Докато Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг излязат от временния им офис в Седемдесет и трети участък, Импелитери вече бе оформил плана в главата си. Той седеше зад волана на другия шевролет, който Уонг им беше осигурил, и още преди да подкарат от паркинга на участъка, започна да излага пред Спърлинг плана си.

— Спърл, трябва да поговорим — дипломатично подхвана той.

— Хм.

— Е, всъщност не точно. Ти ще слушаш и ще ръмжиш, ако не си съгласен.

— Давай.

Импелитери говореше бързо и караше още по-бързо. Спърлинг не си направи труд да попита къде точно отиват.

— Виж сега, моята гледна точка за всичко това е много проста. Нямам никакво намерение да валсирам по улиците на шибания му Браунсвил в търсене на една тайфа негри, които пробутват прах. Това хич няма да подейства. Секундата, в която белите ни задници лъснат на улицата, мълвата плъзва. Ще духнат още преди да сме завили по пресечката. Адски сигурен съм и че някой тъпак ще гръмне по нас, само за майтап.

— Да.

— Така че имам по-друг план.

— Който е?

— Много се радвам, че ме попита. Предпочитам да ги накараме те да тръгнат срещу нас.

— Под „те“ се има предвид онези типове Сините тапи, които търсим?

— Че кой друг?

— Как си представяш, че можем да го направим? — запита Спърлинг.

— Ще изисква малко тичане насам-натам, но майната му. Ще видиш. Гладен ли си?

— Да.

— Хайде тогава да похарчим едно чипче от джобните си пари.

Импелитери подкара на изток от Браунсвил до един италиански ресторант близо до Акведукт Рейстрак. Импелитери влезе и седна на маса за четирима. Спърлинг зае мястото срещу него и се разположи, без да си прави труда да гледа менюто.

Импелитери напълно пренебрегна факта, че Спърлинг имаше вид на човек, който не яде много. Той си поръча макарони и пържен калмар със сос фра дяволо за начало. После салата. После голяма мръвка печено с допълнителни блюда черно лингуини в сос с чесън и зехтин. Импелитери изпи по-голямата част от бутилката „Кианти класико ризерва“ и приключи обяда с пъпеш и прошуто.

Спърлинг не пи, яде малко и както можеше да се очаква, почти не проговори. Импелитери го остави вглъбен в мълчанието си, докато самият той проведе няколко разговора по безжичния телефон на собственика на ресторанта.

Никой не им поднесе сметка, но Импелитери пусна на масата бакшиш от петдесет долара и се насочи обратно към колата.

— Окей, Спърл, трябва да се отбием на няколко места. Всичко е уредено, остава да подгоним Кило Кралицата.

— Кого?

— Няма значение, ще видиш. Между другото, имаш ли нещо против, че те наричам Спърл?

— Предпочитам Джеймс.

— Какво ще кажеш за Джими?

— Както искаш.

— Окей, Спърл… Майтап бе, Джеймс, значи сега отиваме в моя участък и взимаме една купчина арестантски снимки, които един мой човек от фотографския отдел ни е осигурил. Нищо чудно да съвпаднат с тия на типчетата от списъка на Шоу. После се отбиваме на няколко места и се залавяме за работа.

Импелитери подкара шевролета така, все едно че беше включил сирената и фаровете. Взимаха завоите доста бързо.

Прибраха няколко копия от снимки от участъка в Източен Ню Йорк, после в бърза последователност се отбиха в два бара, билярден салон, козметично ателие, и в един карибско-френски ресторант, обслужван от хаитяни. Най-после намериха Кило Кралицата в задната стаичка на една фирма за товарни таксита на Дюмон авеню, точно на разделителната линия между Източен Ню Йорк и Браунсвил.

Когато се запътиха към офиса на автосервиза, Спърлинг се показа от черупката си, за да попита:

— Сега мога ли вече да науча коя е тази личност?

— Не мога да ти кажа.

— С кила ли се занимава?

— Аха.

— На какво?

— Предимно кока. Но е известна и с това, че разполага с хероин, ако ти потрябва.

— Кила.

— Точно. Не си играе с дребни сделки. Но не и с много големи. Тя е точно по средата.

Импелитери се задържа на прага и предупреди Спърлинг.

