— Е — каза тя, — след всичко това илюзиите сигурно се изпариха.

— Изглеждаш чудесно!

— Лъжец.

Шоу не лъжеше. Вкъщи, без деловия костюм и всичко, което я заобикаляше в офиса, тя изглеждаше по-женствена и по-чувствена.

Той й връчи кафявия плик.

— Вътре има и сандвичи с датско сирене.

— Благодаря. Имах нужда само от кафе. Снощи не можах да спя много.

Тя взе торбичката и го поведе през едностайния, предназначен за самотно момиче, скромно обзаведен апартамент. Единствените по-забележителни детайли бяха високите тавани и необичайната гледка над покривите на градските къщи от кафяв камък на Уест Вилидж.

Седнаха край кухненската маса за двама.

— Та кое е това толкова важно нещо, което те доведе първо при мен в ранни зори. Кажи ми, че сте хванали Арчи Рейнолдс.

Шоу се замисли за миг над фразата „доведе при мен“, но реши да не задълбава.

— Не. Все още не. Трябва да те попитам няколко неща.

— Не можеше ли да почака?

— Нищо не може да почака.

— Какво се е случило?

— Имаш предвид, освен онази бъркотия около твоя център снощи ли? Казах ти, че един от моите хора беше прострелян. Той ще се оправи. Не ти казах за Рахман Абдул Х, човекът, ръководещ мюсюлманската охранителна фирма. Арчи Рейнолдс го разстреля с шест куршума.

— О, не!

— Този тип е същински бик. Все още е жив. Може да остане невредим, стига да не пострада отново. Опожариха мюсюлманската джамия на Бушувик, после нападнаха Рахман от засада. Не знам колко души бяха ранени и убити там. И колко в „Ню Лотс“. Двама от моите хора са все още там. Не знам в какво са се забъркали. Тази нощ беше кошмарна.

Тя не отвърна нищо. Само кимна.

— Джъстин, ако знаеш нещо, което аз не знам, моля те да ми го кажеш.

— За какво намекваш?

— Получавам някакви странни подмятания. Коментари, които не разбирам.

— Например?

— Нека първо да те попитам нещо. Какво знаеш за недвижими имоти „Арбър“?

— Не много.

— Те ли дойдоха при теб или ти ги намери?

— Аз ги намерих. Разпитах във всяка община и районен градоустройствен съвет, за да намеря свободно място. Разполагах с пари — федерална субсидия, и със съответните щатски и градски фондове, но не разполагах с място. Така че пуснах приказка навсякъде, където можах. Една жена на име Сесилия Адамс от отдел „Градско планиране“ ме насочи към недвижими имоти „Арбър“. Тя знаеше за тях от една жилищна сграда, която са взели в Бед-Стай. Запозната бе и с техния договор за комплекса „Ню Лотс“. Даде ми нишката и аз я последвах.

— Докъде? С кого говори?

— С Леон Блум.

— Как една компания като недвижими имоти „Арбър“ взима жилищен комплекс като „Ню Лотс“?

— Много частни компании поемат обслужването на доскорошни обществени жилищни сгради. Когато едно място започне да запада, кметството отдава собствеността в замяна на по-опростено данъчно облагане. Започнали са да го правят неофициално преди няколко години. Официално от деветдесет и пета. Просто желаещите са се оказали прекалено много.

— Значи, който иска да поеме задълженията, го получава?

— Да, но невинаги е толкова лесно. Въпрос на продължителни преговори, предимно с банките, които държат ипотеката. Заемите обикновено гарантира ЖСБ14, така че те също са намесени. Сложно е. Но е факт, че градът и банките обикновено гледат да се отърват от такива места и правят достатъчно привлекателни предложения, за да се конкурират кандидатите.

— И кой печели?

— По принцип този, който предложи най-добра сделка на кредиторите.

— Имало ли е наддаване за „Ню Лотс“?

— Не същинско. Недвижими имоти „Арбър“ не се занимават с лесни имоти. Търсят проблемни имоти. Такива, с които никой друг не смее да се захване.

— За да ги получат по-евтино.

— Много по-евтино.

— След което инвестират няколко долара в някоя мюсюлманска охранителна фирма, за да ги прочистят.

