Само да му щракне белезниците веднъж. Само да го спипа, преди някой да го е спрял. Да го хване, преди да успее да стреля по него и да го застреля собственоръчно. Да измъкне Мейсън от болницата и да натика Арчи в затвора, преди Албърт де Лука да го разкара и да каже, че се е прецакал и да го хвърли в друг ад.

Антъни Импелитери и Джеймс Спърлинг намериха Шоу в коридора до чакалнята на хирургическото отделение да смуче възкисело кафе, изчаквайки вест за Мейсън и Рахман. Уолтър Уонг все още пътуваше насам.

Шоу им разказа какво се беше случило. Импелитери закрачи из помещението, бълвайки ругатни и заплахи как щял да избие до крак Сините тапи. Спърлинг се настани на един разнебитен, изпоцапан стол и заби поглед в празното пространство.

— Мразя болниците — промърмори само той.

Някъде около десет минути след пристигането им клетъчният телефон на Шоу иззвъня. Беше Джъстин Бъртън.

— Шоу?

— Искам да поговорим. Имам нужда от теб тук.

— Къде?

— В моя център.

— Ти още си там?

— Върнах се. Нали ми каза, че мога да ти се обадя? Трябва да поговоря с теб.

— Какво се е случило?

— Моля те, сякаш адът се е отворил! Можеш ли просто да дойдеш тук?

— Виж, един от хората ми беше застрелян и аз…

— Какво се е случило?

— Той е добре. В болницата „Кингс Каунти“ е. Чакаме.

— Наблизо сте. Можеш ли да дойдеш тук? Само за няколко минути.

— Тази гадост няма край — каза Шоу на останалите. — Вие останете тук, докато ви съобщят как е Мейсън. Ще се опитам да се върна, преди да е излязъл от хирургията.

Шоу забеляза мигащите полицейски буркани, обкръжили центъра на Джъстин, от три пресечки разстояние. Не си позволи да разсъждава какво ги беше докарало тук. Паркира извън кордона на полицията и линейките, оставяйки буркана си да мига.

Видя отвън сградата група униформени ченгета и детективи да оглеждат дупки от куршуми в стените на сградата.

Когато Шоу се приближи до кабинета на Джъстин, позна двама от тримата прикрепени към нея детективи да седят в чакалнята пред вратата й.

— Какво се е случило? — попита единия.

— Пълен ад! Кварталът е побеснял. Ново нападение от кола по улицата пред входа на комплекса. Стрелба напосоки. Някой е обстрелвал това място през цялата нощ. Мюсюлманите са се побъркали. Като че ли всички наоколо са луднали.

— Някой да е ранен?

— Една дама в спалното отделение в дъното на коридора е била простреляна в ръката. Няма да умре от раните си, но плътта е силно разкъсана. Жените вътре са изпаднали в истерия. Не смеят да напуснат, не могат и да останат. Чакаме „Кралицата на Шеба“ да вземе решение.

— Тя как е?

— Никак не е щастлива.

Той пристъпи в кабинета и затвори вратата зад себе си. Джъстин седеше зад бюрото си. Напрежението, изписано на лицето й, й придаваше суровост, но така на Шоу му се стори още по-привлекателна.

— Разбрах какво се е случило — каза той.

Тя впери очи в Шоу, но зад пронизващия й поглед той забеляза, че суровата й маска е донякъде паднала. Това не беше вече самоуверената жена, която бе видял преди малко. Шоу успя да усети жената Джъстин под външността на Джъстин Бъртън — дъщерята на полицейския шеф.

— Лойд, благодаря ти, че дойде. Имам нужда някой да ми каже, че всичко това ще спре. Какво научи? Не мога нищо да измъкна от когото и да било. Трябва да разбера какво става.

— Хванаха ли някои от хората, които са стреляли тук?

— Някакво десетгодишно момче. Мъртво.

— Мъртво ли? Как така?

— Казват, че мюсюлманите са го видели горе на покрива от другата страна на улицата, на една от сградите на „Ню Лотс“. Стреляло е оттам. Подгонили го. Казват, че побягнало и паднало. Чух един от униформените полицаи да споменава, че вероятно са го хвърлили от покрива. Намерили са пистолет до трупа му.

— Боже мили!