— Ей, в случай че изведнъж те обземе необуздан порив да се впуснеш в дълъг разговор, недей. Нищо не казвай, освен ако тя не ти зададе въпрос.

— Окей. Ченгета ли сме?

— Да, по дяволите, ченгета сме. Тя знае кой съм. И още нещо.

— Какво?

— Тя не е съвсем „тя“. Тя е по-скоро „той“.

Единствената реакция на Спърлинг по повод тази специфична информация беше леко повдигане на веждата.

Двамата влязоха на партерен етаж през укрепена с метални решетки стъклена врата, изкачиха се по стълбищното крило и се озоваха в очаквания мърляв, зле осветен и боядисан в мръснобяло офис. Калпаво скована преграда от дърво и стъкло отделяше основната част на офиса от малката приемна пред него. Във външната част на офиса чакаха прави да започне смяната им трима пушещи цигара от цигара шофьори на фирмата, в евтини спортни сака и омачкани панталони. Подписваха се при някакъв мъж от Средния изток с тъмна кожа, който си отбелязваше нещо в работния график. Можеше да мине за всякакъв — от израелец до пакистанец. Имаше вид на човек, който не беше спал поне три денонощия поред.

Друг мургав тип седеше до радиоконзола и крещеше непрестанно в микрофона посоки и адреси. Акцентът му беше арабски.

Тези подробности изобщо не интересуваха Импелитери, нито сърдитите погледи, които го посрещнаха при влизането му. Той почти не забави крачка, само попита:

— Марго?

Пуснаха го през преградата. Спърлинг го последва плътно. От другата страна на офиса двамата преминаха през нова врата, по-яка от тези, през които бяха минали досега. Озоваха се в друг кабинет отзад, почти с размерите на първия.

Всъщност най-необичайното нещо в този офис беше неговият обитател, Кило Кралицата. Дори Спърлинг трябваше да признае, че у Кралицата се долавяше някакво царствено присъствие. Кралица Марго представляваше пищен травестит, навлечен в андрогинна блуза риза от изкуствена червена коприна, достатъчно разкопчана, за да разкрива загадъчната гръд.

Не можеше да се определи ясно дали този донякъде впечатляващ деколтаж беше резултат от силикон, соли, хормони или и трите едновременно. Ансамбълът на тоалета „й“ включваше яркожълти панталони болеро и пантофи от леопардова кожа. Аксесоарите й включваха обици „Гълъбът на Пикасо“, пищни ярки колиета „Марди Грас“ и модни панделки, стратегически поставени по наклепаната й с лак, накъдрена коса. Цветът на косата й сам по себе си беше интересен — уникална комбинация от червеникаво черно, с платинени оттенъци. Гримът включваше подходящо за тоалета тъмно червило, сребрист маникюр, щедро нанесена помада и сини сенки около очите.

Марго всъщност беше едър мъжага от испански произход, дегизиран в хомосексуалната версия на жена, който изглежда се стараеше да уподоби вид на изнежен мъж.

Единственият детайл, който не изглеждаше толкова забавен, беше полуавтоматичният пистолет „Смит & Уесън“, лежащ до телефона, по който Марго говореше на груб испански с подчертано женствен акцент.

Другият обитател на офиса, бодигард с бичи врат, седеше до отсрещната стена. За разлика от Марго, в него нямаше нищо чаровно. Казваше се Бени. Беше облечен в тъмен костюм, плътно впит в натъпканото му със стероиди тяло, черна жилетка и бяла риза с разкопчана яка. Той изгледа Импелитери и Спърлинг така, сякаш му миришеха лошо и беше готов да ги изхвърли заедно с останалия боклук.

Марго седеше до спретнато бюро и говореше на бърз испано-английски, като използваше съчетания от кодове, странни фрази и още по-странни аналогии.

Тя не обърна подобаващо внимание на Импелитери и Спърлинг, мръщейки се на Импелитери, за да изрази недоволството си. Хладният прием изглежда нито смути Импелитери, нито изненада Спърлинг.

Кралица Марго завърши разговора си, пооправи се и каза:

— Мамка му, какво ти става бе, Антъни? Знам, че не ми идваш тук с добри новини. Вече три пъти ми се обадиха да ми кажат, че ме търсиш. Какво искаш?