Благодаря на детектив Майкъл Грийни, без чиято помощ тази книга нямаше никога да бъде написана. Също и на Кати, и всички други ченгета, които споделиха с мен опита си и ми отделиха от времето си. Благодаря на Абдул Карим. Благодаря на Норм Зигел за неоценимата му техническа помощ. Благодаря и на Анди — за всичко, което направи за мен!

Коледни светлини през април.

Доста нелепо за сезона, реши Лойд Шоу. Миниатюрните, многоцветни лампички обрамчваха витрината на стар квартален бар. Над прозореца се виждаше яркочервен неонов надпис, гласящ „Мястото на Ърл“. Под неона, черни кадифени завеси закриваха плътно гледката към бара.

Шоу се опита да отвори предната врата. Бутна. Беше заключено. Да, помисли си той. Това трябва да е мястото.

Почука решително на вратата. Тя се открехна само колкото да се покаже навъсено лице на белокос чернокож.

— Лойд Шоу, приятел на Джейк.

Навъсеното лице се скри и вратата се отвори.

Шоу пристъпи в бар, който не приличаше на нищо, което бе виждал досега. Главата му се чукна в коледно украшение, провиснало от тавана. Видя китка, изрязани от картон детелини1, залепени на стената, увиснал над бара плакат „ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!“ и знаменца с „ЧРД“, сърчица за Свети Валентин, сърмени лентички и светещи гирлянди, опънати, провиснали над масите или окачени по стените.

Но въпреки всичко си беше бар. Шоу вдиша миризмата на цигарен дим, уиски и бира и се заслуша в добрата стара музика на „Мотаун“2.

Докато се озърташе, мъчейки се да открие Джейк Бенет, Шоу се замисли за всичките тези празници и поводи за веселба, ознаменувани с безразборната смесица от украси. Всичко друго, но не и сватбени тържества, помисли си той. Тук брачните обети бяха табу.

Най-сетне забеляза Джейк Бенет, седнал в далечния край на дълъг дървен барплот. Шоу учтиво си запробива път през тълпата, забелязвайки, че като единствен белокож в бара накара няколко глави да се извърнат към него.

Джейк го видя, преди да се е добрал до него, и прогърмя:

— Шоу! Довлечи си задника тук, момче!

Шоу пристъпи и се озова в мечешката му прегръдка. Нищо чудно, тъй като Джейк Бенет наподобяваше среден на ръст, плешив черен мечок.

— Не очаквах, че ще дойдеш бе, човек.

— Ами иначе трябваше да се опитам да хвана жена си за задника. Но си казах, че трябва да направя нещо по̀ така.

— За Джейн ли ми говориш?

— Мамка му, човече, нали все още формално сме женени…

— Джейн…

— Да бе. Знам. Много лошо, нали? Беше ми взела ума. Накрая си казах, стига с тия глупости. Но да му се не види, не можах да заспя. Напоследък много нощи не спя. Та си рекох, к’во, по дяволите, я се вдигни до Бруклин да му удариш едно за рождения ден на Големия Джейк.

— И ето те тук, дявол го взел.

— Е, тук съм. Но къде точно съм, Джейк?

— Флетбуш.

— Шибаният Флетбуш. Чие място е това? Не ще да е обикновен бар, Джейк.

— Не е. Това е „Мястото на Ърл“. Отваря го само когат’ му е кеф. Предимно за частни купони. Дявол го взел, толкова се радвам, че дойде, Шоу!

— Частни купони значи. Като твоя рожден ден.

— Точно.

— Благодаря ти, Джейк, радвам се, че съм тук. На колко стана бе, човек? Знам те от толкоз време, та като че ли всичко наоколо се е появило след теб.

— На доста. По-стар съм и от теб, Шоу. Как дойде дотук?

— С колата.

— Мамка му, сега да внимаваш като се прибираш, човече. Да не се натряскаш толкоз, че да не можеш да караш.

Шоу знаеше, че какъвто и грубиян да беше Джейк Бенет, наистина щеше да се безпокои, ако приятелят му не бе в състояние да кара.

— Нямам толкоз ищах за сериозна пиячка.

— Даа, ще видим. Ама ти к’во се оглеждаш, да ти го начукам?

