— Шоу! — извика след него Де Лука.

Той се извърна.

— Искаш да вземеш оръжието и значката ми? Само опитай! Давай! Искаше да ти кажа „майната ти“. Е, добре. Майната ти! Майната ви на всички. Вие ще я убиете. Той, ти, всички вие!

Асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Де Лука набута Шоу в клетката, пристъпи след него и изрева:

— Млъкни!

Вратите се затвориха и Де Лука се извърна към него.

— Шоу, ти си прав. Добре, прав си.

Гневът му тутакси утихна.

— Имаш ли нещо, детектив? Някакви следи? Каквото и да е?

— Аз н… Не знам. Може би. Не е много.

Де Лука бръкна в джоба си и извади карта и връзка ключове. Подаде ги на Шоу.

— Колата ми е на паркинга. Вземи я. Картата е пропуск за него. Второ ниво под партера. Мястото е обозначено.

Вратите на асансьора се отвориха. Шоу излезе навън.

— Тръгвай и направи каквото можеш.

— Хайде, кучко! Събуди се!

Арчи Рейнолдс зашлеви Джъстин Бъртън през лицето.

Болката я върна в съзнание. Бодежът, който усети, когато вдиша, я накара напълно да дойде на себе си.

— Ставай, мамка ти!

Арчи я повлече за китката по пода на фургона за химическо чистене и я измъкна на улицата. Тя се пльосна на настилката, натърти бедрото си и ожули коляно.

Той пристъпи към нея и я изрита злобно.

— Казах, ставай, мамка ти!

Едно жълто такси беше паркирано до фургона за химическо чистене, с работещ двигател и отворена задна врата. Джъстин се олюля, мъчейки се да се изправи, но се свлече на колене.

— Ставай и влизай в таксито!

Тя усети как Арчи я изрита отзад и я отпрати към отворената врата. Вдигна ръце, за да омекоти удара, но не можа да предпази лицето си от стоманения ръб. За миг й причерня, после болката я върна в съзнание.

— Лягай на пода!

Преди да успее да се подчини, той я бутна между седалките и затръшна задната врата.

— Стой долу! И не се опитвай да се изправяш или да викаш, мамка ти!

Арчи подкара, а Джъстин остана да лежи по гръб долу, безпомощна над трансмисията на таксито, затиснала вързаните си ръце. Помъчи се да седне. Таксито се натресе в бабуна и тя нададе остър писък.

Изви се леко настрани и изпъшка от болка при следващото друсване.

Чу как Арчи набира номер на клетъчния си телефон. Престана да се бори, легна кротко и се помъчи да чуе разговора.

— Дайте ми да говоря с него! Веднага! — Минаха по-малко от пет секунди, преди да продължи: — Взе ли парите? Добре. Намери ли онова ченге? Добре. Предай му шибаните пари и го подготви. Ще ти кажа къде да ги донесе.

Тя чу леко бибипкане. Арчи бе изключил телефона.

Таксито внезапно сви встрани и спря. Задната врата се отвори.

Първият ритник се стовари в темето й. Последваха още в раменете, лицето и гърдите. С вързани на гърба ръце, беше напълно безпомощна да се предпази.

— Сега ще трябва да научиш един шибан урок, кучко. Ще си седиш на задника кротко и ще си държиш устичката затворена, докато аз не ти кажа да проговориш.

Почти всяка негова дума беше придружена с ритник.

— Разбра ли ме, а, кучко?

— Да, да — изхлипа тя.

— Извъртиш ли ми номер, убивам те на място! Схвана ли?

— Да.

— И само как ще те убия! Ти прецака работата. Заради теб започнаха всички тия говна. Така че млъквай, мамка ти, и престани да шаваш!

— Съжалявам…

— Да знаеш само как ще има да съжаляваш.

Когато Арчи престана да я рита, Джъстин почти бе изгубила съзнание.

— Сега ставай, мамка ти, и седни на задната седалка с наведена глава или ще те пребия до смърт.

Толкова я болеше, че не успя да помръдне.

— Ставай! — изрева той.

Тя успя някак да се намести на задната седалка, сгуши се и се предаде на болката, макар да не смееше да заплаче.

Беше й счупил носа. Дясното й око бе започнало да се подува и да се затваря. Две ребра на гърба й бяха счупени, а челюстта й като че ли беше разместена.

