Рахман се обърна, за да огледа още веднъж, за последно стрелците си, но тясното, неосветено стълбище беше твърде тъмно, за да се види нещо, освен неразличимите им, слели се със сенките силуети. Най-сетне реши, че са готови, след като чу и последният от мъжете да зарежда патрон в цевта.

След като пистолетите прищракаха, Рахман ги поведе бавно нагоре по стълбите. Насочи се към четвъртия етаж, но докато той и стрелците му стигнат до площадката на втория, бученето на кръвта в ушите му попречи да чува добре прокрадващите се стъпки на онези зад него. Кръвта тътнеше в тъпанчетата му не само заради това, че се изкачваше нагоре по стълби. Последният затворнически лекар беше нарекъл това „хипертензия“.

— Какво е хипертензия? — го бе попитал Рахман.

— Свръхнапрежение или казано иначе — краткотрайно повишаване на кръвното налягане.

Поредните отровни думи на белия дявол, с които се опитваше да го омаломощи. Рахман бе пренебрегнал съветите на доктора, точно както беше пренебрегвал и мнението на всички други затворнически доктори, които го бяха преглеждали по време на пребиваванията му из цялата затворническа система на Ню Йорк — в „Синг-Синг“, „Атика“, „Райкърс“, и все така назад във времето, чак до Центъра за задържане на малолетни в Спофорд, в който бе попаднал на шестнадесет години.

Сега Рахман си спомни думата „хипертензия“. Повишено кръвно налягане. Нямаше нужда от доктор, за да му казват, че животът в един нюйоркски затвор причинява не просто напрежение, а свръхнапрежение. Това, което изпитваше сега в тъмнината, с петимата стрелци, следващи го плътно, с автоматични оръжия, притиснати до бедрата, с ръце на перилата, изкачващи се предпазливо по тъмното стълбище, готови да извършат това, което се канеха да извършат… надминаваше всякакво напрежение.

Рахман си представи някой от онези доктори да стои сега тук до него, знаейки какво предстои да става. Представи си как стомасите им ще се свият и зъбите им ще затракат от напрежение. Рахман също така си представи как някой от стрелците му се препъва в някое от шибаните невидими стъпала и пръстът му се свива на спусъка, и каза наум на въображаемия доктор: „Ще видиш ти едно напрежение, ако вземе, че стане. Не само напрежение, ами кръв ще се лее в «Ню Лотс».“.

Рахман изтласка всички тези мисли от ума си и се съсредоточи върху методичното изкачване на невидимите стъпала, бавно, внимателно, нагоре и нагоре, зървайки от време на време по малко светлина, процеждаща се през открехнатите врати към коридорите на всеки пореден етаж.

Още няколко стъпки и Рахман се озова зад вратата към коридора на четвъртия етаж.

Внезапното му спиране накара стрелеца точно зад него да се блъсне в гърба му. За миг онзи си помисли, че се е ударил в самата врата. Сто и пет килограмовата фигура на Рахман не помръдна и на сантиметър.

— Внимавай — процеди той.

Колоната спря без повече гафове и застана в реда, който Рахман беше определил — първо той с неговия 50-калибров магнум. После трите тек 9. И най-отзад двата глока.

Вътре в коридора, на около шест метра от стълбището, един мъж на име Елис се шляеше до един от малкото работещи асансьори в целия комплекс от пет сгради. Елис принадлежеше към бандата пласьори на първокласен кокаин, сложила ръка на „Ню Лотс“ преди четири месеца. Бандата се наричаше „Сините тапи“ заради цвета на капачките на шишенцата им с кока. Тъкмо те бяха изпотрошили всички лампи в коридорите и по стълбищата на сградите. По-малко светлина означаваше повече ужас за онези, които трябваше да преминават по коридорите на „Ню Лотс“. Колкото по-уплашени бяха хората, толкова по-лесно беше за Сините тапи да контролират района. Освен това, тъмнината означаваше, че ченгетата няма да си пъхат много носовете из коридорите на „Ню Лотс“.

Елис беше избран за тази работа заради едрото му туловище. Дори да го застреляше някой, той беше толкова голям, че щеше да прегради вратата към апартамента с коката.

