Шоу бавно бръкна под якето си и извади своя глок. После опря дулото в корема на Блум. Прикри жеста си с тяло, за да не започне барманът да набира номера на полицията.

— Как става тази работа, Блум? — Шоу надигна пистолета на няколко сантиметра нагоре. — Четох доклада как са стреляли в онази бърлога с коката. Двеста куршума и нито един труп. Тези говна съм ги виждал. Първо стреляш над главите им. Следващия път в главите им? Така ли става? Това ли е предупреждението?

— Не знам.

— Окей. Тогава знай следното. Моето предупреждение, господинчо! Не искам повече убийци да гърмят с патлаци из Браунсвил. Не искам твоите среднощни главорези да стрелят и да бият хора из Браунсвил. Предупреждавам те! Или прекратяваш това, или тръгвам по теб. Не по онзи бивш пандизчия, Рахман Абдул Х. Не по обичайните цели. Ще тръгна по теб. Аз — Лойд Шоу. Никой няма да ме спре. Никой от полицейския отдел. Никой от мюсюлманите. Чу ли ме? Разбираш ли добре предупреждението ми?

Шоу задържа погледа си впит в очите на Блум, който бе започнал леко да се изпотява.

— Вие сте луд.

— Това са ми го казвали и други. Разбра ли ме?

— Да.

— Сигурен ли си? Абсолютно ли си сигурен?

— Да.

— Добре тогава.

Шоу леко отдръпна пистолета си от шкембето на Блум и го тикна обратно в колана си. Седна на празния стол до Блум и въздъхна:

— Окей, това беше гадната част. Сега идва приятната. Следиш ли още мисълта ми?

— Да.

— Ти лесно ще кажеш на своята малка армийка да прекратят войната, защото аз ще се погрижа за техните противници. Ще елиминирам тази малка порочна наркосган и водачите й. Сега върша мръсната работа. Вече говорих с твоя човек Рахман и му казах да го направи. Сега искам ти да му кажеш да стои кротко.

— Да.

— По този начин, господин Блум, ти и твоите мюсюлмани, няма да се налага отново да влизате в ролята на убийци.

— Вие ще бъдете убиецът? Това ли искате да кажете? Вие знаете не по-зле от мен, господин детектив, че тези животни няма да се спрат, докато не изгинат.

— Не ми казвай какво знам и какво не знам. Адски добре знам каквото ми е необходимо. Самият ти по-добре гледай да си наясно. Време е всичко това да спре.

— Свършихте ли? — попита Блум.

— Само ако съм сигурен, че напълно сте ме разбрал.

— Какво има тук за неразбиране? Не мисля обаче, че полицията наистина действа по този начин. Ако разберат началниците ви…

— Млъкни, Блум! Само ми дай отговор, и то веднага. В тази работа заедно ли сме, или не сме?

— Да, разбира се, защо не? Както кажете.

— Тогава направи ми една услуга. Направи само едно нещо, с което да ми помогнеш.

— Какво?

— Кажи на твоите мюсюлманчета да ми дадат всичката информация, която имат за тази наркобанда. Нали разбираш, обясни им, че си струва да ми помогнат. Кажи им там нещо от сорта на, че врагът на твоя враг е твой приятел. Кажи им, че това ще е най-умната им постъпка. Кажи им каквото там трябва, но ги убеди да ми дадат информацията. Искам да науча всичко, което те знаят за Сините тапи.

— Мога да им кажа, но не мога да гарантирам, че ще ме послушат. Не мога да ги задължа да сътрудничат на полицията. Те никак не обичат полицията, господин детектив. И според това, което виждам, не мога да ги обвинявам за това. Вие действате като някакъв казак, идвате тук с тия ваши заплахи и обвинения.

Шоу въздъхна.

— Аз наистина се надявам, че разбирате, господин Блум. В случая казашките прийоми са нещо, с което се налага да се примирите. Ако бях на ваше място, щях да се примиря. Само гледайте да направите това, което ви казвам.

Шоу стана и потупа Блум по тлъстия гръб.

— Поговорете с господин Рахман. Не бързайте много. Когато решите. Днес по някое време по-късно вечерта ще го навестя. Окей?

След което се обърна и напусна заведението.

