— Много ли ви боли?

— Това ли е първият ви въпрос?

— Ами, не изглеждате съвсем добре.

Тя го изгледа за миг намръщено, но гримасата й скоро премина в измъчена усмивка.

— Не съм в идеална форма. Проклетата брадичка ме боли. Утре трябва да свалят конците. Опъват ми кожата. Особено когато се усмихвам. Нещо, което не правя много често напоследък. А когато помръдна ръката си, гърбът и рамото ме заболяват адски.

— Трябва да сложите превръзка през врата, за да обездвижите ръката.

— Видът й не ми харесва.

Шоу си помисли, щом една превръзка я смущава, би трябвало да е съвсем комплексирана от шевовете на лицето си.

— Видът й?

— Бих предпочела да не ми напомня постоянно за онова, което се случи.

— Разбирам.

Пак мълчание. Джъстин Бъртън не се чувстваше задължена да запълва паузите.

— Значи, хм, смятах да ви задам няколко въпроса, които вече трябва да са ви задавали, просто за да ви подготвя малко за разговора, но защо не вземем да ги прескочим и да минем направо на това, което е важно за мен?

— Да, така ще е по-добре. Напоследък не мога да спя добре от раните си и нямам желание да отговарям на още един полицай дали мога да разпозная човека, който премина тук като ураган, след като вие вече знаете кой е той.

— Арчи Рейнолдс?

— Да.

— Познавате ли го?

— Не лично.

— Как разбрахте, че знаем за него?

Джъстин изгледа Шоу, сякаш му казваше не знае ли коя е тя, или просто се прави на глупак.

— Ами, не съм сигурен дали баща ви ви информира за…

— Вероятно не ми казва и половината от това, което знае, но ми каза за този Арчи Рейнолдс.

— Какво ви каза?

— Не е толкова важно. Знам кой е той. Знам много добре какво причинява бизнеса с кока на жените в този квартал.

— И какво е то?

— Деградира ги до равнище, което е трудно да си представите, детектив Шоу.

— И децата им също така, нали?

За миг Джъстин омекна.

— Да. Вие не можете да го разберете съвсем, но те страдат повече от всеки друг.

— Възрастните поне имат избор. Може би не е съвсем реален, но… — Шоу млъкна. — Сигурен съм, че вие знаете повече за това от мен.

— Видяла съм много повече, отколкото би ми се искало. От първа ръка.

— И затова сте тук?

— Затова съм тук, детектив Шоу. Тези жени имат нужда от помощ. Децата им имат нужда от помощ. И аз съм тук, за да им я дам. В момента това тук не е нищо повече от един кратковременен приют за съсипани жени в тежко състояние, но имам намерение да осигуря нещо много повече от това.

— А-ха.

— Единственият начин тези хора да могат да оцелеят, е да им се осигурят пълно здравно обслужване, работа, специализирани съвети, консултации, психотерапия за отказ от дрогата, рехабилитация, подслон. По друг начин просто нищо няма да се получи.

— Звучи амбициозно.

— Така е. Но ако успея да го постигна тук, ще мога да го направя където и да е другаде. Където и да е в града.

— Изобщо не ми се струва, че разполагате с достатъчно пространство за всичко това тук.

— Не разполагам.

— Тогава…

— Къде ще го намеря ли? Това ли искахте да ме попитате?

— Да.

— Къде мислите? Изглеждате интелигентен човек.

— За ченге?

— Хей, познавам някои ченгета.

— И какво ви е мнението за тях?

— Това съществено ли е?

— Не. Просто съм любопитен.

— Ами повечето от тях не ме зяпат така открито като вас.

— Това е, защото са по-възпитани или защото повече ги е страх от баща ви?

— Не знам.

— Може да ви прозвучи неискрено, но съжалявам, че съм толкова нахален.

— Няма нищо. Все пак ме ласкае.

— Радвам се да го чуя. Вие самата гледате хората съвсем открито.

— Опитвам се да вникна в тях. Не ме е страх да ги гледам в очите.

— Е, аз добре ли ви изглеждам?

— Не съм забелязала нещо, което да ме подразни, както обикновено се е случвало досега.

— Поласкан съм.

— Сега, след като и двамата сме вече поласкани, детектив, стигнахте ли най-после до частта, за която всъщност искахте да говорим?

