— О, Джейки, би било страхотно… едно младо, горещо, с гладка кожа, страстно черно момиче, сгушено до мен блажено, в някое малко тихо бунгало на Флетбуш.

— Какво блаженство, викаш?

— Блаженство „след като си ме начукал“.

— След като се е посмяла на твоя…

— Ей-ей, никакви расови предразсъдъци, моля те.

— Пък и в този бар невинни жени няма, Шоу. Поне аз не познавам такава.

— Остави ги ти невинните. Достатъчно е да е младо. Младо и хитро. Някъде на двадесет. Да речем, двадесет и няколко. Все тая ми е. Може тридесет. Като Денис.

— О, момче, пак ли с това.

— Ти какво мислиш?

— Де да знам. Може пък и да стане. Видях как ти се усмихна — мило и приятелски. Що не попиташ мъжа й, онзи там, може да няма нищо против.

Щедрият смях на Джейк избоботи отново. Шоу се усмихна, но този път беззвучно.

— Тъжен живот, Джейк. Не е смешно да измъчваш един мъж, на който и без друго не му е лесно.

— Ако толкова го искаш, Шоу, седи си тук кротко и си пий питието със стария Джейк. Аз ще го уредя. Може задникът й да не е толкоз стегнат и да не е с гладка еди к’во си, но ще уредим работата.

— Да бе, с някоя нещастна, провиснала, дърта, сбръчкана жена, с дебел задник, която си престанал да чукаш преди десет години.

— И к’во от това?

Този път и двамата се разсмяха. Но смехът на Шоу бързо заглъхна. Той се пресегна, надигна чашата си от бара и я пресуши. Ледът беше разводнил питието дотолкова, че я нямаше тръпката, но въпреки това го допи.

— Майната му — промърмори той, пресегна се, стисна месестото рамо на Джейк и добави: — Доскоро, голямо момче. И честит рожден ден.

— К’во ти стана бе, човек? Тъкмо започваме.

— Не знам. Нямам сили да кисна тук, да се гъбаркам с теб цяла нощ и да чакам да стане някое чудо. Не ми обръщай внимание. Дебелият ти задник, ще остане тук дълго време, искам да се насладиш на всяка минута…

— Чак докат’ зората пукне, братко.

— Йес, сър, длъжен сте да посрещнете първия ден на новата си рождена година добре напоркан и ухаещ на парфюм, писанка, дим и пиячка.

— Това ми звучи добре.

— Напоследък не го правим толкова често, нали?

— Нямаше още да сме на тоя свят, ако го правехме.

— Точно така. Духни свещта братко и желанието ти ще се сбъдне. Доскоро.

— Добре ли си?

— Да бе, нищо ми няма.

— Знаеш ли точно къде си?

— Мда, и знам как да стигна до дома. Весело прекарване.

— К’во става с онази работа, Шоу?

По дяволите, помисли си Шоу. Защо Стария Джейк реши да го атакува тъкмо с този въпрос, и то изневиделица, точно когато бе понечил да си тръгне.

— Бих казал, че е почти на привършване — отвърна Шоу. — Мирише силно, какво друго да ти кажа?

— Виси, значи.

— О, от една година. Не се безпокой, братко. Пази се, Джейк. Обичам те. Честит рожден ден, човече.

— Благодаря, че дойде да се видим. — Джейк понечи да се надигне от стола си. — Хайде, ще те заведа до колата.

Шоу го бутна назад. Знаеше, че предложението е повече жест от страна на Джейк и не смяташе за редно да го откъсва от купона.

— Седни. Отпусни се. Забавлявай се.

Джейк отново седна и награби чашата си със скоч. Стиснаха си ръцете, без да си кажат нищо повече и тъгата сграбчи сърцата им. Шоу задържа ръката си в лапата на Джейк малко повече от необходимото, след което се освободи от хватката му и се запъти към изхода. Лесно си проби път сред веселата тълпа. Никой не го спря, нито го подкани да остане.

Сам си отвори предната врата и излезе от тъмната улица.

Остана за миг неподвижно, за да може прохладният нощен въздух да прочисти малко главата му, заслушан в приглушения басов ритъм, звучащ откъм бара. Глух смях се процеди през затворената врата. Денис? Сигурно се смее на нещо, което й е казал мъжът й? Шоу чу как ключалката изщрака зад гърба му.

А сега какво, запита се той. Довлякох си задника тук посред нощ. За какво?

Погледна си часовника. Почти три след полунощ. По дяволите, помисли си той. Прибирам се у дома.

