Шоу изтича пред тях и отвори задната врата на колата. Напъхаха Рахман на задната седалка. Кръвта му продължаваше да изтича.

Детективът се качи зад волана и подпали двигателя, включи сирената и мигащия буркан на покрива. Мейсън си проби път с рамо до предната пътническа седалка и Шоу потегли бързо, понасяйки се по Бушувик авеню, когато първата пожарникарска кола вече се приближаваше с вой.

— Това беше истинска лудост! — изрева Шоу към Мейсън. — Шибано безумие!

Орестъс Мейсън отвърна с пъшкане. Шоу извърна поглед от улиците, хвърчащи покрай него, и погледна Мейсън. Забеляза, че лицето му е изкривено от болка и че стомахът и скутът му са прогизнали от кръв.

— Мейс? Ранен ли си?

— Да.

— Мамка му! Къде?

Шоу се пресегна и го докосна по рамото.

Мейсън натисна с дясната си длан раната, докато се подпираше с лявата на пулта.

Колата подскочи върху капака на канализационната шахта и той простена от болка.

— Скапано! Много ли е лоша?

— Не знам. Подгизнал съм от кръв до чекмеджетата и адски боли.

— Кой е най-прекият път до „Кингс Каунти“?

— Завий надясно по Ностранд, ей там, после наляво по Ню Йорк.

— Кой те улучи? Оня скапаняк на мотора ли?

— Не. Оня идиот пръскаше патроните ей така. Проклетите куршуми хвърчаха навсякъде. Не, онова копеле Арчи ме улучи, когато се опитах да стрелям по него в прохода.

— Мамка му! Мислиш ли, че си му пуснал куршум?

Мейсън поклати глава.

Шоу удари волана с юмрук.

— Мамка му!

— Рахман непрекъснато повтаряше „Хванете Арчи“, „Хванете Арчи“. Това ми повтаряше непрекъснато, когато ти тръгна след него. Ти удари ли го?

— Може и да съм го улучил — отвърна Шоу. — Изпразних всичко, което имах по него, но бягах, и той също бягаше. Ще е истински късмет, ако съм го ранил. Той успя да се добере до колата си.

— Разбрах.

— Зелен джип чероки, паркиран зад дома на Рахман.

— Реджи Шантавия.

— Да. Импелитери беше прав за колата. Типът излезе от нея и започна да гърми. Аз бях свършил моите. Трябваше да се скрия. Арчи се добра до колата и край.

Мейсън само поклати глава. Нямаше какво друго да каже. Шоу се извърна и погледна бързо към Рахман Х. Той все още дишаше, но на пресекулки, с хрипове. Той се пресегна и го сграбчи за рамото.

— Недей да ми умираш, по дяволите! Недей да умираш, мамка му, Рахман! Ще стигнем там само за няколко шибани минути.

Очите на Рахман бяха затворени. Дрехите му — прогизнали от кръв.

— Само да посмееш да умреш, мамка му, ще те изхвърля в канавката!

Шоу изсвистя твърде бързо на завоя, блъсна се в бордюра, направи бърза маневра и се понесе с пълна газ по улицата.

— По-бавно, по дяволите! Ще ни убиеш, преди да сме стигнали — изръмжа Мейсън.

Той забави малко, но не за дълго. Нищо не можеше да го спре. Знаеше, че сега единственият начин да отложи смъртта и да победи болката, беше да бърза. Да се понесе бясно напред. Да надбяга тъмнината, теглеща Рахман към смъртта. Да изпревари болката, измъчваща Мейсън.

Шоу искаше да се добере до лекари, и то веднага. До доктори, до сестри, до лекарства и системи за кръвопреливане, до помощ.

Спирачките изскърцаха пред прага на Спешно отделение толкова рязко, че колата замалко щеше да връхлети през люлеещите се врати на приемната.

Шоу вдигна високо значката си и зарева заповеди, но болничният персонал не му обърна внимание. Кръвта, лееща се навсякъде, говореше по-силно от всичко, което Шоу можеше да им каже.

Санитари извадиха двамата мъже от колата, поставиха ги на носилки и ги вкараха в Спешното отделение за по-малко от две минути.

Екип от лекари и сестри тутакси се зае с Рахман, докато една сестра и ординатор подкараха Мейсън към друга импровизирана зала.

