Някакъв си алармен сигнал на кола във Форт Грийн обикновено не би събудил никого. Но при кола, паркирана посред двора на комплекса, такъв шум не можеше да бъде пренебрегнат.

Реджи беше изпушил малко трева и беше пресушил две чаши малцов алкохол, за да успокои нервите си и да пооправи малко заекването си след засадата край джамията, но беше оставил алармата на колата включена. Алармата продължи да пищи в продължение на две минути, след което заглъхна. Импелитери моментално разби един от фаровете и изрита колата отстрани, за да я задейства отново.

Обърна се на една страна. Алармата най-после го беше събудила, но той нямаше никакво желание да отвори очи.

Стори му се невъзможно, но заедно с алармата някой като че ли крещеше неговото име. А после, заедно с воя на алармата и крясъците, до ушите му достигна звука от желязо, блъскащо по ламарина.

Реджи внезапно се изправи и надникна през прозореца. Импелитери блъскаше с железния лост по покрива на джипа. Ламарината дрънчеше и се огъваше.

Спърлинг се беше снишил зад джипа, стиснал в ръка заредения си зиг зауер, и чакаше.

Импелитери удари още два пъти по джипа и изрева името на Реджи.

Тъкмо се канеше да попита Спърлинг дали е възможно някой да продължи да спи при такъв шум, когато Реджи се появи на двора.

Затича се, протегнал напред патлак и започна да стреля.

Импелитери беше приготвил своя глок в свободната си ръка, но не можа да изпревари Спърлинг, който бързо се изправи, промърмори набързо полагащото се предупреждение, сниши се в стрелкова позиция и пусна два бързи изстрела към движещата се мишена.

Импелитери беше очаквал, че Спърлинг е един от най-добрите стрелци в НЙПУ. Наистина се оказа най-добрият стрелец. Вкара и двата куршума в движещата се глава на Реджи почти от двадесет метра. Голяма част от главата на Реджи изчезна. Краката му се огънаха, но той издъхна, преди да падне.

Импелитери дори не беше успял да вдигне пистолета си.

— По дяволите, Джеймс!

Още по-впечатляващи се оказаха изстрелите на Спърлинг, когато питбулът профуча навън през отворената врата.

Реджи се беше оказал трудна мишена, а озверялата кучка — невъзможна мишена. Тя се понесе по чакъла, снишена към земята, готова да се метне върху Спърлинг, върху Импелитери или върху двамата едновременно. Първият изстрел на Спърлинг не улучи, вторият засегна кучето в горната част на десния крак. Кучката изквича, закова на място, съвзе се и продължи напред, куцукайки, но продължи да тича. Импелитери също откри стрелба. Третият изстрел на Спърлинг обаче се заби в гърдите й и я повали.

Краката на звяра продължаваха да се мятат във въздуха. Импелитери имаше повече шанс с обездвижената мишена и най-сетне заби две парчета олово в издъхващия пес.

— Е — въздъхна Импелитери, — това беше.

Спърлинг погледна към Реджи.

— Предполагам, че това е човекът?

Импелитери пристъпи и извърна онова, което беше останало от главата на Реджи, за да погледне останките от лицето му.

— Не знам. Виждам тук един златен зъб. Той имаше ли златен зъб?

— На арестантската снимка не се смееше.

— Сега вече изобщо не се смее, това е сигурно.

Някъде отгоре се чуха писъците на едра жена, която се беше надвесила над прозореца, и виеше:

— Реджи! Реджи! Убиха моя Реджи…

Импелитери вдигна глава и се заслуша в плача на жената, погледна отново към трупа и промърмори:

— Той е.

— Предполагам, че това трябва да е Дарлийс. И сега какво? — попита Спърлинг.

— Теб досега не ти ли се е случвало да преживяваш последиците след стрелба?

— Не.

— Е, тогава бъди готов да ти съсипят деня. Ако униформените типове не се появят скоро, трябва да се обадим на старшия офицер в участъка и да му кажем да си размърда задника до тук. После да изчакаме криминалния отдел, да изчакаме нашите началници, да изчакаме хората от Службата за борба с наркотиците, профсъюза. Просто е неописуемо. Когато се изсипят тук с всичките си глупости и започнат да ни разпитват, трябва да отидем в болницата да ни прегледат и за стрес, и за всякакви други дивотии. Два пъти ми се е случвало. Мамка му, ще продължи цяла вечност!

