Шоу нямаше особено желание да се мотае из цялата бъркотия, за да разбере предмета им на дейност. Дори не държеше да бъде тук. Беше побързал да дойде от участъка, за да хване края на обедната почивка и да докопа Блум извън офиса.

Една що-годе привлекателна млада дама му каза, че господин Блум е извън офиса.

— Къде е? На обяд? — попита Шоу.

Тя му обясни, че може да намери господин Блум на някакъв адрес на една пресечка западно.

По вида на служителите на Блум, Шоу очакваше да го намери погълнат в някакво религиозно кабалистично тълкуване на Тората с десет мъдри равини.

Докато крачеше из относително спокойния квартал на Краун Хайтс, Мейсън го следваше с единия от шевролетите, с които Конклин беше снабдил екипа.

Шоу се извърна, за да се увери, че партньорът му не го следва прекалено отблизо. Държеше Блум да не забележи ескорта му.

Докато вървеше на запад към адреса, който младата жена му беше дала, Шоу се замисли за религиозната връзка между правоверните евреи и чернокожите американски мюсюлмани. Шоу знаеше малко за Стария завет, но съвсем недостатъчно за Корана, за да може да направи някаква съпоставка. Фактът, че бяха се съюзили, го заинтригува. Да не говорим, че Рахман беше възприел уроците на Холокоста, за да оправдае своята убийствена жестокост. Шоу се зачуди дали Блум беше повлиял на мисленето му, но скоро реши, че едва ли е вероятно който и да е бял човек да повлияе на този мюсюлманин за каквото и да било.

Веднага щом Шоу се озова на указаното място, той престана да се тревожи, че ще прекъсне средобедните дебати над законите на Талмуда. Блум не се намираше в синагога. Седеше в един бар, довършвайки последната третина от обяда си с тройно мартини. Единственият остатък от храна пред него беше малка купчина маслини.

Блум седеше на маса в дъното на бара, отпивайки от джина и пушейки „Кемъл“ с филтър. Той беше самото олицетворение на човешката отпуснатост. Вратовръзката му беше разхлабена, полегнала върху гърдите и корема му, с разкопчана яка, а сакото му — преметнато на облегалката на стола. Единственият белег на религиозност беше шапчицата, която чинно носеше на темето на голямата си, кръгла глава.

Шоу се представи и забеляза, че Блум изобщо не се изненада от обстоятелството, че го търси полицейски детектив. Защо ли пък да се изненадва при толкова много трупове около него? И защо, по дяволите, трябва всичко това да нарушава покоя на разума му? Тези, които капеха, бяха само някакви си шварцери11 и бачкатори.

— Така, господин Блум, нека да ви задам няколко въпроса.

— Давай — отвърна Блум. Което прозвуча като „даай“.

— Разбирам, че вие се занимавате с управлението на „Ню Лотс“.

— Не аз лично, слава на Бога, а компанията, за която работя, недвижими имоти „Арбър“. Специализирани сме във възстановяването на закъсали имоти.

— Закъсали?

— Да. Разбирате какво имам предвид.

— Предполагам. И сега като част от това възстановяване сте наели външна охранителна фирма?

— Да, въпреки че им помагаме донякъде с лицензирането и заплащането на хората им.

— Вие уреждате заплащането?

— Да.

— А-ха, и къде точно намирате тези симпатяги? Струва ми се забележително, че едни афроамериканци, следовници на исляма, работят за ортодоксални евреи.

Блум сви рамене и се усмихна. Изглеждаше доволен, че Шоу беше повдигнал тази тема.

— Защо не? Ние нямаме предразсъдъци към когото и да било. Някои са мюсюлмани, други не са. Хората, с които работим, са съзнателни индивиди, готови да помогнат на хората в своята общност.

— Какво ги мотивира?

Блум отново сви рамене.

Шоу си помисли, че този тип обича да свива рамене. Явно се стремеше да накара събеседника си да разбере колко загадъчно и чудно нещо е животът.

— Кой би могъл да каже? Много от тях вярват, че изпълняват Божие дело.

— Странни са делата Господни, а, господин Блум?

— Моля ви, не съм подготвен да обсъждам Божиите дела.

