Вътре в стаята за пушене някой най-сетне зашлеви силен шамар на продължаващата да вие курва. Челюстта й рязко изпука и това сложи край на истеричните й викове.

След няколко мига останалите бавно се надигнаха от пода, опипвайки се, примижавайки из силно задимените помещения, оглушали от пукотевицата, загубили всякаква способност да осъзнаят случилото се, освен това, че бяха все още живи.

Докато Рахман и хората с него слизаха тичешком по вътрешното стълбище, стрелците му, пазещи отвън, сякаш изникнали от мрака, се появиха до всеки от Сините тапи, шетащи около комплекса. Всеки от членовете на бандата усети дулото на пистолет, опрян в слепоочието му. И да носеха оръжие, нечии опитни ръце го напипаха и ловко го издърпаха. После всеки от Сините тапи чу едно и също послание, изсъскано в ухото му:

— Тази нощ стреляхме над главите ви. Следващия път стреляме в главите ви. Махайте се! „Ню Лотс“ принадлежи на МС-2.

Когато Рахман и хората му се озоваха в основата на стълбището, стрелците отвън вече се бяха струпали до задната врата на сграда А. Рахман и останалите изхвърчаха през вратата с все още димящи дула на оръжията си и вонящи на барут дрехи. Всички стрелци на МС-2 се събраха около дребен мъж, разтворил брезентова торба. Всеки от тях внимателно постави оръжието си и конфискуваните оръжия на Сините тапи в торбата. Рахман изгледа последното оперативно действие, увери се, че всички оръжия са поставени грижливо в багажника на разнебитения форд ЛТД, модел 1986 година, който по нищо не се различаваше от циганските таксита, с които беше тъпкано в Браунсвил. Едва тогава стрелците тихо се разпръснаха и се отдалечиха от мястото на действието. Всички, с изключение на Рахман. Той остана на място, докато и последният стрелец не изчезна от погледа му.

Лойд Шоу стоеше неподвижен на Тилдън авеню с вдигнати във въздуха ръце.

Осветяваха го фаровете на три полицейски коли. Шест ченгета ревяха:

— Лягай долу! Долу, долу, долу…

Шоу бавно се смъкна на колене, държейки ръцете си вдигнати. След като те продължиха да крещят „Лягай долу!“, той внимателно положи ръце на уличната настилка и се сниши на платното с широко разтворени крака и ръце.

Зърнестият асфалт под бузата му беше студен. По-добре, отколкото някой нажежен куршум да пръсне главата ми, помисли си Шоу. Знаеше много добре, че ченгета, извикани посред нощ в квартал на чернокожи, където е имало стрелба, ще гледат да са адски сигурни, че няма да пострадат. И ето ти го него — застанал пред онази надупчена кола, с пистолет в ръка. Шоу си помисли какво щеше да стане, ако бе имал късмета да е чернокож. Вече със сигурност щеше да е мъртъв.

Остана да лежи неподвижно върху влажния, мръсен асфалт на улицата. Нямаше никакво желание да дава повод на някое от ченгетата да го изрита или да дръпне спусъка.

Поне двама полицаи държаха оръжията си насочени към Шоу, докато други двама коленичиха от двете му страни и закопчаха ръцете му с белезници на гърба. После грубо го вдигнаха на крака, завлякоха го до една от патрулните коли и го натикаха на задната седалка.

Оставиха го сам в полицейската кола и се заеха да огледат района.

Шоу се облегна и се отпусна на страничната врата. Не можеше да се облегне удобно назад с извитите му и закопчани зад гърба ръце. Внимателно разкърши рамене, за да провери дали не са му скъсали сухожилие, или изкълчили някоя става, докато го влачеха по улицата.

— Задници — тихо изруга той.

А отвън ченгетата защъкаха около разнебитения шевролет, за да се уверят, че в района няма нито свидетели, нито ранени, нито трупове.

След около десет минути едно от по-възрастните ченгета се приближи и приклекна до задното стъкло на патрулната кола. Той вдигна празния браунинг на един пръст за предпазителя на спусъка така, че Шоу да може да го види.

— Този патлак твой ли е?

Шоу потисна порива да отвърне: „А ти как мислиш шибан задник такъв?“, ала отговори:

— Не, не е мой.

