Издърпа колана от полата на Джъстин и стегна глезените й с него. После отстъпи назад.

— Така. Да не се опиташ да направиш някоя глупост, докато си върша работата.

Арчи се отдръпна от нея и се скри в сянката на горящата свещ. Тя не чу шума от отваряне или затваряне на врата, но усети, че е напуснал стаята.

Веднага се изправи в седнало положение и се добра до стената. Така успя да оправи полата върху бедрата си и да се облегне на стената. Сгъна крака и седна на една страна, мъчейки се да не притиска отеклите и болящи я части на тялото, където Арчи я бе ритал.

Усилията й обаче се оказаха безполезни. Ръцете й бяха завързани на гърба в неудобно положение и болката пронизваше цялото й тяло. Дясното й око беше съвсем отекло и затворено, челюстта я болеше, а най-лошото бе, че заради отока и съсирената кръв в ноздрите й беше почти невъзможно да диша нормално с чорапогащника, натикан в устата й.

Тя се огледа наоколо. Единствената мебел в стаята беше някаква дървена маса до стената.

Задърпа ръце, но веднага усети, че не й стига дъх. Обхвана я паника. Усети нужда от повече въздух и задиша на пресекулки. Започна да кашля, задави се. Задушаваше се. Отчаяно се помъчи да вдиша през ноздрите, усети как сърцето й заби учестено и започна да губи съзнание.

Не можеше да се остави да умре по този нелеп начин.

Мобилизира цялата си воля, концентрира се, наложи си да се успокои и да възстанови що-годе нормалното си дишане, като поеме леко въздух през запушения си нос.

Тя захапа найлоновата тъкан в устата си, разшири ноздри напук на болката и си каза, че няма да позволи на това животно да я надвие. „По-бавно… Съсредоточи се… Да не си посмяла да му помогнеш да те пречупи.“

И Джъстин впрегна цялата си воля, за да се защити от болката и страха. Решително напълни дробовете си с въздух, малко по малко, след което го изпусна силно през ноздрите си, от които изхвърчаха съсирена кръв и слуз. Олекна й и тя опита пак, усещайки секрета по устните и брадичката си. „Добре — каза си, — добре. Нека само да се опита да ме изнасили.“

После си припомни един съвет за такива случаи. Беше насъбрала достатъчно страх в себе си, за да й помогне да изпразни пикочния мехур и дебелото си черво, ако онзи звяр й се нахвърли. Да видим дали ще му хареса, когато ми посегне следващия път.

Замайването и паниката й заглъхнаха, но тя продължи да се бори за въздух, като хапеше и стискаше синтетичната материя, напъхана в устата й. Всяко движение на челюстта й причиняваше непоносима болка, но тя продължаваше. Успя да я събере на плътна топка и я избута в единия край на устата си. Отвори си малка пролука и хрипливо засмука въздух.

Главата й започна да се прояснява. Силата и решимостта й нарастваха с всяка изминала секунда. Настрои съзнанието си за битка. Когато й налетеше щеше да използва дългите си силни крака. Или главата си, или раменете, или зъбите, ако съумееше да освободи устата си. Щеше да го изрита безмилостно и или да го надвие, или да го вбеси дотолкова, че да я убие. Вече беше изтърпяла достатъчно. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че няма особен шанс срещу него. Но не можеше да е сигурна. Може би това, което всъщност искаше, бе да го провокира да я убие. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Изведнъж Джъстин чу странен шум навън в коридора — шум от плискане и разливане, и въпреки счупения си полузапушен нос, успя да долови миризмата на бензин и още нещо.

През този последен час, който Лойд Шоу прекара, агонизирайки мислено в патрулната стаичка в участъка, той ту се бе молил, ту бе ругал. Или ругатните, или молитвите помогнаха, или пък стана чудо, но отговорът дойде от само себе си. Или може би като следствие от рутинната къртовска полицейска работа.

Ако някой имаше заслуга, то тя принадлежеше на Уолтър Уонг.

Защото той беше прекарал толкова много време в Седемдесет и трети участък, че всеки тук знаеше, че работи върху случая „Ню Лотс“. Някъде около два часа през нощта, един детектив на име Джон О’Дуайър нахлу в малката стая с къс хартия в ръка.