Шоу се беше облегнал небрежно срещу бара, извърнал лице встрани от Блум. Сега се обърна към мъжа с твърд глас:

— Няма да е зле тогава да обсъдим защо вашите хора смятат, че ще се измъкнат просто така, след като са една сган от настървени главорези, готови да избиват хора, които вие просто не желаете да се мотаят из имота ви.

Блум престана да свива рамене. Дори при трите мартинита в издутия му корем внезапната промяна в поведението на Шоу изглежда го изнерви.

— Какво?

Шоу едва-едва се сдържа да не зашлеви евреина.

— Чухте ме. Защо смятате, че можете да наемете хора да извършат убийство и след това да се измъкнете?

— Вие какво? Луд ли сте?

— Не съм луд.

— Говорите като луд. Нима очаквате да приема въпроса ви на сериозно?

— Адски сте прав, очаквам да възприемете въпроса ми напълно сериозно. Говоря за хората, които загиват тук. Говоря ви адски сериозно!

Вместо да вдига рамене, Блум взе да ломоти:

— Това не е, това не е сериозен въпрос, един такъв въпрос. Какво искате да кажете с това „да извършат убийство“? Ако някой стреля с пистолет срещу вас и вие стреляте в отговор, това не е убийство, това е самозащита.

— О, да, самозащита! Знаех си аз, че бързо ще стигнем до това. Искате да ми кажете, че убийствата, които тези мюсюлмани са извършили са акт на самозащита.

— Кой е казал, че моите хора…

— Млъкнете! Не съм свършил. Искам да знам за каква самозащита става дума, когато замъкнеш хора в уличката и ги пребиеш до смърт? Самозащита ли е, когато заключиш човешки същества в един автосервиз и ги изгориш живи?

— Не знам за какво говорите.

— Смътно напомня за хвърлянето на хора в пещта, не мислите ли? Как се връзва това с понятието самозащита?

— Този разговор приключи.

— Не, не е приключил. И не се крийте зад лицемерния си гняв на тема „Холокоста“. Сега ще се обърнеш към това, което си оставил след себе си, и ще ми дадеш шибания си отговор, дебелак такъв, иначе няма да излезеш жив от този бар.

Блум изостави всички преструвки на невинност и обида. Очите му се присвиха и той изгледа Шоу продължително.

— Кой сте вие?

— Казах името си, детектив Лойд Шоу.

— Нямате право да ми говорите така. Не можете да ме заплашвате.

— Защо да не мога, мамка му? Вие подпомагате убийци и сте съучастник в убийства.

— Какво искате?

Не му отне много време, помисли си Шоу.

Усмихна се насила и се отпусна небрежно на стола.

— Благодаря, че ме попитахте, господин Блум. Всъщност, не искам никак много. Продължете, допийте си питието.

Блум избута чашата с мартини настрана и зачака.

Шоу кимна, сякаш най-после се бяха разбрали.

— Извинявам се за последната реплика. Прекалих малко. Да започнем сега отначало. По отношение на самозащитата. Според доклада, с който се запознах, всичко това е започнало, когато вие сте изпратил мюсюлманите в „Ню Лотс“ да погърмят в един от апартаментите на тази наркобанда. Как би трябвало да възприемем това? Като някакво предупреждение? Искам да кажа сега, след като знаете вече за какво говоря. Просто хипотетично. Извън протокола. Какво би трябвало да е това? Предупреждение?

Блум благоволи да отговори. Или най-малкото да каже на този човек това, което искаше да чуе, само и само да му се махне от главата.

— Да — кимна той. — Предупреждение.

— И след като предупреждението вече е налице, предполага се, че вие имате по-голямо право да се защитавате. Самозащита, нали?

— Предполага се.

Шоу се надвеси към Блум, но този път изостави всякакви пози и заговори много бързо, гледайки го право в очите.

— Окей, мистър Блум, ето ви го моето предупреждение. Готов ли сте? Щото, след като ви дам моето предупреждение, ще имам повече право от когато и да било да приложа енергична защита, ама много енергична и директна защита, нали разбирате какво искам да кажа?

Шоу гледаше право в лицето дебелия, отпуснат мъж, взирайки се в очите му. Застанал прав пред него той искаше да проникне през алкохолната мъгла и да разбие усещането за сигурност и самодоволство, което Блум все още излъчваше.