— Чий е тогава?

— Двама типове скочиха от колата, втурнаха се към мен и единият го измъкна. Аз му го отнех.

Ченгето повдигна вежда.

— Ти си му го отнел?

— Да.

— А-ха. И как успя да го направиш?

— Много бързо.

— Нима?

Шоу стисна устни, за да не отвърне: „Да бе, да“, и великодушно позволи на ченгето да зададе следващия си въпрос.

— Това тяхната кола ли е?

— Да. В нея бяха трима. Двама плюс шофьора.

— И се втурнаха.

— Точно така. Когато взех патлака, шофьорът изскочи от колата и гръмна един куршум по мен.

— Защо?

— Щот’ бях взел патлака на приятеля му, предполагам.

— Не, защо тия типове са се втурнали към теб?

Шоу се замисли за миг за отговора. Защото бях бял, сам, в квартал, където не ми е мястото? Защото не бяха от добрите момчета?

— Не ми хареса музиката им.

— Не ти е харесала музиката им?

— Използвам термина музика много условно. Не смятам, че рапът е точно музика. Музикален фон, може би, но не и музика.

— Ти к’ъв си бе, шибан критик ли, що ли?

Шоу не отговори.

— Разбирам. Значи, стрелял си по колата им?

— Не по колата. По тонколоните и пулта.

— Значи, зарад музиката?

— Беше самоотбрана.

— А-ха. От типовете с патлаците изобщо не ти е пукало. Това, което ти е пречело, е било музиката?

Шоу се подсмихна.

— Хм, добре де, и така да е, но да се стреля по коли не е разрешено. Ще трябва да те заведа в участъка.

Когато го вкараха в Седемдесет и седми участък, дежурният сержант погледна Шоу само веднъж, и то бегло. Това, което видя, беше бял мъж с добро телосложение, с кестенява коса, падаща до яката на синята му риза, тъмнокафяво кожено яке и черни джинси. Забеляза, че Шоу е по-едър от ченгетата, застанали плътно от двете му страни, но не му обърна повече внимание. Сведе поглед към дневника на бюрото и записа нещо.

Шоу от своя страна познаваше старши сержанта от доста време, но не му се стори уместно да му го напомня. Арестувалият го полицай изчака дежурния сержант да си довърши писането и да му подаде формуляр за рапорт. После отведе Шоу до кабинката на служителя за иззети вещи и предаде портфейла, връзката ключове и джобните пари на Шоу. След това го отведе до едно празно бюро, седна и извади формуляр за арестуване от най-долното чекмедже.

Шоу също седна, попивайки с очи всичко наоколо. Ченгето намести една стара пишеща машина „Ай Би Ем Селектрик“, пъхна в ролера формуляра за арест и затвори чекмеджето с ритник.

— Е, поне ще получиш компенсация — каза Шоу на ченгето.

— Какво?

— Нищо — отвърна Шоу.

Ченгето нагласи формуляра и започна да удря по клавишите.

Шоу огледа помещението и забеляза, че по нищо не се отличава от повечето, в които беше попадал. Голи циментови стени. Зелена боя. Евтино флуоресцентно осветление. Сиви метални бюра и безразборен сбиротък от столове около тях. Така и не се стараеха да подбират мебелировката, помисли си той. Забеляза също, че специално в този участък цареше особено голяма бъркотия. Купища документи се валяха навсякъде — в папки, по бюрата, на купчини до бюрата, по етажерките за полицейски бюлетини. Много хартия, много формуляри, върху един от които в момента се мъчеше дежурното ченге. Шоу се загледа как кълвеше с два пръста по машината и се зачуди кога ли НЙПУ5 ще благоволи да си компютризира напълно участъците. Толкова много безсмислени думи, нацвъкани в планини от формуляри, подредени в безмълвни фаланги по прашасали рафтове за досиета.

Шоу се извърна странично на стола и опря рамо на задната облегалка. Не можеше да седи удобно с опрян гръб. Реши, че го бяха държали достатъчно със скапаните белезници и тъкмо се канеше да каже на ченгето да му ги свали, когато служителят, отговарящ за иззетите вещи се появи и каза на полицая: