— И вие смятате да го получите.

— Адски сте прав. Или мислите, че в „Ню Лотс“ има място за тази проклета наркобанда, но не и за мен?

— Не.

— Не, господине, тяхното място не е тук.

— И вие искате това пространство.

— Искам го.

— Не, няма да се предам, за нищо на света?

— Не, няма да се предам.

— Тогава имам само още един въпрос.

— Какъв?

— Колко души смятате, че ще трябва да загинат, преди да го получите?

За първи път през целия разговор Джъстин Бъртън погледна настрани. Но само за няколко секунди. После се обърна и каза:

— Предполагам повече, отколкото мога да си представя. Надявам се на Господ, детектив Шоу, че не сте поредният убиец, когото са изпратили. Надявам се на Господ, че може би ще се окажете човек, който ще направи всичко възможно да не загине никой повече.

— Имате предвид още някой? Вече дванадесет души загинаха тук. Трябва да сте чула какво са направили мюсюлманите вчера в отговор на наркозасадата, нали?

Джъстин не отговори.

— Аз не съм убиец — омекна Шоу. — Но не мисля, че който и да било може да спре това нещо, без да пролее кръв.

— Добре тогава, детектив Шоу, позволете ми аз да ви задам един въпрос.

— Какво?

— Колко още жени и деца ще загинат, ако аз не получа „Ню Лотс“?

След като се раздели с Джъстин Бъртън, Лойд Шоу поговори с тримата детективи, назначени да я охраняват, и се увери, че тя ще бъде под старото наблюдение. Разбираше, че детективите нямат никакво желание да го слушат, нито пък той тях, но искаше да е сигурен, че когато видят изражението му, ще знаят на чия страна е.

Срещата на Шоу с полицейската дъщеря с нищо не подобри настроението му, но определено проблемите му се бяха изяснили. Джъстин Бъртън знаеше какво иска. Акулата също. Тогава какво, по дяволите, искаше той самият? Освен служба, репутация и пенсия?

Отговорът го осени толкова бързо, че той се зачуди дали изобщо е трябвало да си задава този въпрос. Сега, след като беше дошъл в квартала и бе говорил с Джъстин Бъртън, бе видял хората, майките и децата, бе видял семейството, което пристигна на спирката на метрото, забързано да пристигне на време за работа, за да си изкара прехраната, Шоу искаше да сложи край на това безумие.

Когато стигна до източната страна на комплекса, забеляза мюсюлманския охранителен патрул от двама души, който беше срещнал преди това. Запъти се право към тях. Те усетиха, че Шоу е ченге само след пет секунди. Той се постара да им се представи учтиво.

— Извинете, господа, казвам се Лойд Шоу. НЙПУ. Бих искал да поговоря с шефа ви. Той тук някъде ли е?

Вместо да им покаже златната си значка „щит“, Шоу отвори полицейската си лична карта. Изглеждаше по-малко заплашителна. Така в по-малка степен приличаше на обичайното бяло ченге, размахващо символа на властта си.

Шоу застана пред тях, държейки личната си карта, а мюсюлманите останаха безмълвни в очакване да видят дали ще се опита да ги изнудва.

— Първи етаж, сграда А. Офисът ни е там.

— Благодаря.

Вторият охранител посочи към фронталната страна на комплекса, пресечката вдясно.

Когато Шоу се приближи до предния портал, не можа да не забележи отново колко много деца сновяха вътре и навън около комплекса. Бяха вездесъщи. Тичаха наоколо. Провираха се между колите. Мотаеха се из двора. Присъствието им изглеждаше неотделима част от „Ню Лотс“. Той се зачуди защо повечето от тях не бяха на училище. Не знаеше, че училищата в квартала бяха толкова претъпкани, че децата учеха на смени. След обяд повечето от тези, които сега виждаше, щяха да бъдат на училище. Тогава техните приятелчета от първа смяна щяха да запълнят вътрешния двор на „Ню Лотс“.

Двама охранители на МС-2, които пазеха на портала, се погрижиха да погледнат отблизо картата на Шоу, преди да натиснат бутона, който отключи монтираната наскоро триметрова желязна порта.