Шоу стигна до шевролета, паркиран отсреща на улицата, тъкмо навреме. Мейсън беше включил телефонния монитор, настройваше го и се мъчеше да засече радиосигнала от клетъчния телефон на Блум. Точно затова Шоу бе искал да намери Блум извън офиса му. За да използва клетъчния си телефон.

За щастие, не беше от по-новите цифрови модели. Аналоговото предаване беше по-лесно за прихващане. Блум не се забави да набере номера, както беше поискал от него Шоу. Той тъкмо беше успял да постави касетофона си пред микрофона на монитора, когато разговорът започна.

Очилата на Мейсън бяха кацнали върху широкия му нос, докато си записваше грижливо номера на фабричния модел и телефонния номер на клетъчния телефон на Блум, когато надписите се появиха върху екранчето с течни кристали на монитора.

Шоу се загледа в изписващите се цифри и заслуша. Обичайният статичен шум се появяваше и заглъхваше, но мониторът беше защипал разговора, който му трябваше, направо от въздуха. И той разпозна услужливия глас на лейтенант Конклин, отвръщащ на напрегнатия, притеснен тон на Леон Блум.

Блум говореше на Конклин за някой си Лойд Шоу. Искаше да разбере какво да прави. Искаше да чуе, че някой ще накара Шоу да се махне и да го остави на мира. Искаше да разбере защо този Шоу е нахълтал така безцеремонно във владенията му и открито го е заплашил.

Много въпроси имаше Блум. Конклин се оказа доста хитър и обигран. Той не упомена веднага името на шефа си. И всичко, което каза, беше внимателно премислено. Той каза на Блум да смята Шоу за част от решението. Каза му още, че е най-разумно да сътрудничи на полицията, но че си записва надлежно за тези негови притеснения. Конклин нямаше склонност да говори прекалено открито в ефира, но и това беше достатъчно добро за начало.

На Шоу щеше да му хареса, ако Блум бе споменал името на Джъстин Бъртън. И (или) името на баща й. Този човек сигурно беше убеден, че има широк гръб, щом смяташе, че може да наеме и да пусне от каишката банда главорези, които да избият хлапаците от Сините тапи. На Шоу щеше да му хареса, ако беше упоменал за такава протекция, за да си я запише на касетата, но Конклин побърза да прекъсне разговора.

Мейсън изключи прихващащото оборудване и изгледа Шоу с уморен поглед, който сякаш казваше „колко познато“.

— Ти наистина ли искаш да нагазиш в тия лайна?

— Имаме ли някакъв избор? Този тип Блум смята, че ще се измъкне след всички тези убийства. Да не мислиш, че идва така, от нищото?

— Значи сега тръгваш и по дирите на полицейския шеф?

— Тръгвам по всеки, по когото се наложи, Мейс.

— Боже мили!

— Знам. Вече сме се набутали в това. — Шоу размаха касетофона в ръката си. — Тръгваме по следата, докъдето и да ни отведе.

— Аха. И къде по-точно ще да е това?

— За сега ли питаш?

— Да.

Шоу погали стомаха си.

— Някъде, където да се нахраня.

Шоу и Мейсън щурмуваха крайпътния „Макдоналдс“ и излязоха с четири плика с ядене. Шоу изобщо не си направи труд да погледне менюто или каквото там беше извадил от торбата да хапне, докато набираше номера в офиса им в Седемдесет и трети участък.

— Уолтър, какво става?

— Имам нещо за Уоткинс. Включи факса в колата си и ще ти го пратя по модема.

— Факс? Имам факс в тази кола?

— Да бе. Виж онова нещо, дето прилича на клавиатурка с екран.

Шоу се огледа и видя машинката, в която можеше да се включи и клетъчен телефон. Досега не беше виждал полицейска кола с факс. Даде си сметка, че Уонг сигурно беше прекарал нощта в осигуряване на цялото това оборудване. Уонг му даде набързо указания и след минута странната джаджа започна да издава писукане и забълва свитък лъскава факс хартия, съдържаща информация, която щеше да ги насочи по следите на Уоткинс Гирата.

Разпечатката беше минала през компютъра на Уонг, издърпвайки информация от данни, съхранявани дълбоко в недрата на компютърната мрежа на НЙПУ. Шоу проучи грижливо факса и стигна до извода, че Уолтър Уонг наистина умее да върши някои малки чудеса.