— Съжалявам.

— Вижте, знам, че звучи малко наивно. Но наистина нямах никаква представа.

— Вашите хора би трябвало да знаят с какво точно се занимавате тук.

— Ами ето че вече знаят, нали така? И тъкмо затова сега вие сте тук, нали?

— Аз не съм от разузнавателния отдел.

— А за кой отдел работите?

— Тук съм със специално назначение.

— Каква е задачата ви, детектив Шоу?

— Да прекратя войната между групировките и да се погрижа нищо лошо повече да не ви сполети.

— Разбирам. И как смятате да направите това?

— Като ви помоля да…

— Да какво? Да се прибера у дома и да си пъхна главата под завивките, докато НЙПУ прочисти квартала и той стане напълно безопасен?

— Нещо такова.

— И какво се очаква да правят всички тези жени и деца, които се изсипват тук всеки ден, през времето, докато аз чакам нещата да утихнат? — Джъстин не дочака отговора на Шоу. — Вие наистина ли смятате, че всичко тук ще потръгне, след като направите онова, което смятате за нужно? Вече сте тикнали зад решетките половината мъже от квартала, а тук все още е толкова зле, колкото винаги е било, ако не и по-зле. Какво вие лично смятате да направите, за да промените нещо?

— Ами…

— Доколкото мога да преценя, затварянето на единствените хора, които могат да предложат решение на проблема, е глупаво.

— Имате предвид мъжете от района.

— Да. Мъжете. Как е възможно да се създадат здрави семейства тук, щом няма мъже? Щом ги няма бащите на тези деца? Не всеки мъж в Браунсвил е пласьор на наркотици, който налита на жени.

— А какво да правим с онези, които са като Арчи Рейнолдс?

— Вие ми кажете.

— Да ги затваряме. Това и правим. Пъхаме ги в панделата. За остатъка от живота им, ако е възможно.

— Каква изненада.

— Вие вече май добихте превратна представа за мен?

— Какво виждате, когато погледнете някой млад чернокож? Кажете ми.

— Зависи от младия чернокож, когото гледам. Ей, аз все пак живея в Америка, госпожице Бъртън. Виждам много…

— Много какво?

— Много черни хора. Виждал съм, слушал съм и съм чел, и съм живял, и съм работил с тях. Само затова, че съм ченге, не означава, че не знам нищо за Малкълм, или за Мартин Лутър Кинг, или за Майлс, или за Мингъс, или за Мандела. Или за моя приятел Орестъс Мейсън.

— О, някои от приятелите ви са чернокожи?

— Само тези, чиито фамилни имена започват с „М“. Що за въпрос беше това впрочем? Не е ли малко досадно да смятате, че всеки бял човек, когото срещнете, е непременно расист?

— Не толкова досадно, колкото когато разбера, че е.

Джъстин се облегна назад в стола.

— Знаете ли кое е най-досадното? Непрекъснато да виждаш бели ченгета, които идват в черни квартали под претекст, че ще прилагат закона, и всичко това да завършва с все повече избити или натикани в затвора чернокожи.

— Има твърде много черни хора в Америка, които нямат нищо общо с полицията. Ей, без черните хора няма Америка, но, за нещастие, не цари в Америка мир и причината са някои млади, жестоки, обезумели чернокожи мъже. Не е необходимо точно аз да ви го казвам, нали? Повярвайте ми, госпожице Бъртън, не съм убеден, че всеки един от тях трябва да бъде затворен. Може би поне половината трябва да се озоват в рехабилитационен център или в професионално-учебен център, вместо в затвор. А може би не. Но този тип, госпожице Бъртън, този Арчи Рейнолдс, неговото място е точно в затвора! Той е застрелял от упор двама невинни чернокожи, които са се опитвали да си изкарат хляба, лице в лице, точно на Ню Лотс авеню. Повел е тайфа други младежи, с които е направил засада. Убили са един и тежко са ранили двама. Той е един крайно опасен субект, който е порязал лицето ви и ви е наранил. Нещо повече — щял е да ви убие, ако в пистолета му беше останал още един патрон. Неговото място наистина е зад решетките.

— Е?

По реакцията й не можа да разбере дали беше разтопил леда със своята реч.

— Съжалявам — каза той. — Не знам откъде дойде всичко това.