Представи си как се пъха в леглото при Джейн. Не изпитваше никаква охота да я събуди и отново да се сблъска със стоманената тишина, която ги разделяше.

Трябваше да си монтира отделно легло. В дъното на жилището. Тц, няма начин. Това само щеше да предизвика открита война. Тя щеше да пусне колелото на развода да се затъркаля, само и само да запази достойнството си. Не, каза си той, просто се прибираш и толкова. Дръж се само откъм своята страна на спалнята, момче. Не му е времето сега да преговаряш за развод.

Беше паркирал на четири-пет преки от бара. След две карета започна да се оглежда за седемгодишния си, тъмнозелен мъркюри, мъчейки се да си спомни къде точно го бе оставил. Мина покрай двама чернокожи, застанали под уличната лампа. Като ги видя, се сети, че е белокож, разхождащ се в беден квартал на чернокожи в три часа след полунощ. Двамата мъже изгледаха Шоу. Шоу също ги погледна за не повече от пет секунди и прецени, че са бачкатори. Сигурно от тези, които се трепят от четири следобед до полунощ, и сега се прибират вкъщи, след късна вечеря или ранна закуска. Не бяха проблем.

Отново се замисли за Джейн и за самотата си, въпреки присъствието й, и за неосъществените си мъжки пориви. Навъси се. А после се намръщи не на шега, когато слухът му долови басовия тътен, който не можеше да се сбърка с нищо друго, и който изглежда беше предназначен изцяло и преди всичко да сплашва.

Шоу се извърна и забеляза колата, тръгнала към него. Дори от разстояние едно градско каре можеше да чуе гръмката музика… Гангстерски рап. С онзи характерен кънтящ и тътнещ бас и гневния, безсмислен речитатив.

Шоу поклати глава. Що за невъобразима идиотщина беше това, по дяволите? Да дъни така, зацикляйки по един и същ начин.

С приближаването на колата музиката загърмя толкова силно, басът забоботи толкова издълбоко, че Шоу направо усети как звуковите вълни завибрираха в гърдите му. Шибана тъпотия, помисли си той.

Колата мина покрай него и три тъмни лица го зяпнаха, провокирайки го да реагира по някакъв начин.

Дощя му се да им изкрещи: „Ей, изключете това шибано парче!“. Не го направи, но думите прозвучаха в главата му. А когато го зяпнаха в лицето, Шоу не извърна поглед, нито сведе очи. Вдигна брадичка и непокорно се втренчи в заплашителните черни лица. А наум си каза: „Да ви го начукам, задници такива“. Посред нощ, сам, по улиците на Флетбуш.

На по-малко от два километра от района, в който Шоу крачеше, взирайки се гневно към отминаващата гърмяща кутия, шестима брадати чернокожи, надянали на главите си плетени шапки, стояха в подножието на тъмно стълбище в сграда „А“ на състоящия се от пет сгради жилищен комплекс, наречен апартаменти „Ню Лотс“, който се намираше на Рокауей авеню, в Браунсвил, Бруклин.

Всеки от шестимата мъже беше заел отделно стъпало. На най-високото стоеше бивш затворник на име Уолтър Харис, който бе сменил името си на Рахман Абдул Х по време на последното си пребиваване в затвора „Осининг“ в северната част на щата Ню Йорк. Приемането на исляма изискваше от него да промени името си и целия си живот.

Петимата мъже, застанали зад Рахман Абдул Х, също бяха мюсюлмани. Рахман знаеше мюсюлманските им имена, но ги възприемаше просто като „стрелци“. Когато Рахман си представяше всеки от тях поотделно, мислеше по-скоро за това как стреляха с оръжията си, отколкото за имената и лицата им. Ефрам стреляше непоколебимо, но винаги потрепваше при отката. Ахман, дребен мъж, прилагаше хватка с две ръце, за да компенсира ниския си ръст. Абдул, Махмуд, Сули… Рахман си представяше всеки от стрелците според начина, по който използваше пистолета си.

Точно тази априлска нощ, Рахман беше снабдил всеки от стрелците с различно оръжие. Тримата, застанали точно зад него, стискаха автоматични пистолети тек 9. Следващите двама държаха полуавтоматични глок 17, калибър 9 мм. Самият Рахман беше единственият достатъчно силен, за да стреля с една ръка, и беше стиснал в десницата си мощен магнум 50 „Дезърт Ийгъл“3. Всички оръжия бяха заредени с нови пълнители. Всеки от мъжете разполагаше и с резервен.