— Не искам да правя това — каза Спърлинг.

— Какво, предлагаш просто да се махнем?

— Ами, не знам.

— Ако се чупим, това ще ни навлече ужасни неприятности.

— Не искам да минавам през всичко това. Просто не искам.

— Е? Тогава какво предлагаш?

Спърлинг премисли за миг.

— Да се обадим на Шоу. Или да се обадим на Уонг. Да го накараме да се обади на човека на Де Лука. Как се казваше, Конклин. Да видим дали Де Лука наистина е Господ.

Точно в този момент една синьо-бяла кола изскърца със спирачки в двора, последвани от още две.

Импелитери вдигна полицейската си значка, същото направи и Спърлинг. Легитимираха се, след което пренебрегнаха униформените и заговориха с Уонг по радиостанцията. Тридесет минути по-късно, когато районът се изпълни с полицейски персонал, се появи Конклин с няколко детективи от офиса на Де Лука.

Конклин поговори с Импелитери и Спърлинг няколко минути. Погледна Реджи. Видя пистолета във вкочанената му ръка. Погледна кучето. Отбеляза, че е питбул. Приближи се до офицера, ръководещ огледа на мястото на инцидента. Поговори с него няколко минути и му представи екипа от детективи на щат към офиса на шефа. После се обърна към Импелитери и Спърлинг и им каза, че могат да напуснат. Сега вече случаят беше официално под юрисдикцията на бюрото на шефа на детективите. Повече никакви ченгета от близкия участък. Повече никакви въпроси.

Импелитери погледна Спърлинг. Спърлинг се усмихна за първи път откакто се бяха срещнали.

Лойд Шоу беше проспал смъртта на Реджи Шантавия в своята необозначена кола пред жилищната сграда на Джъстин Бъртън, изчаквайки подходящото време да я види. Шоу беше настроил алармения сигнал на ръчния си часовник за седем. Трите часа спане в седнало положение в колата му бяха помогнали да се справи с умората, но събуждането беше същински ад.

Боеше се, че може отново да потъне в сън, затова излезе от шевролета, вдиша дълбоко и се протегна. Погледна часовника си. Озърна се. Сряда заранта, шест часа, облачно, хладен утринен въздух. Улиците бяха опустели и притихнали, с изключение на хладилния камион, спрял на около едно каре разстояние пред склад за месо. Двигателят на камиона беше оставен да работи, за да поддържа хладилника включен.

Шоу позвъни в апартамента на Джъстин от клетъчния си телефон. Очакваше, че още спи, но тя се отзова на второто позвъняване.

— Тук е Шоу. Трябва да поговорим.

— Сега?

— Да. Паркирал съм отвън. Станала ли си?

— Ставах и лягах цяла нощ. — Последва пауза, преди да добави: — Окей. Можеш направо да се качиш тук. Осми Е.

— Искаш ли да взема кафе или нещо друго от деликатесния?

— Кафе. Само че леко.

Шоу си помисли, че чашка леко ароматно кафе чудесно би подхождала на цвета на кожата й.

— Добре. Идвам след пет минути.

Докато продавачът в деликатесния наливаше кафето, Шоу си представи как ще бъде облечена Джъстин. Представи си я по пижама и с халат. Жена с нейното тяло сигурно се грижеше да го държи покрито през нощта. Представи си я за миг как спи гола. После превключи на черно дантелено бельо. И спря дотук.

Шоу беше усетил тялото й, притискащо се до неговото. Беше я прегърнал. Беше докоснал кожата й. Приятно му беше да си представя Джъстин Бъртън в леглото гола, дори и облечена под завивките.

Предположенията му се оказаха погрешни. Не беше си я представял по нощница. Когато му отвори вратата се оказа по хавлиен халат и памучна нощница, стигаща до средата на прасците. Въпреки това Шоу не можа да откъсне очи от тази кожа, дори от малкото, което бе на показ.

При нощницата и халата той почти очакваше да види стъпалата й в меки пантофи, но тя беше обула нещо като шведско сабо с дебели коркови подметки. Леки и лесни за обуване.