— Всички тия жени, дето си поканил тук, Джейк. Мили боже, човече, как си успял да доведеш толкова секси мацета посред нощ за рождения си ден?

Джейк го изгледа накриво.

— Абе ти с кого говориш?

Шоу изрева:

— С Големия Джейк Бенет! Сто и четиридесет килограма кеф, всички на купона!

— Адски си прав. К’во пиеш? — Джейк извика на бармана: — Еди, сипи нещо за пиене на моя приятел.

Барманът се наведе към Шоу да му чуе поръчката сред купонджийската врява.

— „Джак Даниълс“, със сода.

Барманът кимна, награби чаша с лед и започна да пълни. Шоу погледна приятеля си Джейк, наместен върху стола си на бара, който сякаш се бе сраснал с масивния му задник, отпуснат, ухилен, отпиващ голямо „Джони Уокър“ с черен етикет от дебела, старомодна чаша с широко дъно. Шоу забеляза, че макар да му се отваряше много работа, барманът не оставяше чашата на Джейк празна.

Разреденото със сода питие на Шоу кацна пред него. Отпи първата глътка от леденото уиски, облегна се на бара и загледа плътния поток от приятели и близки, които се точеха да поздравят Джейк с честит рожден ден.

Джейк отвръщаше с усмивка и кимане, стискаше ръце и приемаше целувки, след което гостът отстъпваше място на следващия.

Шоу си остана на бара до Джейк, предимно защото не познаваше никой друг в заведението. Гостите на купона се държаха учтиво с него, защото стоеше до Джейк.

Шоу гледаше да не се натрапва на поздравяващите, но не можа да не забележи, че една от приятелките на Джейк му обърна малко по-специално внимание. За него нямаше никакъв проблем да отвърне на любопитния й поглед и това определено не предизвика у нея каквото и да било неудобство.

Беше достатъчно висока, за да погледне високия метър и осемдесет и пет сантиметра Шоу очи в очи, и достатъчно зряла, за да го направи без свян. Носеше черна, силно вталена рокля, с дълбоко деколте, разкриващо гладка кожа с цвета на кафе с мляко.

Шоу особено се наслади на гледката, когато тя се наведе да целуне Джейк по бузата. А после се пресегна да стисне ръката на Шоу.

— Аз съм Денис.

— Лойд. Лойд Шоу.

— Приятно ми е да се запознаем.

Денис се усмихна, разкривайки десен преден зъб, облечен в злато. Усмивката й накара Шоу да съжали, че не е целунала и него по бузата. Топлият поглед на Денис се плъзна по Шоу, след което тя се извърна и изчезна сред веселящата се тълпа. Поне за миг той се почувства не толкова чужд.

Джейк погледна зяпналия след Денис Шоу, докато тя се отдалечаваше с полюшваща се походка, и каза:

— Мозъкът ти е фрашкан със сперма, човече.

— Може пък да имам нужда от черна жена, Джейки.

— Що?

— Имам чувството, че те по̀ разбират какво му трябва на един мъж. Мъж като мен.

— Ти си луд бе, човек.

Шоу отново се облегна на бара и отпи дълга глътка от голямата си чаша ледено уиски.

— Предполагам.

Студеното уиски затопли корема му и той преметна ръка върху широките рамене на Джейк.

— Ти си едно голямо, щастливо шибано момче, което има рожден ден, нали така?

Джейк се засмя с голяма, щастлива усмивка на рожденик и накара Шоу също да се засмее.

Шоу огледа задименото помещение на бара и видът на развеселените гости на Джейк напълни душата му. Всички жени бяха облечени подходящо за случая, както впрочем и мъжете. Джинси не се мяркаха, с изключение на собствения му черен чифт. И макар повечето хора да бяха роднини и близки приятели на Джейк, нямаха вид на типични роднини и приятели. Джейк не събираше около себе си особняци. Бяха подбрани хора, които разбират от купонясване до ранни зори. Порода, специално създадена за бар като „Мястото на Ърл“. Всеки от тях щеше да бъде допуснат, само като почука на заключената входна врата.

Шоу мигом съжали, че им е толкова чужд.

— Огледай се, може пък да намериш нещо, Шоу. Твое е, стига да не го искам аз.