Сините тапи не изненадаха Шоу. Всичките бяха съдени престъпници. И всичките се чувстваха задължени да упорстват и да отказват всякакво сътрудничество.

От първата група Шоу веднага отхвърли двама, поколеба се относно третия, после отхвърли и него и избра другите трима.

След като направиха избора си, Шоу, Спърлинг и Импелитери се събраха отново във временния офис.

— И така, ето какъв е следващият ни ход. Завеждаме тия тъпаци в Централата. Там има един добър помощник районен прокурор, който днес е старши и с когото мога да се разбера. Той ще ни сътрудничи. Кабинетът му е в Централния регистър. Той ме попита дали можем да си свършим нашата работа там, което мен ме устройва. Отвеждаме ги поотделно, откарваме ги там, регистрираме ги, след което се съсредоточаваме върху следните трима — Марвин, Джейкъбс и Мичъл.

— Ей, човече, аз трябва да се преоблека, да хапна, да се посъвзема. Има ли някаква възможност да поспим? — попита Импелитери.

— Преоблечи се, докато чакаме транспорта за арестантите. Нали си взе чисти дрехи?

— Не. Никой от нас не си е ходил вкъщи откакто започна всичко това.

— Майната му. Купи си две ризи на път за Централата. Преоблечи се в някоя гардеробна там. Вероятно ще ти остане време да дремнеш малко, докато говоря с моя шеф.

— Това място е същински лайнарник.

— На мен ли го казваш?

— Доскоро. Хайде, Джеймс.

Импелитери и Спърлинг се изнизаха. Шоу се обърна към Уолтър, чийто азиатски тен беше придобил зеленикав оттенък. Очите му се бяха скрили зад двете цепки. Шоу прецени, че му остават може би два-три часа, преди да грохне.

— Как сме, Уолтър?

— Идеално.

— Добре. Докъде стигнахме с недвижими имоти „Арбър“?

— Очаквам да получа данни за всички имоти, които те стопанисват. Правя проучване на по-важните им обезщетения и дела. Братовчед ми действа по това в отдел „Сгради“.

— Какво знаем за корпоративната им структура?

— Съдружие с цел придобиване и стопанисване на недвижими имоти.

— Искам имената на всеки съдружник или акционер.

— Акционери няма. Само съдружници са.

— Тогава на всички съдружници. Всеки, който има финансов интерес. Всеки, който изкарва пари чрез това дружество.

Уонг сви рамене.

— Не знам. Има милион начини да се вземат пари от едно място. И милион повече, ако е съдружие.

— Разбери кой е вътре, кой прибира парите. Добери се доколкото можеш повече информация.

— Това може да отнеме цяла вечност. Търсиш ли някого специално?

— Да. Комисар Бъртън, всеки член на неговото семейство, включително дъщеря му, Джъстин Бъртън, жена му, братята му, другите му деца, всеки, който е свързан с него. И Де Лука. Албърт Дж. де Лука и всеки, свързан с него.

— Мамка му, ти си луд бе, човек! Хора като тях…

— Да. Именно хора като тях. Обърни този камък и виж какво ще изпълзи изпод него.

Уолтър се извърна към клавиатурата си. Възможността да разкрие нещо за шефа на полицията и за шефа на детективите сякаш го изпълни с нова енергия. Разбираше не по-зле от Шоу предимствата, които щяха да получат, ако успееха да достигнат до такава информация.

Когато Шоу напускаше офиса на екипа, той видя как Уолтър набираше някакъв номер на клетъчния си телефон с лявата ръка, докато с дясната местеше мишката по екрана. Беше направо виртуоз.

Шоу тъкмо излизаше през вратата, когато Уолтър му подвикна:

— Ей, да не забравиш!

— Какво?

— За оня Марвин. Елис Марвин.

— Какво за него?

— Мисля, че той е братът на оня, дето го намериха с куршум в главата по-рано.

— Какво?

— Марвин и Марвин. Едно и също име. — Уолтър се зарови сред купчината хартии на бюрото си. — Проверих. Те са братя.

— По дяволите!

На Шоу му беше убягнало, но на Уолтър, въпреки че бе потънал в мъглата на смъртната умора — не. За малко щеше да пропусне да му го изтъкне. Щяха да го пропуснат.

Шоу порови сред хартиите на Уолтър, докато не намери доклада, документирал намирането на трупа на Малкия Марвин. Беше в оригиналната папка на Де Лука. Куршумът! Имаше нещо необичайно в куршума.

