— Извинявам се.

— Добре тогава — каза Шоу.

Той кимна на Импелитери. Ченгето се поколеба за миг, след което пъхна един от пистолетите в колана си и отвори вратата, без да сваля очи и дулото на втория пистолет от главата на Юсеф.

Мюсюлманите бавно пристъпиха към изхода. Юсеф се изниза последен. Импелитери задържа пистолета си насочен в главата му през цялото време, но Юсеф дори не мигна. Когато дребният мъж стигна до вратата, Импелитери само му кимна, сякаш искаше да му каже „Ще те застрелям тутакси“.

Юсеф излезе и примката, стегната около врата на Шоу бавно се разхлаби. Но думите на Юсеф продължаваха да пулсират в съзнанието му: „Виж своите и ще разбереш…“.

Трябваше да е много трудно за Арчи Рейнолдс да намери жилището на Джъстин Бъртън. Ала той го намери още при първия опит.

След като застреля Рахман, Арчи накара Реджи Шантавия да го откара на една тиха уличка в Куинс, откъдето открадна хонда сивик. Избра я, защото не биеше на очи. След което просто се върна в Браунсвил и паркира на едно място, откъдето можеше да вижда добре входа на Центъра. Въпреки цялата полиция, линейки и суматоха, никой не го забеляза. Седеше приведен в шофьорската седалка, взирайки се малко над волана в очакване, и наблюдаваше, като убиваше времето си в мисли къде ли би могла да живее тя. На Страйвърс Роу в Харлем? Или в някой от кварталите за средната класа в Куинс като Сейнт Олбънс, например?

Нищо по-лесно нямаше от това да засече Джъстин. Трудно беше човек да пропусне четиримата мъже, които я придружаваха. Единият от тях определено привлече вниманието му. Останалите трима носеха костюми. Само той беше облечен в черни джинси и тъмнокафяво кожено яке. Същият, който беше стрелял по него и Реджи.

Арчи замалко да промени намеренията си тук, на място. Всъщност, дори беше измъкнал беретата, стартирал двигателя на хондата, опитвайки се да прецени най-добрия начин да се приближи до тоя тип с якето и да му пусне един в главата. Ченге, помисли си Арчи. Шибаните ченгета сега бяха комбина с мюсюлманите. Шоу беше тръгнал към колата си сам. Арчи беше почти сигурен, че ще може да се справи с него и да се измъкне, преди останалите да забележат, че ченгето е паднало. Беше включил хондата на скорост и слезе от бордюра, но в последния момент удари спирачки. Необходимостта да удари по женската надмогна желанието му да застреля ченгето.

Арчи бе изчакал форд тауруса на Джъстин да потегли, последван от необозначена полицейска кола. Беше ги проследил от безопасно разстояние през Истърн Паркуей, после по експресното платно и през бруклинския тунел Батъри. Когато тя се отклони от магистралата Уест Сайд и пое по малките улички на Уест Вилидж, Арчи вече се усмихваше кисело. Виж ти, шибаната кучка го раздава в този шикарен квартал на бели юпита.

По улиците на Уест Вилидж имаше предостатъчно места за паркиране до осем часа заранта. Арчи плъзна хондата в едно от тях, докато Джъстин паркираше своята кола на открит паркинг на Уошингтън стрийт. Детективът, който се возеше с нея, я придружи до немаркираната кола. После я откараха по протежение на едно късо каре до наскоро реставрирана сграда на Хорейшо, между Уошингтън стрийт и магистралата Уест Сайд. Място, твърде претенциозно наречено комплекс „Уест Коуст“, все едно че мрачната магистрала Уест Сайд представляваше крайбрежна линия.

На Арчи дори не се наложи да напусне колата си, за да види къде я отвеждат.

Един детектив я придружи вътре в сградата. Другите двама бяха останали навън в колата, паркирана до бордюра.

Арчи трябваше да признае, че мястото изглежда подходящо за такава личност. Чернокожа жена като нея със сигурност не би издържала в квартал като Гринич Вилидж. Маршрутът до центъра й в Браунсвил беше прост. Стига да имаше пари да живее тук. Арчи си помисли за това, докато излизаше от хондата.

Той се приближи до жилищната сграда, после внимателно я обиколи, оглеждайки всички входове. Вдигна глава нагоре към няколкото осветени прозореца, като се чудеше кой ли от тях е на Джъстин.