Рахман застана в тъмното и зачака търпеливо. Той знаеше, че Елис стои пред двата празни апартамента, използвани от Сините тапи. Единият бе за продажба на праха, другият — място за дрогиране.

Той също така знаеше как действат Сините тапи. Полицейският натиск и жестоката конкуренция бяха натикали по-голямата част от бизнеса с продажба на дрога на закрито. Просто беше по-безопасно и по-лесно да се продава вътре, вместо навън, на улицата. По улиците около петсградния комплекс дебнеха само агенти, които посочваха на клиентите пътя към главния вътрешен двор, известен като Ямата, където членове на бандата ги изпращаха на свой ред към едно от петте фоайета на първите етажи. Оттам купувачът взимаше асансьора до указания му етаж, с парите в ръка. Вътре в „Ню Лотс“ никой не можеше да си бърка в джоба. Клиентът връчваше парите на Елис, който ги пускаше в една цепнатина във вратата на един от апартаментите. След което отвътре подаваха съответното количество прах.

Рахман знаеше всичко, което можеше да знае човек за Сините тапи и бизнеса им. Знаеше точно къде да постави други шестима от хората си, навън, така че да могат да покрият всички от вражеската банда, работещи в комплекса, в Ямата и във фоайето.

Малко остава, каза си той, часът наближава. Задиша дълбоко и равномерно, надявайки се най-после кръвта да престане да пулсира в тъпанчетата му. За стотен път си представи разположението на двата апартамента. Апартаментът за продажбите от две стаи, немебелиран, ако се изключат двата стола и масата. В стаята зад предната врата — двама въоръжени Сини тапи, пазещи входа. В съседната стая се намираха тезгясите, долапите с торбички и може би някой дежурен, който да изтича за допълнително количество, ако се наложи.

Следваше пушалнята, съседната врата до тази на апартамента за продажби — тъмна стая, изпълнена с гадна, задушлива миризма. Единственото подобие на мебел вътре беше някакво разнебитено старо канапе, домъкнато тук от улицата, използвано от улични псета и бездомници, за да спят на него. Прозорците на този апартамент никога не се отваряха. Рахман сбърчи нос при мисълта за вонята, с която знаеше, че е наситено това място, задушаваща смесица от горящи песъчинки кока, кисела човешка пот и изпражнения от тоалетната, която никой не си правеше труд да почисти. Не беше се опитвал да пресметне колко ли хора би могло да има вътре. Те не го интересуваха.

Една от обитателките, похабена жена със стъклен поглед, която пушеше без прекъсване почти от две денонощия, работеше в бърлогата за дрога. Някога на млади години, преди да загуби девет килограма от теглото си и зъбите й да се разклатят до един, кожата й да добие тинест цвят, а косата й да заприлича на мръсна кафеникавосива вълна, тя беше привлекателна млада жена. Дори в тази нощ тя някак си успяваше да докара усмивка на устните си, но не това беше главната атракция. Главната атракция беше разкопчаната й блуза и липсата на сутиен под нея.

Беше свършила парите в един момент от пиршеството и продължи да финансира навика си, предлагайки орален секс за пет долара. Мушкаше се на колене между краката на всеки наркоман, който й позволеше и оставаше коленичила така, галейки бедрата му, усмихвайки му се и оголвайки гърдите си, за да може лесно да ги гали, докато тя леко обхващаше гениталиите му и нежно шепнеше полагащите се в такива случаи цветисти сексуални подкани, молейки го междувременно за нейните пет долара, описвайки какво точно ще му направи и колко гот ще му бъде, и колко го иска в устата си. Оставаше ги да сграбчат гърдите й и да стискат връхчетата им, колкото и да я болеше. Всичко, което можеше да ги задължи. Искаше им само по пет, а някои от мъжете я избутваха настрана, след като злоупотребяха с нея толкова дълго, колкото тя или пък те самите можеха да издържат. Но други й даваха пари. Кога по пет, кога по един долар. И щом изсмучеше достатъчно, за да събере поредните десет долара, тя ги превръщаше в прах и засмукваше лулата с кока с ужасяваща страст.