— Подозирам, отвътре. Може би ви поставям в категория, където не ви е мястото.

— Няма проблеми.

— Сега успяхте да ме разтревожите.

— Какво искате да кажете?

— Накарахте ме да повярвам, че знаете за какво говорите.

Шоу сви рамене.

— Не знам всичко. Но е очевидно, че този тип и членовете на бандата не се колебаят да убиват хора. И той изглежда достатъчно умен, за да може да планира атака, при която е убил трима и е ранил двама, подложил е на терор хората, които живеят тук, и почти е успял да се погрижи и за вас. Никак не е лошо за пет минути работа. Това не ви е някакъв обикновен главорез, пласьор на наркотици. Не е човек, на чиято мушка бих искал да бъда.

— И вие сте сигурен, че той ме държи на мушка?

— Да, сигурен съм. Но дори и да не бях, щеше да е по-добре, ако го погледнехте по този начин, докато тази банда не бъде разкарана оттук.

— Но защо точно мен? „Ню Лотс“ щеше да бъде прочистен и благоустроен с или без моята намеса. Недвижими имоти „Арбър“ притежава тази собственост, преди аз да предприема някакви стъпки.

— Вие знаете това. Но кой е наясно какво си мисли тази наркобанда. И нека да си го кажем честно, компанията с недвижимото имущество е разбрала, че прочистването на мястото ще стане по-скоро и по-сигурно, ако дъщерята на полицейския шеф работи в техния имот. Арчи Рейнолдс също го знае. Освен ако, разбира се, не сме дооценили алтруизма на недвижими имоти „Арбър“ и тяхното чувство за благотворителност, в случай че са готови да отстъпят над двадесет апартамента и приземния етаж на всеки, който изяви желание.

Джъстин се размърда неспокойно. Изглежда болката отново я мъчеше.

— Не смятам, че не дооценявате каквото и да било, детектив.

— Но все пак не отстъпвате, нали?

— Вие имате ли представа какво мога да направя с това място? Мога да осигуря подслон, здравни грижи, професионално обучение, консултантски кабинет за отказване на наркотици, психиатрични услуги. Да измъкна някои от тези жени от тяхната пристрастеност. Да им дам шанс да престанат да продават телата си, да се самоубиват, да провалят бъдещето на децата си. Мога дори да осигуря малко място за клиника.

— Поне да спасите някои, като не можете да спасите всички.

— Точно така. Вчера ни се обади една жена, която каза, че дъщеря й е изчезнала. Двадесет и четири годишна. Но тази жена се тревожеше не толкова за дъщеря си. Тревогата й беше заради четирите деца на дъщеря й. Даде ни адреса й, на улицата точно срещу „Ню Лотс“. Влязохме в апартамента. Две от децата се оказаха заключени в спалнята близо три денонощия, на шест и на четири години. Четиригодишното беше толкова недохранено и дехидратирано, че лекарите се опасяват, че е получило трайни увреждания. И двете деца бяха мръсни и видимо малтретирани. Ръцете на момченцето и пръстите му бяха окървавени, може би докато се е опитвало да отвори вратата на спалнята с удари и драскане. В една кошарка лежеше осеммесечно бебе, голо, затънало в собствените си изпражнения, треперещо. Беше с двойна пневмония, оставено просто така, незавито. Нямам представа дали това бебе ще оживее. Все още не са намерили най-голямото момче. То е осемгодишно. Може би го е взела със себе си на своя наркогуляй.

— Защо?

— За да го използва като разменно средство. Да го даде на наркодилърите наоколо, за да го използват за куриер. Или може би за някаква друга отвратителна цел, каквато би могла да им хрумне. Знаете ли къде се оказа майка му?

— Някъде, където е пушила три дена непрекъснато.

— Някъде ли? Беше точно срещу своя апартамент в „Ню Лотс“, няма и на шестдесет метра от дечицата. Разбира ли някой изобщо колко безумно е всичко това, или аз съм единствената? На вас поне хрумна ли ви колко лесно може да се премахне тази неописуема мизерия тук? — Джъстин махна с ръка. — На мен не ми се налага да излизам извън този комплекс. Разполагам с необходимите ресурси. Мога да направя нещо по въпроса. Хората, които имат нужда от мен, се намират точно тук. Единственото, което ми трябва, е пространството.