Ако можеше да избира, би предпочела да умре. Но и това нямаше да смири гнева, който предизвикваше у Арчи. Джъстин се бе превърнала в олицетворение на всичко, което той мразеше. Беше чернокожа личност, в каквато той не можеше да се превърне. Беше привилегирована, образована, защитена и с достатъчно власт, за да може да му отнеме всичко, за което се бе борил и за което бе убивал. И отгоре на всичко беше жена.

Арчи Рейнолдс щеше да мрази Джъстин Бъртън, дори и след смъртта й. Щеше да я мрази чак в гроба й, че и в отвъдното.

Високоговорителите във вътрешния кабинет на началника на полицията замлъкнаха, но гласът на Арчи Рейнолдс като че ли продължи да отеква в стаята.

Бъртън бавно остави слушалката и вдигна глава към мъжете, събрани в кабинета му.

Спокойно, все едно че ставаше дума за банални задължения, той зададе въпроси на всеки един.

— Така. Как са организирани екипите ни?

Шефът на отдел „Полицейско разузнаване“, Уолтър Питърсън, веднага му даде отчет. На Де Лука не му убягна, че тъкмо човекът, отговарящ за детективите, допуснали похищението, беше поставен да ръководи операцията.

Питърсън се постара да звучи компетентно.

— Разполагаме с около двадесет екипа с проследяващи устройства, съсредоточени в два пункта. Единият е в Манхатън, другият в Бруклин — кварталите, в които смятаме, че Арчи е изградил мрежата си. Имаме също така около тридесет екипа със скенери, заели позиции по всички главни магистрали, в границите на петте квартала, които се опитват да засекат всяко предаване от клетъчния телефон на похитителя. Всички екипи са координирани с нашите отделения за електронно разузнаване тук. Разполагаме с още хора, готови да се включат на всеки етап от операцията.

— Как е въздушното разузнаване? — попита Бъртън.

— Твърде рисковано е да го използваме. Хеликоптерите се забелязват лесно. По-добре да го издирваме с необозначени коли.

Бъртън посочи с пръст към Де Лука.

— Искам опитен човек от отдел „Тежки случаи“, който да прилича на Шоу. Осигурете ми го. Когато дойде, да е облечен в дрехи, подобни на неговите. Тъмни панталони, кожено яке.

— Той знае как изглежда Шоу, господин началник.

— Той изобщо няма да се приближи достатъчно, за да забележи разликата.

Бъртън се обърна към Рикардо Мендес, началника на техническия отдел.

— Предавателите готови ли са?

— Да, сър.

— Погрижете се човекът на Де Лука да е на линия.

Де Лука престана да слуша, излезе от кабинета, мъчейки се да реши кой, по дяволите, можеше да изпрати на заколение при един психопат убиец.

Шоу паркира скъпата кола на Де Лука на служебния паркинг на Седемдесет и трети участък и взе стъпалата до малкия кабинет на втория етаж по две наведнъж.

Уонг седеше пред компютърния екран, клатеше глава и си мърмореше нещо на китайски.

— Какво имаш? — попита Шоу.

— Мамка му! Тридесет-четиридесет страници боклук.

— Боклук? Какво искаш да кажеш?

— Не знам, форматът на текста пристигна прецакан. Текстът се е слял в един макрос, буквите са се смесили. Пълна каша! — Уонг се извърна към него. — Не знам, Шоу. Опитах се да го преформатирам по три различни начина. Ужасна бъркотия. Може да ми отнеме дни, докато го оправя.

— Кажи му да го разпечата и да го изпрати по факса.

Уонг поклати глава.

— Не знам. Доста е изнервен. Ще се наложи да се върне в офиса си.

Шоу се отпусна в стола и прехапа устни от ярост. Нямаше да си позволи да се развика на Уонг. Нямаше право. Човекът се бе опитал да направи всичко по силите си и продължаваше да прави всичко възможно.

— Не получи ли поне отчасти ясен текст?

Уонг посочи екрана.

— Искаш ли да опиташ да хванеш ти нещо? Ела и виж сам.

Шоу погледна компютърния екран. Виждаха се участъци с думи и редове, други, които мигаха, трети, в които нямаше нищо, освен безразборна смесица от символи и букви, четвърти, които представляваха само цветни ивици…