Шоу не отговори.

— Може би баща ми е проявил прекалена предпазливост. Какъвто и да е заговорът, стигаме до първоначалния въпрос.

— Който е?

— Ти ще останеш ли?

Шоу се замисли за две секунди, просто за да се придаде тежест на думите си и каза без особено усилие:

— Да.

— Добре. Защо?

— Освен спасяването на пенсията ми и играта на герой?

— Има ли нещо друго?

— Да.

— Какво?

— Ти.

Думата излезе от устата му още преди да я беше осъзнал, преди да успее да я спре, като че ли се изплъзна по своя собствена воля.

— Какво?

— Предполагам, че го правя поне отчасти заради теб.

— О, Лойд! Не съм те молила за това.

— Не и с думи. Но хайде, Джъстин, ти от толкова време виждаш как те гледам като ударен от гръм. Обаждаш ми се, аз идвам тичешком. Стискаш ми ръката и ми предлагаш среща, аз казвам „разбира се“. Целуваш ме, аз отвръщам на целувката ти. Нямам ли право да си помисля, че между нас става нещо?

— Да, става нещо.

Ето го. Отведнъж. От нейната уста, открито. Шоу замълча, защото не искаше да я предизвика да промени или отрече това, което току-що беше казала. Но тя продължаваше да го гледа, да чака отговор от него за истината, която току-що беше признала.

— Е — каза той, — значи мога да престана да си давам вид, че не знам за какво става дума.

— Да. И сега какво?

— Аз не… не знам… Тоест, когато всичко това започна ми се струваше толкова просто. Шефът на детективите разполагаше с достатъчно материал срещу мен, за да сложи край на кариерата ми с едно кимване на главата. Да сложи край на възможността да си получа пенсията и да изпълни всичките си мрачни заплахи. И ми даде шанс. Иди там, сложи край на всичко това, и си опростен. И аз си мисля, с можещи ченгета, с малко късмет, ако действаш бързо, ако ти щрака умът, имаш шанс. Влизаш, излизаш. После виждам онова място. Виждам онези тичащи наоколо деца, жени, невинни хора, мъчещи се да пристигнат навреме на работа. Мъчещи се просто да живеят нормално. Пълен говнярник, затънали до шия в говна типове. Деградирали елементи. Пласьори на дрога. Момичета, толкова млади, че могат да ни бъдат деца, продават плътта си. Хора, които или просто са натикани в капана на тази мръсотия, или се мъчат да живеят сред нея, все едно че са в най-нормален квартал, като всеки друг. Те не заслужават това, което им се е струпало на главите, така че, естествено, искам да го спра. Започват да стрелят по мен. По партньора ми. Искам да стрелям в отговор. Но се сещам за теб и за гнева ти от това, че още млади чернокожи загиват. И си представям как пускам куршума на някого. И как ще го преживея после. И от една страна имам чувството, че това е последното проклето нещо, което бих искал да направя. А от друга, по дяволите, ми се иска просто да пусна един шибан куршум в него, преди той да го е пуснал в теб. Просто да стрелям пръв и да продължа да стрелям. А после този скапаняк Арчи застава пред някакъв човек и изстрелва шест куршума в тялото му, пуска куршум в партньора ми и аз искам да му пусна куршума толкова отчаяно, че главата ми ще се пръсне. Изведнъж онзи човек ми казва, че трябва да погледна своите. И аз започвам да се чудя за колко хора едновременно трябва да се тревожа. На кого мога да се доверя? А сега и ти си част от цялата лудост. Единственото същество, което не искам да пострада. А съм убеден, колкото, че седя тук, че този маниак Арчи Рейнолдс иска да те нарани. Да те убие, за бога!

Шоу спря да говори, изненадан колко много думи бе успял да избълва за няколко минути.

Джъстин само седеше, гледаше го и кимаше, сякаш приемаше всяка негова дума.

Той си пое дълбоко въздух и се върна на първоначалния въпрос.

— Така, и какво ще правим сега ли? Няма да правим нищичко, докато всичко това не свърши. Докато не се уверя, че си в безопасност. Докато онези хора там, в „Ню Лотс“ и Браунсвил, не се наситят поне отчасти на безкрайната жестокост и опасност, изпълваща живота им всеки скапан ден. Така че, да, отговорът е да, вътре съм, независимо от всичко. Докато ти си вътре, и аз съм вътре. Но все пак искам да разбера какво всъщност става.

