— Някой да иска да купи бутилка за офиса?

— Ти луд ли си? — каза Уолтър. — Алкохол в участъка? Не е позволено.

Шоу погледна Уонг така, все едно че беше от Марс. Импелитери пусна краката си на пода и също го зяпна. Мейсън също поклати глава при коментара на Уонг. Дори Спърлинг се огледа объркано.

— Не било позволено ли? — каза Шоу. — Не било позволено? Ей, ние не сме позволени в тоя шибан участък, нито боклука, в който сме се заровили.

Импелитери се засмя. След него Мейсън и Шоу. Смехът им зарази дори Спърлинг.

След десетина секунди вече никой не можеше да се спре. В един миг то ги беше поразило. Смешното, абсурдът на всичко това, огромният риск, умората, облекчението. Смяха се до просълзяване. Уонг също започна да се смее, без да му е съвсем ясно защо, тъй като шегата изглежда засягаше него. Смехът ги изтощи още повече и в същото време като че ли ги ободри. Стана им по-добре. На Шоу му стана хубаво както от самия смях, така и че беше споделен.

Най-сетне вълната отмина. Мейсън изтри очи и се вглъби в себе си след още няколко изблика на кикот.

— Мамка му — каза Импелитери. — Не го взимай на сериозно, Фу Манджу, правим го, защото те обичаме.

— Както и да е.

— Е, и какво по-нататък, Шоу? — попита Импелитери.

— Аз ще прескоча да поговоря с оня главатар на мюсюлманите. Той знае повече за Арчи Рейнолдс от нас. Трябва ни помощта му.

— Късмет, мамка му.

— Не, мисля, че ще бъде в настроение да сътрудничи. Упражних малко натиск върху работодателя му днес следобед. Може би все пак ще се вслуша.

— Кой? Мюсюлманите или шефът им? — попита Мейсън.

— И те, и той.

— Искаш ли компания? — попита Импелитери.

— Разбира се.

— Ти искаш ли да дойдеш, или ще поспиш? — обърна се Импелитери към Спърлинг.

Спърлинг наведе леко глава и каза:

— Добре. Искам да видя това място, извор на всички тия неприятности.

Шоу събра цялата енергия, която му беше останала и се изправи.

— Да тръгваме. — После посочи листовете и папките, разхвърляни по бюрата и каза: — Уолтър, преди да си тръгнеш, само се погрижи нищо тук да не остава така открито, да не влезе някой и да види неща, които не са за гледане. Внимавай с контактите.

Уолтър отново се бе залепил за екрана, но кимна и отвърна:

— Добре. Не се тревожи.

Четиримата напуснаха кабинета, качиха се на колите и отпрашиха за „Ню Лотс“.

Към десет и тридесет Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия се бяха върнали Браунсвил и обикаляха предпазливо по улиците, избягвайки мюсюлманите, и опитвайки се да се свържат със своите момчета.

Отначало Арчи си помисли, че клетъчният му телефон нещо се е развалил.

— Реджи, къде са всички, мамицата му? Никой не отговаря на бибитките.

— По… повечето от хората са в „Ню Лотс“ и събират говната там. Ти на кого звъниш?

Арчи посочи един уличен автомат на стената извън малка бакалница на Бъргън стрийт.

— Спри до оня телефон и набери номера ми. Да видим дали шибаното нещо бачка.

Реджи паркира. Набра цифрите и се обърна към джипа, за да види дали телефона на Арчи звъни. Видя, че Арчи постави телефона до главата си и чу отчаяния му глас.

— Да, окей. Заеби!

Реджи скочи на шофьорската седалка.

— На к… к… кой звъниш бе, Арчи?

— На Гирата, на Мели Мел, после на Големия Марвин и на Тусан. Просто ми трябват няколко шибалника. Другите да бачкат.

— Може да са з… з… заети бе, човек.

— Доурее, зарежи. Аре. Карай до оня малък парк на Стоун. После до пицарията на Линдън. Стой настрана от ония мюсюлмански педерасти около „Ню Лотс“. Дръж си парчето в скута. Бъди готов да стреляш по всеки, който се опита да се гъбарка с нас. Аз трябва да събера малко хора.

— За к’во?

— За енно кравешко говно, дет’ искам да го натрескам ей тука, около комплекса, докат’ си вършим далаверата, човек. Ти за т’ва не се грижи. Шибаните лапета наоколо искат да избачкат малко мангизи и Арчи ще им даде тая възможност. Ти взе ли ония парчета от мойта къща?