После забеляза няколкото бара по Уошингтън стрийт близо до жилището й, които все още бяха отворени и въртяха добър бизнес. Наблизо, на Гейнсвурт стрийт, среднощното заведение за хранене „Флорънт“ привличаше клиенти чак до ранните утринни часове. Точно на ъгъла срещу сградата й, един отворен двадесет часа в денонощието магазин за деликатеси беше непрекъснато пълен с клиенти. А към четири часа заранта, когато всички барове затваряха, месарският пазар, само на едно каре оттук, отваряше и започваше работа.

Този квартал не спеше.

Арчи трябваше само да продължи да се движи, да се превърне в част от потока будни хора и нищо нямаше да се стори необичайно на детективите, паркирали пред жилището на Джъстин, дори ако преминеше през парадния вход на сградата.

Той прояви дързостта да мине два пъти покрай входа, докато съставяше плана си. Също така и покрай служебния вход, близо до пресечката. Пазачите на Джъстин изобщо не му обърнаха внимание. Дори не го забелязаха, когато се спря на Уошингтън стрийт, преценявайки, че сигурно ей онзи прозорец на осмия етаж, единственият останал да свети в този час на нощта, принадлежи на тази кучка Джъстин.

Едва след като вратата се затръшна след Юсеф и останалите, Импелитери и Спърлинг прибраха оръжията в кобурите.

Както обикновено, последната дума беше на Импелитери.

— Задници — процеди той.

Спърлинг отново се отпусна на стола си. Шоу завъртя глава, мъчейки се да се отърси от напрежението. Импелитери остана до вратата, все още превъзбуден от срещата, неспособен да се успокои.

Шоу погледна часовника си.

— Момчета, вие след Реджи Шантавия ли тръгвате?

Въпросът съсредоточи вниманието на Импелитери към същинската им работа. Той също погледна часовника си. Беше почти три заранта.

— Мда. Моментът изглежда съвсем подходящ за това. Поспахме цял час, преди да се обадиш.

— В участъка?

— Да. На никой от нас не му се прибираше вкъщи. Писна ни да се прибираме и да излизаме. Ти какво ще правиш?

— Ще се опитам да разбера какво имаше предвид този скапаняк с това „Виж своите…“.

Импелитери и Спърлинг пробваха първо на адреса в Бронкс, защото Реджи беше натрупал повече талони за паркиране там. Обиколиха квартала, оглеждайки за джипа, но не го забелязаха на никоя от околните улици. След един час напразно търсене, прекъсвано от яростните ругатни на Импелитери, те подкараха обратно към Бруклин и се насочиха към Форт Грийн. След пет минути обикаляне около жилищния комплекс „Уолт Уитман“ го забелязаха. Веднага биеше на очи.

Импелитери го посочи пръв. Не беше паркиран до пожарен кран или пред входа на безистен, а посред вътрешния двор на комплекса.

— Боже мой, би ли допуснал, че тоя побъркан скапаняк паркира ей така, съвсем на открито.

— Да — отвърна Спърлинг.

— Хората наоколо би трябвало да знаят на кого е тази кола. Иначе казано, нещата трябвало да са пределно ясни. Тоя тип трябва да има ужасяваща репутация.

Спърлинг присви очи.

— Предполагам. — После попита Спърлинг: — Смяташ ли, че кафявото мамче, което го е приело да живее тук, ще й стиска да влезе и да го направи?

— Някои от тези домовладелки не си поплюват.

— Да-а, повечето от тези дебели мамчета знаят как да се оправят.

Импелитери прикара шевролета до тротоара и намести колата така, че да блокира изхода от вътрешния двор.

— Е, ще го чакаме ли? — попита Спърлинг.

— Не, мамка му. Няма да чакам тоя задник да се събуди…

Импелитери излезе и се зарови в багажника, докато не измъкна един железен лост, след което се отправи към джипа.

На горния етаж, в претъпкания апартамент с една спалня, Реджи Шантавия, Дарлийс, тяхното бебе и петгодишният й син от друг мъж кротко спяха. Децата — на едно легло, Реджи и Дарлийс — на друго. Всички в една стая. Оставаше много време, докато се събудят, беше едва пет часът заранта. Дори женският питбул на Дарлийс спеше свит върху купчина мръсно пране, струпано в ъгъла на тясната, разхвърляна спалня.