— Почти.

— Аз не разполагам с много време.

— Окей. Колко от апартаментите „Ню Лотс“ смятате да вземете за своя Общински център?

— Благодаря ви, че най-сетне стигнахте до същината. Кой е казал, че смятам да взема част от „Ню Лотс“ за моя център?

— А не смятате ли?

Джъстин замълча, но накрая призна.

— И как ще го отиграете?

— Повярвайте ми, не беше никак лесно. Никога не е лесно. Където и да се опиташ да го направиш, винаги се оказва доста заплетено.

— Не и в задния двор.

— Да. Но този двор тук е толкова лош, че най-накрая взех, че впрегнах всичко наведнъж: политическата, финансовата и общинската поддръжка. Недвижими имоти „Арбър“ се съгласиха да ми отстъпят двадесет апартамента на първия етаж на сграда А. И може би допълнителни офиси някъде из комплекса.

— А-ха.

— Какво трябва да означава това „а-ха“?

— Сега нещата стават малко по-ясни.

— Защо?

— Ами, предполагам, че не е кой знае каква тайна това, че се премествате в апартаменти „Ню Лотс“.

— Не. Не е тайна.

— Следователно можем да приемем, че Арчи Рейнолдс също знае това.

— Защо?

— Защото е дошъл тук, забил е патлак в лицето ви и ви е заплашил.

— Какво? Искате да кажете, че е искал да ме прогони оттук ли?

— Нямаше да му трябва да ви гони, ако ви беше застрелял.

— Тогава защо не го направи?

— В доклада, който прочетох пише, че пистолетът му е бил празен.

— Вижте, останах с впечатлението, че някакви хора го преследваха и той просто избяга оттук.

— Не. Той е дошъл тук преднамерено. Планирал го е.

— Вие откъде знаете?

— Колата, с която се е измъкнал, се е намирала на улицата, минаваща от другата страна на постройките ви. Чакал го е. В докладите се казва, че той е притичал през жилищния комплекс от другата страна на улицата и е излязъл през безистена на Рокауей. Аз току-що минах през този район. Колата не го е чакала там. Вместо това се е намирала чак от другата страна на панелите. Той е знаел къде отива. Точно тук. Подозирам, че ако е имал време да презареди, щяхте вече да сте мъртва.

Шоу погледна Джъстин в лицето. Част от храбростта й като че ли се беше изпарила.

— Къде е била охраната? — попита я той.

— Имам двама охранители. Един за дневната смяна и друг за нощната. Този от дневната смяна беше отишъл да обядва.

— Не, къде са били хората от полицията?

— Мен не ме пазят по двадесет и четири часа в денонощието. Във всеки случай не и до този момент. Баща ми е този, когото пазят денонощно. Аз не искам това. Досега само ме наблюдаваха. А и нямаше признаци, че може да възникне неприятност.

— Не ви е хрумвало, че тук може да възникне проблем?!

Джъстин замълча за миг, след което каза:

— Те ме увериха, че ще бъда в безопасност.

— Кои са ви уверили?

— От компанията за недвижимо имущество казаха, че вземат мерки за сигурност.

— Кои? Мюсюлманите ли?

— Да. Смята се, че са много добри в този бранш.

— Кой точно ви каза, че ще се погрижат за безопасността ви?

— Един човек на име Блум. Леон Блум.

— И вие приехте уверенията му, че всичко ще бъде наред?

— Той изглеждаше толкова уверен…

— Но е сгрешил. Този път мюсюлманите не са могли да изплашат никого. Лошите момчета не са се поколебали да ги нападнат.

— Явно.

— Но вие не сте знаела на какво са способни Сините тапи, затова не сте предупредили охраната да се погрижи за вас.

— Вижте, казах ви вече, че съм плътно охранявана. Баща ми ги изпраща да ме пазят, не е по мое настояване.

— Да, но баща ви не се опитва да организира общински център в жилищен комплекс, който се владее от банда за пласиране на кока, която е във война с една незаконна мюсюлманска охранителна фирма, нали?

Измъчената усмивка на Джъстин отново се появи, но тя бързо я прогони.

— По дяволите! Вече ви казах, че ме боли, когато се усмихвам.