— На мен не ми ли се полага сън?

— Ти спа снощи. Видях те да напускаш. Прибра се вкъщи и спа, нали?

— Да. Цели три часа.

— Ти си млад. Три часа са много нещо. Сигурно щеше да се чувстваш по-добре, ако се беше наложило да останеш буден.

— Не и аз.

— Пий кафе. Вземи илачи. Направи каквото искаш. Мамка му, Уолтър! Свърши каквото ти поръчах.

— Добре.

— Окей. И не забравяй за нас петимата.

Шоу прекъсна линията, преди Уолтър да успее да протестира.

Отпусна се в креслото пред прозореца, гледащ към открит паркинг. Не беше кой знае каква гледка, но според стандартите на Манхатън всяка гледка, различна от вентилационна шахта, си е направо лукс.

Апартаментът на Шоу заемаше половин етаж от преустроена сграда за ателиета. Беше го съградил от нищо, след като го купи, преди цените да скочат до небесата. Беше живял в един квартал без съседи в продължение на десетина години и се бе оказал един от „щастливците“. Разполагаше с пространство и светлина. Шоу си имаше и съпруга, но самата мисъл да я завари в апартамента го ужасяваше. А сега, след като беше изпитал неистово желание към Джъстин Бъртън, мисълта да се разправя с Джейн му се струваше още по-непоносима.

Шоу разбираше, че каквото и да се случи между него и Джъстин, вероятността то да продължи във времето, бе нищожна. Но също така разбираше, че ако зависеше само от него, той не би сложил край на връзката им. Признаваше пред себе си, че докато Джъстин Бъртън го желае, той самият щеше да я желае. И щеше да продължи да я желае, дори и когато тя го напуснеше.

Защо рискува? Видът и тялото й бяха достатъчен мотив и стимул. Но в нея имаше и нещо повече. Шоу желаеше жената, скрита зад тази външност. Жената с този умен, всепроникващ поглед. Жената, която можеше да тръгне напред с изправена глава и да се отнася с него като с равен, без притворство, без квалификации. Шоу не знаеше дали тази способност произлизаше от средата, в която бе израснала, но тя бе причината да желае Джъстин Бъртън до полуда.

Което означаваше, че Шоу трябваше да се оправи веднъж завинаги с Джейн и да не оставя нещата да се проточват. Независимо дали връзката му с Джъстин Бъртън щеше да продължи, или не, Шоу разбираше, че е дошло време да скъса излинялата нишка, свързваща го с Джейн. Вече се беше примирил. Съзнаваше какво го заплашва. Ако имаше време само за една жена в живота си, то това със сигурност беше Джъстин Бъртън.

Най-трудният момент бе настъпил. Знаеше, че повече не може да отлага. Да позволи връзката му с Джейн да се протака само за да не му се налага да води битка заради жилището в Трибека, вече не си струваше цената. Не че такава битка щеше да бъде кой знае колко трудна. Джейн беше вложила парите си и собствеността беше нейна. За Шоу оставаха компенсациите по подобренията и един глок. Ако искаше да спази добрия тон, трябваше да отстъпи.

Тези размисли не оправиха киселото му настроение.

Шоу седеше там, взирайки се навън, все още усещайки мириса, вкуса, допира на Джъстин. Мислеше за неочаквания обрат, настъпил в живота му, знаейки, че нищо нямаше да излезе, докато продължаваше да се занимава с Арчи Рейнолдс и Де Лука.

Де Лука… Мрачното му присъствие бе надвиснало над Шоу. Не можеше да отлага повече разговора с него. А на всичкото отгоре Шоу наистина се чудеше какво ли щеше да си позволи да каже Де Лука по телефона за комплекса „Ню Лотс“, за Арчи Рейнолдс и за убийците мюсюлмани.

Шоу пъхна нова касета в касетофона си и го свърза с малко устройство, което позволяваше да се записва направо от приемника.

Първият звук по телефона беше ръмженето.

— Конклин.

— Шоу.

— Задръж.

— Добре.

Разбраха се.

По телефона се чу гласът на Де Лука.

— Шоу?

— Да.

— Какво става, мамка му?

— Точно каквото вие казахте…

Де Лука го прекъсна.

— Не ми казвай какво съм казал, кажи ми какво става.

— Гоним Сините тапи. Снощи спипахме един от хората им, моите заклещват втория.