Когато Шоу го видя, отначало си помисли, че са го изпратили, за да си искат стаята обратно. Той се стегна в очакване на този последен удар под кръста.

Но О’Дуайър просто ги попита:

— Момчета, някой от вас да иска да говори с един човек от онова място, „Ню Лотс“?

— За какво? — вдигна глава Шоу.

— Не знам. Някакъв старец е на телефона. Бил там по време на пукотевицата от колите. Човекът настоява да говори с някого.

— Нападението с колите?

— Да.

Шоу почти беше готов да каже на О’Дуайър да предаде на човека, че ще му се обади, ако прецени за нужно. Но реши, че ще е по-просто да вдигне телефона и да го направи.

— Добре, прехвърли ми го.

— Той е на трета линия.

Шоу натисна мигащия бутон.

— Тук е детектив Шоу, с какво мога да ви помогна?

— Казвам се Уилямс. Живея тук, в „Ню Лотс“.

Тишина.

— Да. Има ли някакъв проблем?

— Ами, вижте, аз вършех една работа за един от хората, които отговаряха за нещата тук.

— За кои неща?

— Нали се сещате. Продажбата и прочее.

— Продажбата?

— А-ха.

— За какъв вид работа става дума, господин Уилямс?

— Е, нищо незаконно, нали разбирате. Не беше разнасяне и продаване…

— За прах ли става въпрос?

— Точно. Не съм си цапал ръцете с тази работа.

— А какво точно сте правил за него?

— Ами, нали разбирате, плащаше ми и аз му правех разни услуги.

— Така. Значи, вие сте работил за него. И той ви е плащал.

— Но тази работа приключи.

— Да.

— Та си помислих, че и вие можете да се възползвате от услугите ми.

Шоу придърпа стола си.

— Ами сигурно можем. Но не съм толкова сигурен какво точно предлагате?

— Детектив Шоу ли казахте?

— Да. Лойд Шоу.

— Вие ли сте старшият?

— Да, господин Уилямс…

— Белилката. Викат ми Белилката. Предполагам, че е зарад бялата ми коса.

На Шоу му се дощя да изкрещи. Какво искаше този изкуфял старик? Но нещо в гласа на Уилямс, мъдрият тон или по-скоро старческото му хитруване, го възпря. А и фактът, че звучеше трезво и предпазливо, събуди интереса на Шоу.

— Значи отдавна живеете там?

— Да, така е.

— Предполагам, че сте видял какво ли не.

— Виждам почти всичко, което си струва, детектив Шоу.

— Това ли сте осигурявал на твоя работодател? Информация.

— Да, точно така.

— И за кого по-точно работехте?

— Ами, нали разбирате, не е за по телефона. Главният им, нали се сещате.

— Да не е Арчи? Арчи Рейнолдс?

— Е, не бих казал да, но не бих казал и не. Нали разбирате…

Шоу изведнъж се усети, че заговори по-бързо.

— И него вече го няма наоколо, за да се ползва от услугите ви?

— Не съвсем.

— Белилката, ако имаш информация за продаване, купувам я!

— Ще обсъдим ли цената?

— Купувам я! Не се притеснявай за цената. Ще останеш доволен от нея. Гарантирам ти го. Но нямам време да го обсъждам сега. Какво знаеш за Арчи Рейнолдс?

— Знам къде е.

— Сега?! Знаеш къде е той в момента?

Шоу вече се бе изправил на крака.

— Къде е, Белилка?

— Ами, виждате ли…

— Господин Уилямс, давам ви тържествената си мъжка дума, ще се погрижа за вас. Повярвайте ми, кажете ми и то веднага!

Уолтър се надигна. Шоу вече беше бръкнал в джоба си за връзката ключове от колата на Де Лука.

Тържественият глас на стария благодетел отекна в слушалката.

— Той е в „Ню Лотс“. Преди малко влезе в сграда Д, преди около петнадесет, двадесет минути. Това е последната сграда, нали знаете. Единствената, която все още е в предишния си вид.

— Преди двадесет минути?

— Ами, аз се опитвах да се свържа с някой…

— Сам ли беше?

— Не. Беше малко тъмно. Не можах да различа точно кой беше с него, но ако трябва да предполагам, бих казал, че беше онази жена, която ръководи центъра от другата страна на улицата. Нали разбирате, дъщерята на полицейския началник. Не знам дали го знаете.