Той запрелиства страниците и намери доклада на съдебния лекар. Бинго! Бяха пуснали куршум 22-ри калибър в мозъка на Джеймс Марвин. Двадесет и две му се беше сторил твърде малък калибър за стрелец от гангстерска банда. Девет милиметра, 45-ти калибър, да — по-големи оръжия бяха вече на мода. Но кой беше пуснал това малко куршумче?

Ново прелистване на документи насочи Шоу към първата престрелка в комплекса „Ню Лотс“. Един от охранителите на МС-2 беше застрелян в главата. И ето, да, същото. Калибър 22.

Никой не беше поръчвал сравнителен анализ на куршумите, доколкото знаеше Шоу, но не му трябваше специална експертиза, за да стигне по-далеч в предположенията си. Вече знаеше кой беше застрелял Джеймс Марвин — Малкия. Вече знаеше, че ще намери Арчи Рейнолдс.

— Хей, Уолтър!

— Какво?

— Добра работа.

— Благодаря.

Шоу не смяташе, че Уолтър, какъвто и гений да беше, изобщо си даваше сметка какво мисли той за него. Щеше да му го обясни по-късно.

Последният разговор на Арчи с Уилямс Белилката стана по телефона. Когато Арчи му позвъни от стаята си в хотел „Виста“, той знаеше, че ще бъде самоубийство да го посети лично в „Ню Лотс“.

— Старче?

— Да.

— Какво те забави толкова да отговориш на скапания телефон?

— Едва го чух, шефе. Тук е пълно с ченгета, врява и какви ли не глупости.

— Да, к’во става? Никой не ми отговаря оттам.

— Изглежда се опитват да разчистят „Ню Лотс“ днес, Арчи.

— Кой?

Белилката се затътри към прозореца. Кабелът на телефона в кухнята му едва стигна до онзи, който гледаше към Ямата. Той погледна към кипящата долу дейност и започна да описва ситуацията на Арчи.

— Дворът гъмжи от тия мюсюлмански фукльовци — охранителите. Изсипа се и цял отряд ченгета, които влизат и излизат непрекъснато. Една част от тях са тежковъоръжени, явно са от Отдела за борба с масовите безредици. Жилетки, големи пластмасови щитове и прочее. Долу, в Ямата, са паркирани и линейки. Прилича на истинска война, само дето никой не стреля.

— К’во правят ченгетата?

— Влизат и излизат, пречкат се на всички.

— Звучи като погром в панделата.

— Предполагам.

— Нищо няма да им помогне. Няма начин да имат заповеди за обиск на всички тези места. Напълно незаконно е. Никой не могат да арестуват по този начин.

— Да, ама виждам няколко души с белезници.

— Някой от моите хора?

— Ако изобщо тук има твои хора, бих казал, че лесно излизат. По един или друг начин.

— Все едно, едва ли много от тях са останали вътре. Да са намерили някои от скривалищата ми?

— Не мога да кажа. Изглежда са се поразтършували тук-там.

— Изглежда с бизнеса ми там е свършено.

— Така изглежда.

— Майната им!

— Има ли още някой от твоите хора тук?

— Ти си от моите хора, Белилка. Още си там, нали?

— Да, Арчи, още съм тук.

— Сбогом, старче.

Арчи затвори.

Белилката бавно остави слушалката на вилката. Знаеше, че няма да види повече Арчи Рейнолдс. Вероятно нямаше повече да види когото и да било от бандата на Сините тапи. До ушите му беше стигнала приказката за Уоткинс Гирата, за Реджи Шантавия и за Мелвин Браун. Останалата част от бандата се спасяваше кой както свари.

Хлапетата из целия комплекс врещяха: „Пет на нула, пет на нула“. Заклещени между ченгетата и мюсюлманите, със Сините тапи в „Ню Лотс“ беше свършено. И Арчи беше приключил с Белилката.

Старецът въздъхна, изтри с ръка умореното си лице и продължи да прави това, което беше правил винаги. Да седи вътре и да наблюдава света отвън. Как щеше да се оправя сега без парите на Арчи?

Май всичко всъщност се свеждаше до парите. Пари за дрога или пари за ядене, или пари за наем. Кой щеше да плаща сега на Белилката, за да наблюдава? Кой щеше да го подпомогне да се храни по три пъти дневно, вместо по един? Или да си плати телефона следващия месец? Или да му даде пари за прилични обувки, когато дойде следващата зима? Ами ако вдигнат наема, след като оправят това място? Тогава колко? Кога? Кой?