— Намерили са го. Мъртъв е.

— О, добре. Значи сме елиминирали двама от главниците. Чух, че хората от участъка са спипали и третия. Четвъртият е загинал при онзи пожар в сервиза. Днес погваме втория ешелон. Щом с нас са братята мюсюлмани и редовите ченгета, за два дни нищо няма да остане от Сините тапи.

— Да, а какво става с номер едно?

— Кой, Арчи Рейнолдс ли?

— Отговори на въпроса ми.

— По следите му съм. Той е следващият. Свършено е с него.

— Не се гъбаркай с мен, Шоу! Искам това час по-скоро да приключи. Докладват ми, че снощи самият ад се е отворил там.

— Това си е една истинска, шибана война, шефе! Какво очаквате да стане? Никой не спи, никой не отстъпва. Минал е само ден и половина, за бога!

— Приключи въпроса. Не искам да получавам повече нито един шибан доклад, че на това място се е стреляло. Хвани тоя тип! Веднъж завинаги.

— Да.

— И стой настрана от жената, мамицата ти! Нямаш работа там.

— За какво говорите?

— Знаеш много добре за какво говоря.

— Ако сметна, че може да ми даде информация, ще й задавам въпроси.

— Няма! Тя е извън твоя периметър. Изобщо не си го помисляй.

Щрак.

Шибаният му Де Лука!

Той изключи касетофона и добави поредната касета към колекцията си. Всъщност Де Лука не беше казал нищо уличаващо. Дори не беше споменал името си. Но Шоу го беше хванал да говори по тема, с която не желаеше да бъде свързван. И това беше нещо.

Шоу изключи полицейската радиостанция, телефона, всичко, освен бипъра, който се надяваше, че изобщо няма да го събуди. Умираше за един душ, но реши да си го спести за след съня.

Затвори очи и в главата му веднага закръжи гъмжило от образи: карабината на Елард Уоткинс трещяща над главата му, кървящият Мейсън, Арчи, изпразващ куршуми в тялото на Рахман, улици в хаос и пламъци, Джъстин гола, седяща в леглото си и гледаща го право в очите, Уолтър, взиращ се в компютърния екран, пустите, опожарени улици на Браунсвил, пълни с дрога, болка и отчаяние, онова безкрайно гробище… Цялата гибелна, безмерна гмеж от всичко това… Неусетно се унесе и заспа.

Лойд Шоу спеше дълбоко. Уолтър Уонг работеше. Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг наблюдаваха и чакаха. След като Кралица Марго ги разбуди, те паркираха в една пресечка западно от фирмата за транспортно обслужване, с лице към входа. Улицата в Източен Ню Йорк изглеждаше мрачна, въпреки че слънцето най-сетне бе успяло да пробие облачното небе. Разкъсани найлонови торби за смет, счупени стъкла и вестници се валяха в канавките, по тротоара, навсякъде. Въпреки че беше едва април, стръкове трева бяха поникнали през изпочупените тротоарни плочки, по опустелите улици. Вляво от тях една дълга тухлена стена, осеяна от край до край с врати и прозорци, заемаше по-голямата част от карето. Вдясно от тях половината каре беше запълнено от порутени, триетажни жилищни сгради. Върху останалата част от терена имаше празен парцел, обрасъл с изсъхнала миналогодишна трева и бурени, раззеленили се храсти и боклук.

Те наблюдаваха и чакаха.

Дрогирана курва, толкова мършава, че дори широкият суичър не можеше да скрие кокалестото й тяло, заведе клиента си в празния парцел. Двамата се скриха сред храстите и сметта. Нито Импелитери, нито Спърлинг искаха да си представят какво прави тя там, за да изкара пари за поредната си доза кока.

Импелитери погледна часовника си. Единадесет без малко. Бяха чакали почти два часа. Той прецени, че може би е все още твърде рано да се появят наркодилърите.

Точно в този момент едно новичко синьо БМВ спря на светофара само на половин кола дължина зад тъмносиния шевролет на Импелитери.

Той беше прехвърлил пачка снимки на криминално проявени типове и арестанти през последния час. Вече бе запаметил физиономиите на момчетата от Сините тапи, които преследваше. Фирмата за транспортно обслужване се намираше на еднопосочна улица, така че колите трябваше да минат първо покрай колата на Импелитери, за да стигнат входа.