Шоу премести стол до бюрото на Джъстин и седна. В мига, в който се приближи достатъчно, тя стисна ръката му и попита:

— Какво, по дяволите, да направя, Лойд? Не мога да ги оставя да си развяват коня. Не мога да позволя да ме прогонят. Кажи ми какво да направя?

Той постави ръката си върху нейната и се опита да говори спокойно.

— Не го преживявай толкова, Джъстин. Това е само, само…

— Само какво?

— Виж, ти трябва да…

— Тази нощ те стреляха из целия квартал. Какво прави този човек? Ще го залови ли някой най-после? Ще го спре ли? Ти не можеш ли?

— Слушай, Джъстин, той просто се опитва да тероризира хората. Това са глупости. Пълни дивотии. Това, което прави… да раздава патлаци на десетгодишни, говори за отчаяние. Неговите главорези изглежда са се разбягали. Тази вечер хванахме един от тях. Хората от участъка са подгонили друг. Краят наближава.

— И за това използва деца?

— Те му струват по-евтино. По-малко вероятно е ченгетата или мюсюлманите да ги спрат, като ги видят. Съжалявам, знам, че изглежда безумно…

— Трябва да спрем това, Шоу! Опитах се да говоря с баща ми. Той няма да дойде тук. Каза, че не може да си позволи да фаворизира квартала. Каза, че правят всичко, което е по силите им, но никой не може да ми каже нищо. Не знам дали баща ми наистина прави нещо, или просто е толкова безпомощен срещу цялото това безумие, колкото всички нас.

— Не е безпомощен. И ти не си му се обадила, за да разбереш какво прави полицията. Сама разбираш, че всеки, който се е забъркал в това нещо, не е на себе си. Попитала си го, защото си имала нужда от…

— Още нещо. Баща? Не. Просто от някой.

— Да. Ти трябва да се прибереш у дома, Джъстин. Махни се оттук. Поспи малко. Изчакай до заранта и тогава се заеми да преместваш тези жени оттук. Дотогава всичко ще свърши, надявам се.

— Надяваш се?

— Да, надявам се да хвана Арчи Рейнолдс.

— И кога ще стане това?

— Скоро. Повярвай ми, ще стане скоро.

Джъстин извърна поглед.

— Това е лудост. Пълно безумие — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Шоу.

— Тогава разкарай хората си оттук.

Тя се обърна към Шоу и почти изкрещя:

— Не мога да преместя толкова лесно четиринадесет жени и единадесет деца за един ден! След като говорих с теб, не се върнах в Манхатън. Върнах се тук и събрах жените. Казах им да не се тревожат, че от утре ще започна да търся друго място. А после, преди още да са си легнали, стрелбата започнала. Сега те са по-изплашени от всякога. Страх ги е да напуснат. Смятат, че в мига, в който излязат от тази сграда, някой ще ги застреля. Страх ги е и да останат и да бъдат застреляни през прозорците, докато се крият тук. Не им е мястото тук, Шоу. Какво да правя? Ако оставя центъра отворен, всичко това ще продължи. Ако го затворя, те печелят. Не мога да гарантирам безопасността на хората тук.

Джъстин говореше толкова рязко, обсебена от гняв и страх, че Шоу се отказа да й отговоря. Пресегна се, хвана я за рамото и я разтърси леко, за да я накара да спре.

Разтърсването я спря за миг и й даде възможност да се съвземе. Но мълчанието позволи на чувствата й да вземат надмощие. Тя издърпа лицето си от Шоу и брадичката й затрепери. Шоу забеляза как една сълза се плъзна от крайчеца на окото й.

Изпълнена с решимост, тя се изправи, стегна се, отстъпи настрани от Шоу и бързо изтри очи. Не искаше да плаче пред него.

— По дяволите — промълви тя. — Какво предизвиках!

Шоу стана и пристъпи към нея.

— Джъстин, недей. Не си го предизвикала ти.

Тя се обърна към него. Усетила загрижеността и добротата му, пристъпи и непресторено сложи ръце на раменете му, сякаш искаше да му благодари. Положи глава на гърдите му и въздъхна.

— О, Господи — отрони тя. Вече се беше предала. Остави напрежението, умората и страха да изплуват на повърхността и даде воля на сълзите си. Позволи на чувствата да се излеят от нея, скрила лице от очите му.

Той я задържа, нежно потупвайки я по гърба. Почувства се неловко, без да е сигурен какво точно трябва да направи, но напълно сигурен, че е готов да направи за Джъстин всичко, което можеше.