Шоу изгледа как лекарският екип и сестрите обкръжиха Рахман в привидната бъркотия. Една от сестрите започна да реже с ножица окървавените му дрехи. Лекар напъха кислородна тръба в гърлото му, други забиха интравенозни игли в ръцете му, увиха бандажи под налягане около краката му, забиха спринцовки в тялото му. Мърдаха, бутаха, тикаха, режеха, пробиваха си път сред другите, крещяха заповеди непрекъснато и реагираха на заповедите на другите, и също като Шоу, бързаха, бързаха, сякаш само скоростта на действията им можеше да изпревари смъртта, посягаща да отнесе Рахман.

В тези действия нямаше и помен от изящество. Беше битка, сражение, ураган от медицински средства, противодействащи на коварните смъртоносни малки куршуми, изстреляни от пистолета на Арчи Рейнолдс и разкъсали плътта на Рахман.

Шоу си проправи път сред суматохата, опитвайки се да намери Мейсън. Раненият му партньор беше седнал на едно легло в другия ъгъл на Спешно отделение, отделен от коридора със завеси. Сестра и ординатор му помагаха да свали окървавените си дрехи. Мейсън не им позволяваше да ги разрежат. Нямаше ателие за химическо чистене в Ню Йорк, което да може да изчисти толкова много кръв от нечии дрехи, но Мейсън не искаше да позволи на когото и да е да му реже дрехите.

Детективът се погрижи за вещите на партньора си Мейсън. Сгъна ризата му, панталоните и сакото, така че нищо да не изпадне от джобовете. Пристегна с оръжейния колан вързопа с дрехи и закопча кобурите на пистолетите му.

Засега все още никой не беше научил за престрелката, но Шоу знаеше, че щом веднъж мълвата плъзне, ще ги връхлети вълна от полицейско нахалство и върху него ще се изсипе лавина от въпроси. А Шоу не искаше това да се случи.

Да се погрижи за личните вещи и дрехи на Мейсън, беше единственото, което Шоу можеше да направи в момента за ранения си партньор. Докато го откарваха, Шоу му каза:

— Успокой се, Мейс, не се тревожи. — Даде си сметка, че думите му прозвучаха някак безполезни и безсмислени.

В този момент видът на Мейсън напълно отговаряше на неговите петдесет и няколко години. Очите му бяха хлътнали и наситенокафявият цвят на лицето му беше станал пепелявосив. Изтощението като че ли го беше поразило отведнъж. За миг ужас обзе Шоу. Ами ако не успееха да спрат кръвоизлива? Ако сърцето на Мейсън вземе, че не издържи на стреса и шока? Какво, по дяволите, щеше да прави, ако Мейсън умреше?

— Мамка му, мамка му! — изруга гласно Шоу. „Престани да мислиш какво ще стане с Мейсън. Помисли какво ще правиш с Арчи Рейнолдс“, каза си накрая той.

Проправи си път обратно към изхода и се приближи към колата. Прибра вещите на Мейсън в багажника, след което започна да звъни. Първо вдигна под тревога Конклин и му каза, че трябва да възпре обичайното разследване, което щеше да се разгърне веднага, щом болницата докладва за огнестрелните рани на Рахман и Мейсън. Конклин каза „Ще се погрижа за това“ и затвори телефона.

После Шоу се свърза с хората от екипа си. Използва клетъчния телефон, както и радиостанцията, звънеше, пращаше им съобщения по пейджърите, търсеше ги в ефира. Трябваха му всички. Трябваха му Импелитери, Спърлинг и Уонг. Искаше ги в болницата, въоръжени. Веднага.

Лойд Шоу намери чакалнята на етажа на спешната хирургия и седна да чака вест за приятеля си, Орестъс Мейсън.

Веднага щом седна в тихата зала, отзвук от изстрели на карабина и пистолети, и гледки на горяща джамия изпълниха съзнанието му, редуващи се с въображаеми картини на изпънати на операционните маси тела, окъпани в сюрреалистична луминесцентна светлина. Доктори, които режат и бъркат в кървавата, разкъсана плът и търсят куршуми.

Но скоро изплува смътният силует на Арчи Рейнолдс. Не преставаше да му се привижда тъмната, слаба фигура, бягаща пред него. Усещаше рамото на Арчи под дланта си. Всъщност, беше успял да го докосне. Беше го видял. Беше го хванал, макар и за няколко кратки мига, беше попаднал в обхвата на оръжието му. Най-после знаеше как изглежда този мерзавец, кой е. Шоу го искаше. Искаше го отново в ръцете си. Представи си как сграбчва Арчи за гърлото, удря лицето му, докато юмрукът му не започва да чупи кости, блъска го, докато очите му не хлътват навътре в черепа, след което извива ръцете му и му щраква белезниците толкова бързо и толкова стегнато, че онзи изкрещява от болка.