от новите си визитки. Беше готов да се обзаложи, че изобщо нямаше да ги чуе повече.