На отсрещната страна на улицата Арчи приключи с телефонните обаждания и пристъпи към Оскар, който стоеше на прага на пивницата и наблюдаваше ченгетата и медицинския персонал. Застана до кръчмаря, който следеше спокойно сцената отвъд улицата.

— Мързеливи шибалници! Като че ли там няма нищо друго, освен мъртво месо. Никой не му пука да побърза да откара ранените в болницата.

Арчи се върна в кръчмата.

— Окей, Оскар. Ще ида да дремна малко в склада. Когато дойде Реджи, кажи му да ме събуди около обед. Направи ни сандвичи. И никакви колбаси и сирене. Искам пуешко с пшеничени хлебчета. Разбра ли?

— Да.

Оскар са върна на бара, чудейки се как шефа му може да спи след всичко станало.

Арчи се извърна през рамо и му извика.

— И днес няма да движим нищо, освен бакалски стоки, разбра ли?

Оскар вече беше напъхал запаса кокаин на прах в тайника в пода зад бара. Знаеше, че скоро тук щяха да се изсипят ченгета и да задават въпроси, ако не за друго, то поне да пият кафе. Когато си представеше ченгета в кръчмата, Оскар получаваше киселини в стомаха. Той се пъхна под бара и затърси шишенцето с пепто-бисмол.

Рахман не изявяваше по-голямо желание да разговаря с полицията, отколкото Оскар. Той стигна до мястото, където стояха двамата му охранители, и им махна с ръка да го последват. Отведе ги настрани, при Ямата. След като останаха сами, той ги наблюдава няколко секунди, за да прецени в каква степен двете нападения в движение им се бяха отразили.

Единият от охранителите, нисък, набит младеж, едва осемнадесетгодишен, стоеше прегърбен, забил поглед в земята и пъхнал ръце дълбоко в джобовете на униформеното си яке на служител на МС-2. Не показваше външни признаци на страх, но Рахман почувства, че ако имаше възможност, щеше веднага да се махне от „Ню Лотс“ и никога повече нямаше да се върне.

Нито един от двамата не беше мюсюлманин. Бяха просто чернокожи мъже, търсещи някаква работа. От „легитимните“ хора, които Рахман използваше в своя редовен охранителен бизнес.

Рахман стоеше близо до тях, за да може да им въздейства със силата на физическото си присъствие. Не толкова здравото мускулесто тяло на Рахман ги плашеше, колкото изражението му. Той винаги изглеждаше готов за мигновен светкавичен удар или изстрел. Когато не гледаше някого, ръмжеше. Заговореше ли, първо се постараваше да прикове поглед в този, на когото говореше.

Докато Рахман стоеше пред тях, на никой от двамата охранители и през ум не му минаваше да избяга.

Той им заговори, но се съсредоточи върху по-младия охранител.

— Спокойно, живи и здрави сте. Всичко свърши.

Изчака за отговор, но никой от двамата не реагира.

— Аллах бди над вас. Не ви улучиха. Справихте се, нали? Нали?

Рахман се взря настойчиво в тях, докато не кимнаха.

— Вие бяхте изправени пред злото. Ала Аллах ви защити. Вие сте благословени. Той ще продължи да ви закриля. Направихте добро дело. И доброто ви очаква. Не му обръщайте гръб.

Зъбите на по-младия охранител престанаха да тракат, когато той заговори, но гласът му трепереше от страх. Явно още беше в шок.

— Не мога да се справя, господин Рахман. Моите уважения, но приех тази работа само щот’ мама все ми натяква да си намеря нещо. Знам, не си е мислила, че ще стрелят по мен…

— Всичко свърши — прекъсна го Рахман. — До края на седмицата ще седите в бронирана будка за охраната. Ето там. Зад желязна ограда. Никой няма да може да се приближи до вас, освен ако не натиснете бутона, за да го пропуснете. Ще има и телефон. Телефон за всичко, което може да ви потрябва. Няма да ви се налага да излизате. Тук ще бъдете в по-голяма безопасност, отколкото у дома.

— Ами тогава ще се върна, когато построите оградата и будката — рече другият младеж.

Рахман пристъпи към по-възрастния от двамата.

— Не — изрече категорично той. — Това да го изхвърлите от главите си. Не бива да позволите на злото да ви надвие. Трябва да си спечелите правото да бъдете тук. Ще бъдете защитени и ще получавате чисти честни пари за добре свършена работа.