Джъстин хвана ръката му.

— Шоу, не знам нищо повече от това, което ти казах. Ще видя какво мога да науча. Не знам дали ще помогне, но ще направя каквото мога.

— Добре. Хубаво. Благодаря ти.

— След като го правиш поне отчасти заради мен, това е най-малкото, което мога да направя.

Шоу кимна, приемайки обещанието й. Тя задържа ръката му между дланите си и продължи:

— И знам, че е погрешно. Знам, че моментът не е подходящ. И ти може би не си подходящият човек. Може би се осланям на теб просто защото съм изплашена. Знаеш, че не съм някаква хлапачка от гетото. Не се справям добре с насочени към мен оръжия, когато ме нападнат или заплашат с пистолет. Изплашена съм. Така че имам нужда от теб. Привличаш ме. И ти се възхищавам. Така че, макар всичко това да е грешка, не мога да го спра. И няма да се мъча.

— Не искам да го спираш.

— Но не мога да ти дам обещания. Може би в края на кошмара ще се окажем в задънена улица.

— Не те моля за обещания.

— Когато всичко това свърши, може би и всичко между нас ще е свършено.

— Каквото има да става, ще стане.

Тя докосна лицето му.

— Ами, тогава, Лойд…

— Какво?

— Няма да е зле да се обръснеш.

— Да се обръсна?

Джъстин само го погледна, давайки му време да възприеме какво искаше да му каже. След миг Шоу се усмихна.

— Извинявай. Не съм от най-схватливите.

Той се обръсна и застана под душа. Изми се с шампоан и се три, докато не реши, че е изличил миризмата на кръв, барут и пот от тялото си, ако не и от дрехите си. Докато стоеше под душа, вратата се отвори. Джъстин влезе, окачи чиста кърпа за него, прибра дрехите му и го остави.

Шоу излезе от кабинката. Върху голямата, пухкава хавлиена кърпа беше оставен презерватив. Постъпката й му се стори разбираема. Приятно му беше, че тя успя да се справи по толкова деликатен начин с положението.

Подсуши се и уви кърпата около кръста си, след което излезе от банята. Чу гласа на Джъстин вляво от себе си.

— Тук съм.

Шоу премина през късия коридор и зави към спалнята. Беше дръпнала щорите и пуснала завесите, така че в стаята проникваха съвсем бледи утринни лъчи. Джъстин седеше до високата табла на леглото, придърпала завивките до кръста си. Халатът го нямаше. Нито памучната нощница. Беше само Джъстин. Гола.

Шоу усети, че му е трудно да си поеме дъх. Раменете й, дългите й тънки ръце, пълните гърди, онази копринена кожа с цвят на кафе с мляко… Всичко това го хипнотизира. Той остана така няколко мига, поглъщайки я с очи, разбирайки, че тя няма нищо против да стои и да я гледа по този начин.

— Имаме ли време? — попита тя.

— Доколкото зависи от мен, изобщо няма да продължи дълго.

Джъстин Бъртън се засмя. Голяма, щедра, красива усмивка огря лицето й. Беше прекрасна.

Невероятна.

Беше му обещала да го събуди след един час. Никога, откакто се помнеше, не беше спал толкова спокоен сън. Чувстваше се облекчен, не само от страстта, но за един кратък час се бе освободил от опустошаващия го вихър от мрачни чувства, задръжки и съмнения. Беше го изтощила и едновременно бе възстановила силите му. А когато дойде време да го събуди, направи го с гореща кърпа. Първо изтри лицето и устните му, после гърдите му и след това, много нежно, гениталиите му. Подсуши го, целуна го и каза:

— Време е да се пъхаш в онези мръсни дрехи и да направиш това, което си решил, мили.

„Мили“. Звучеше добре. Особено по начина, по който го каза.

— Благодаря ти — дрезгаво изрече той.

Не си казаха довиждане. Не й предложи повече съвети или предупреждения. И не й каза, че е записал разговора им.

Беше включил касетофона, когато тя се бе извърнала да извади кафето и закуските от кафявия плик. Шоу потисна чувството си за вина, като си каза, че беше оставил касетофона включен, защото не можеше да рискува Джъстин да види как го изключва. Но чувството за вина от това, че не изтри записа, остана да го гложди.