— От з… з… зад са под капака.

— Т’ва ми трябваше, братле. Ще е гот да скиваш тез мюсюлмански типове да гръмнат някое десет-единадесетгодишно момче.

Лойд Шоу и хората му намериха Рахман Х навън, близо до портала на „Ню Лотс“. Рахман не изглеждаше особено радостен от това, че вижда Шоу, особено пък заедно с Мейсън, Импелитери и Спърлинг.

Антъни Импелитери и Джеймс Спърлинг се задържаха толкова, колкото да се уверят, че Шоу не възнамерява да прилага сила. После се запътиха да огледат района.

Орестъс Мейсън остана близо до Шоу, излъчвайки присъщото си спокойствие.

— Господин Рахман — заговори Шоу, мъчейки се да звучи дружелюбно. — Как сте тази вечер?

— Чудесно.

— Някакви проблеми?

— Нищо особено.

— Дълъг ден беше.

— Обикновено се прибирам към полунощ.

— Радвам се, че ви намерих. Имам няколко добри новини за вас.

— Какви са те?

— Спипахме един от управителите на Сините тапи — Елард Уоткинс.

— Добре.

— Нито той, нито някой друг ще ви притеснява дълго.

— Добре.

— Имаме следа за последния от управителите на Сините тапи и последния от трепачите му. Не бих се изненадал, ако спипаме поне един от тях в следващите ден-два.

— А-ха.

— Може би и няколко от момчетата на улично ниво.

— Ако искате да ги хванете, сложете си значките и влезте с нас в тези сгради.

— Те там ли са?

— Още продават вътре.

— Ще се радвам да се присъединя към вас в прочистването. След като хвана главния. Него търся. Арчи Рейнолдс.

Рахман само кимна.

— Двамата с детектив Мейсън искаме да го намерим — продължи Шоу.

Рахман погледна към Мейсън, после отново към Шоу, но се въздържа от коментар.

— Така че се чудих, дали случайно не сте размислил след разговора ни днес? Да сте се сетил за нещо, което би могло да ни помогне?

Рахман се навъси. И двамата знаеха, че Шоу беше прецакал Блум. Също така знаеха, че Шоу щеше да направи същото и с Рахман, ако откажеше да им сътрудничи.

— Е? — попита Шоу.

Рахман като че ли се мъчеше да вземе решение. Шоу изчака.

— Вие какво правите в момента? — каза най-сетне Рахман.

— В момента? В момента говоря с вас. Това правя. Нищо друго не правя. В момента няма нищо по-важно за мен от вас самия, господин Рахман.

— Аз сега трябва да се прибирам у дома. Да си видя децата и жените. Елате с мен. Можем да поговорим там, а човекът, който може да ви помогне, живее наблизо.

— Страхотно. Изчакайте само за момент. Искам да видя къде отидоха моите хора.

Шоу измъкна радиостанцията от задния джоб на панталона си и се обади на Импелитери и Спърлинг. Гласът на Импелитери се отзова през статичния шум.

— Йо.

— „А“. Ние тръгваме. Вие оставате ли?

— Да. Аз и „С“ искаме да поогледаме. Може би ще успеем да дремнем малко на място и после ще продължим да душим.

— Доскоро.

Импелитери изключи радиостанцията и се огледа за Спърлинг. Забеляза го наведен да оглежда дупките от куршуми, оставени в Ямата.

— Шоу и Мейсън отпрашват. Боже мили, виж само размера на тия шибани дупки!

— АК — четиридесет и седем, дори компактните патрони са с размер колкото половината ти пръст. Това е много стомана. Движи се със скорост над шестстотин метра в секунда — каза Спърлинг. — Ударът е опустошителен. Виждал ли си някой улучен от такъв куршум?

— Не.

— Могат като нищо да отнесат темето на черепа ти. Правят ти дупка колкото юмрук.

— Без майтап?

Спърлинг стоеше сред Ямата и оглеждаше дупките, които сякаш бяха навсякъде. После вдигна глава и погледна към горния етаж на сграда А, после към горния етаж на сграда Г.

— Имали са двама стрелци. По един от всяка страна.

— Нима?

— Тези щурмови оръжия изстрелват малко над десет патрона в секунда — промърмори на себе си Спърлинг.