По-младият охранител погледна към по-възрастния си колега, изчаквайки да види дали ще се осмели да спори с Рахман. По-възрастният обаче се държеше така, все едно че младежът изобщо го нямаше. Той поклати глава и се извърна, без да отговори.

Рахман го остави да се отдалечи, осъзнал, че вероятно вече го е загубил, но не искаше по-младия да се поддаде на страха си.

— Престани да се тревожиш — каза му той. — Ти си под закрилата на правоверни. На мъже, които са готови да дадат живота си заради теб и други като теб. Наши хора. Стрелци. Кой друг ще направи такова нещо за теб?

По-възрастният охранител се обърна към тях и каза:

— Не виждам никакви такива стрелци наоколо.

— Тогава остани тук, изчакай и ще ги видиш. На път за насам са. Остани тук и си върши работата. Не позволявай на враговете да те уплашат и прогонят. Не им позволявай да ти отнемат работата. Обещавам ти, ще бъдеш в безопасност. — Рахман изгледа последователно и двамата. — Идете и застанете ето там, на входа. Поговорете с полицията. Кажете им какво сте видели. А после си изкарайте смяната. Моите хора вече са на път.

Двамата охранители се отдалечиха, изпълнявайки указанията на Рахман. Рахман изобщо не се заблуждаваше, че ще духнат при първа възможност, макар че засега не бяха свалили якетата на МС-2.

Три часа по-късно Арчи Рейнолдс, освежен от дрямката в задната стаичка на кръчмата, довърши сандвича си с пуешко и го поля с последните глътки от половинлитровата кутия бира „Балантайн“.

Седяха заедно с Реджи Шантавия. Арчи се беше преобразил. Върху хубавите си дрехи бе нахлузил комбинезон от онези, които обикновено носят автомобилните механици и куриерите. На главата си бе сложил черна плетена скиорска шапка.

Реджи беше със същите дрехи, които носеше в автосервиза — черна плетена шапка, суичър с логото на „Нюйоркските дребосъци“ и торбест дънков гащеризон.

— Наште момчета готови ли са? — попита го Арчи.

— А… а… дда, Арч.

— Всичко е както казах?

— То… то… точно както ти каза.

— Някакъв проблем вътре?

— Нникакъв. Тези шиб… шиб… шибалници ще се мотаят навън, ние ще, ъъ, правим квот’ си искаме вътре. Две ченгета вътре се оп… опитват да разберат дали някой е видял нещо. Но нищо повече. Ник… никой не ни е проследил.

— Засега поне — каза Арчи. — Окей. Само гледай да сте готови и да сте по местата си.

— Мам… мам… мамка му, мож’ да разчиташ — кимна Реджи.

Измъкна 9-мм „Смит & Уесън“, автоматичен, зареди един патрон в пълнителя и нежно прищрака затвора на позиция.

— Само някой шибалник да се при… при… приближи, ще му пръсна задника.

Докато Арчи и Реджи довършваха яденето си, „Ню Лотс“ почти се беше върнал към нормален ритъм на живот. Спешните медицински екипи бяха напуснали терена, както и повечето полицаи. Наемателите си стояха в жилищата, с изключение на неколцина от по-големите хлапета, привлечени от възможността да станат свидетели на ново насилие. Те стояха на групички край входовете на петте жилищни сгради в случай, че се наложи да се скрият вътре. Повечето от тях наблюдаваха Рахман и двамата му треперещи охранители. За всеки беше ясно, че ако Сините тапи решаха да търсят нови жертви, то мишените им щяха да бъдат Рахман и неговите хора.

Външно, Рахман Абдул Х не издаваше с нищо притеснението си, но всяка минута, през която чакаше да пристигнат подкрепленията, му се струваше като десет. Когато двете коли, пълни с въоръжени мъже от МС-2 най-сетне изскърцаха със спирачки пред комплекса, Рахман дори не въздъхна от облекчение, само отпусна дръжката на своя глок, затъкнат в колана на панталоните му.

Петима стрелци и двама „законни“ охранители с легални разрешителни за носене на оръжие се изсипаха от двете коли на МС-2. Джон Х и трима от стрелците от снощното нападение се бяха върнали с още един колега — Уоли Х, мъж, с вечно изписана на лицето усмивка, породена по-скоро от напрежение, отколкото от весел нрав.