— Не. По-голямата част от инвестициите им отиват за реконструкция. Почти винаги получават обезщетение от договорите за охрана.

— Нима?

— В повечето случаи ЖСБ плаща за сигурността.

— Невероятно.

— Не мисля, че мнозина биха оцелели при всички тези рискове, свързани с прочистването на тези места, освен ако нямат нечия подкрепа. Виж какво става сега, ако човек не успее да прочисти това място, никога няма да може да си върне инвестициите.

Шоу седеше на масата и поглъщаше жадно обясненията на Джъстин.

— Блум очевидно е знаел коя си ти.

— Разбира се.

— Баща ти говорил ли е някога с него?

— Не, доколкото знам.

— И не е упражнявал някакъв натиск върху недвижими имоти „Арбър“?

— И да го е направил, не е стигнало до мен. Не мисля, че е трябвало да го прави. Аз самата не съм го молила за това. Можеш да ми вярваш.

— Би ли могъл баща ти да спечели от това по някакъв начин?

— Ей, Шоу, ти…

— Извинявай. Не познавам баща ти. Просто ми кажи ако греша, и ще млъкна веднага. Мъча се да разбера защо недвижими имоти „Арбър“ смятат, че могат да вкарат там престъпна група „охранители“ и после просто да се измъкнат.

— Може би защото са го правили и по-рано.

— Имаш предвид в Бед-Стай?

— И други имоти. Не знам всичките им владения, но „Ню Лотс“ не е единственото.

— Все пак въпросът си остава. Защо и преди са мислили, че могат да го правят?

— Може би, просто защото преди им е провървяло. Пък и кой ще започне да се оплаква от някой, прочистил лош квартал?

— Добре. Да речем, че си права. Но този път, когато станаха гадориите, не успяхме да ги усмирим. Шефът на детективите, заедно с баща ти, съзнавайки действията си, прескочи границата на обичайното отзоваване за помощ.

— Какво имаш предвид?

— Шефът на детективите събра екип от мъже, които не спадат към категорията на обикновените ченгета с безупречни досиета.

— Тоест ти.

— И още четирима. Ние не действаме по обичайната командна верига. Не правим нещата по правилата. И когато аз упражних натиск над този Блум, първото лице, на което той се обади, беше свръзката на шефа на детективите — Конклин. А снощи, когато адът настана, мюсюлманите ме посъветваха да погледна своите.

— Да погледнеш своите?

— Да. Аз не съм член на „Клуба на елените“. Ако някой ми каже да погледна своите, ще започна да душа сред ченгетата. Какво става, по дяволите, Джъстин? Кой с кого спи?

— Искаш да кажеш Де Лука и недвижими имоти „Арбър“?

— Де Лука, твоят баща… Не знам.

— Баща ми не е. За Де Лука нищо не мога да кажа. Но какво значение има дали са, или не са те?

— А ти не мислиш ли, че има значение?

— В какъв смисъл? За теб, искам да кажа. Има ли за теб някакво значение защо Де Лука те е поставил в това положение?

— Ако теглим чертата, може би не. Но ако ще загивам там, навън, бих искал да разбера какво всъщност става.

Джъстин се облегна на стола и се вгледа в Шоу. Стори му се, че се опитва да вземе някакво решение.

— Е, добре. Какви са възможностите? Да кажем, само заради въпросителната, че баща ми и шефът на детективите помагат на тази компания за недвижими имоти повече, отколкото обикновено биха го правили. Не казвам, че го правят, но ако го правят, ти би искал да разбереш защо. Независимо от факта, че съм замесена и аз.

— Точно така.

— Възможно е баща ми да се кани да се кандидатира за кмет и да има нужда от финансиране на кампанията си от тях. Може би Де Лука иска да се пенсионира като ръководи тази успешна операция по сигурността. Или, по дяволите, комплексът „Ню Лотс“ ще започне да носи печалба и може би ще има разплащане под масата. На ченгетата е предплатено. Ако не с пари, то с работа, със заеми, има много начини да се плати.

— И кой в крайна сметка е начинът?

Джъстин се надвеси над масата и погледна Шоу право в очите.

— Шоу, не знам. Честно, не знам. Не допускам, че баща ми някога през живота си е взимал подкуп. За Де Лука ти знаеш повече от мен. Каква е репутацията му?