Застана за миг неподвижен, взирайки се към сградите, съставляващи комплекса — общо пет, подредени в една гигантска буква U. Четирите сгради, А, Б, В и Г, стояха на двойки една срещу друга, а петата, по-голямата, Д — в дъното, перпендикулярно.

Шоу влезе в гъмжащия двор, така наречената „Яма“, чудейки се как никое от тези деца не беше пострадало при двете стрелби от колите по време на засадата. Даде си сметка, че този късмет няма да ги съпътства вечно. Ако тук продължаха да хвърчат куршуми, все едно от тях щеше да пострада.

Намери офиса на МС-2 на партера, който се оказа в общи линии една гола стая. Нищо не омекотяваше сребристосивата като на боен кораб боя и дразнещото флуоресцентно таванско осветление. Мебелировката се състоеше от едно бюро и два метални, сиви сгъваеми стола, както и разнебитена кантонерка. На бюрото имаше един телефон и няколко радиостанции, включени в кутия за презареждане на батериите.

Шоу отново се оказа застанал на прага на нечий кабинет, но за разлика от Джъстин, Рахман Абдул Х не говореше по телефона. Беше коленичил, обърнат с лице на изток, молитвеното му килимче беше опънато под него, с протегнати напред ръце и вдигнати нагоре длани. Молеше се.

Изненада се от собствената си реакция. Молитвата на Рахман го разгневи. Заприлича му на театрална преструвка — лицемерна ломотеща театрална преструвка. Той се загледа в Рахман и си помисли, че този господин тук е шефът на типовете, които са подпалили живи хора и са пребили други до смърт, като са ги захвърлили на открито за назидание на всички. Изглеждаше като проява на абсолютна наглост същият този човек сега да се моли така усърдно.

Рахман изглежда усети присъствието на Шоу зад себе си, както и неговата враждебност, и набързо привърши молитвата си. Шоу изчака, докато мюсюлманинът навие килимчето си. Когато Рахман се извърна, за да дари Шоу със злобен поглед, той се постара да не се впуска в извинения, че е прекъснал благочестивото му занимание.

— Свършихте ли?

— Да. Вие кой сте? Пак ли полиция?

— Казвам се Лойд Шоу. НЙПУ. А вие сте?

— Рахман Абдул Х.

За секунда на Шоу му се дощя да го попита за истинското му име, но се сдържа. Отново се вгледа в Рахман и си помисли за онзи автосервиз и седемте купчини човешка пепел и почернели кости.

— Тогава как предпочитате, господин Рахман, господин Абдул или господин Х?

Рахман се вгледа в Шоу, очаквайки да се появи усмивка на самодоволство или какъвто и да е друг знак на неприкрито неуважение.

Шоу запази безизразно изражение, въпреки че изобщо не му пукаше дали Рахман ще си помисли, че го презира. Всъщност, част от Шоу желаеше мюсюлманинът да се почувства засегнат и да се опита да направи нещо. Част от него искаше да се приближи до този едър чернокож, застанал пред него, който се опитваше да го прикове с поглед. Помисли си дали да не го провокира като замахне, или го заплаши, и после да го фрасне с юмрук в гърлото, да опре пистолета си в главата му, да му щракне белезници и да го арестува. Просто да го извади от уравнението още сега. Да разкара поне един от убийците.

Рахман обаче се оказа твърде сдържан и обигран, за да захапе стръвта. Той протегна ръце напред, стиснал лявата си китка с дясната длан, и заговори равнодушно:

— Рахман си е добре.

— Вие ли ръководите охраната тук?

— Да.

— Тогава бих искал да ви задам няколко въпроса. Нещо против?

— Защо надойде толкова много полиция?

— Знаете ли, господин Рахман, обикновено нямам нищо против, когато задавам на някого въпрос и ми отговарят с въпрос. Така се поддържа разговорът. Но да ви кажа истината — не желая точно вие да ми задавате каквито и да било въпроси. Искам само да знам дали ще отговаряте на моите.

— Разбирам.

— Не знам доколко ме разбирате. Дано да разбирате защо полицията е тук. Има твърде много застреляни, обгорели или пребити до смърт хора, нали така?

Челюстта на Рахман се скова, но той успя да запази спокойствие.

— Вече имаше достатъчно много, преди вие да се появите наоколо.